панталона, очаквайки на свой ред честно, веднага да си ги получа обратно (дойде да му помага един дангалак, да опипва шевовете, но бих казал, че не ги опипваха строго). Пребърквачът не ме подкани да се съблека гол — засега си стойте така. И тогава влезе един лъснат шкембест полковник с посивяла коса.
Когато си представях моето бъдещо вкарване в затвора — вече сегашният аз, с цялата ми извоювана сила и значение, твърдо знаех, че не само следствието нищо няма да чуе от мен, ще предпочета да умра; че не само съда няма да призная, ще му направя отвод в самото начало, през целия процес ще мълча и ще ги прокълна в последната си дума; — но бях сигурен, че не ще се подчиня и на унизителното затворническо положение на нашите политически. Аз самият достатъчно съм писал в „Архипелага“ как още през 20-те години младежта остоявала гордите традиции на предишните руски политически: при влизане на затворническо началство да не скачат на крака и т. н., и т. н. А аз сега какво има да губя? Поне аз — мога ли да им се опъна? кой ще го направи по-добре от мен?
Но щом минах по първия светъл чист (жесток в чистотата си) затворнически коридор, щом седнах в първия бокс на първата пейка, и, кой знае защо, толкова лесно се поддадох на пребъркването — просто по навик, както кравата не мърда, докато я доят, — вече се замислих: а къде остана моята линия? Машината се завъртя, без пет пари да дава (или преструвайки се, че пет пари не дава) кой е известен и кой — неизвестен. А аз съм силен, когато ям колкото ми се яде, разхождам се до насита, и разни дребни приспособления: какво да си подложа под главата, па как да си защитя очите, па как ушите. А сега съм лишен от почти всичко това и ето че вече здравата пламва част от главата ми, обажда се кръвното ми налягане и ако взема да се заяждам на дребно със затворническото началство — като нищо ще ми друснат карцер, студ, глад, влага, радикулитът отиде, че се не видя, — 55-годишен съм, вече не съм онзи, 27- годишният, бял и румен, фронтовак, в първата килия попитан: от кой курорт идвам? И в момента усетих, че на два фронта — и срещу следствието, и срещу затворническото началство, може и да не ми стигнат силите. И май най-разумно ще е да запазя всичките си сили за първия, а на втория веднага да отстъпя, бабината им.
И ето че влезе лъснатият хитроват прошарен полковник със съпровождачи. И ме попита — самоуверено, макар и меко:
— Защо не ставате? Аз съм началникът на Лефортовския изолатор, полковник Комаров!
Преди това всякак съм си представял тия картини, но все в килията (преди килията началствата изобщо не идват при арестанта). Ето, седя на кревата и му предлагам: „Ами седнете и вие.“ Или конспективно: „В стара Русия политическите не са ставали на крака пред началствата. Не виждам защо трябва да стават в съветски затвор.“ Или нещо за непреклонността на моите намерения. Или да се изтарикатя, още с щракването на ключа вече да съм на крака — и все едно че съм станал не заради тях.
Но ето че в бокса за претърсване, почти разсъблечен и неподготвен, виждам отпреде си тая свита, чувам официалното, задължително тук за всички искане да стана — и след като вече съм решил да се пазя за по-важното, бавно, изкривен на една страна, без желание, като че ли му правя лична услуга, — все пак ставам.
А фактически не е ли това първата отстъпка, не е ли това началото на пречупването? Колко нагоре са съобщили, че се подчинявам на затворническите правила? Могъл ли е там някой да оцени това и да се възрадва? Като нищо може да са си направили сметка да ме пречупят още първата вечер — защо пък да не се опитат?
Е — и следващите наскоци, и следващите отстъпки: един офицер с формуляр ме пита за фамилното, собственото и бащиното ми име, за годината и мястото на раждането ми, — не е ли смешно? да не отговарям ли? Но знам, че това важи за всички, знам, че редът е такъв. Отговорих му. (Продължава ли пречупването?) Лекарката, типична затворническа лелка. Имате ли някакви оплаквания? Никакви. (Да не мислите, че ще ви кажа: имам кръвно налягане?) Нищо, със слушалката, дишайте, не дишайте, обърнете се, разперете си ръцете. Да не се подчиня на медицинския преглед, да откажа? Май е глупаво. А междувременно пребъркването е към края си, още веднъж: разперете си ръцете! (Нали се подчиних в началото на пребъркването, сега накъде?) Обърнете се, клекнете…. Правилно казват: ако не се бориш за косъма, без брада ще останеш. Но, чудно нещо, извън обичая — при мен идва още един лекар, мъж, не да е чак интелектуалец, затворнически лалугер, но много деликатно, внимателно: може ли и аз да ви прегледам? Пулсът, пак слушалка. (Е, мисля си, няма да чуете кой знае какво, сърцето ми бие равномерно — дай, Боже, всекиму, спокойствието ми е смайващо, в бащината си къща съм, тук всичко ми е познато, от нищо няма да трепна.) Само че изважда проклетникът апарат за кръвно налягане: може ли? Тъкмо налягането ли да не им разреша? Разкрива се слабостта ми, чувам по ударите — 160–170, и това е само началото, още нито една затворническа нощ не съм изкарал. А, дълго няма да изтрая. „Не се ли оплаквате от високо кръвно?“ — ме пита. За това кръвно колко пъти сме си приказвали по телефона през гебистите, съвсем откровено, че за какво друго по телефона? — „Не, не.“
Но аз се подчиних на реда, а те? — не ми дават парцалките! Защо? За часовника, за кръста на врата ми издават квитанция, както е редно, макар че за кръста се запънах, първият спор. „Трябва ми в килията!“ Не ми го дават: метал! Ами дрехите ми, опипани по шевовете, без скрито железце и без нито една желязна кукичка, — защо не ми дават дрехите?? Отговорът е: за дезинфекция. А списъка ето ви го — заповядайте, до самоделните наочници включително, всичко е изброено. Едно време не беше така. Но може да съм изостанал от затворническата техника, защо пък сега да не правят дезинфекция? Посочвам им полушубката: „Не бива да се слага в автоклав!“ „Разбираме, няма да я сложим.“ Поучудих се, но си го обясних с новите обичаи. Вместо това — безкрайно груба фланелка, боде ме отвсякъде, нормално. И черна фланелка, затворническо-приютска, сам такава няма да си купиш. Но отгоре — костюм, истински, хубав ли е, лош ли е, никога не съм бил наясно по въпроса, и половинки обувки (без връзки), — сега сигурно така обличат? у нас в пандизбюрото също правеха карнавали, обличаха ни с костюми. След час-два щели да ми върнат дрехите. Тръгнахме. Отпред и отзад по едно ченге, с щракане, коридори, галерии, будки за разминаване — както си беше едно време. С интерес се озъртам къде ли е американската система от висящи железни коридори, толкова пъти са ми разказвали за Лефортово, сега да ги видя с очите си. На втория етаж. Не можеш видя кой знае колко, измислили са нещо ново: междуетажните мрежи са покрити със сивкави платнища и не се виждат съседните етажи. Някакъв мрачен мълчалив цирк, нощем между представленията.
(По телефонни обаждания се събрали петима начело със Сахаров и пикирали на „Пушкинская“ пред Главната прокуратура — отчасти демонстрация, отчасти изчаквайки няма ли да изляза. А в жилището ни се нижели поради изключителната ситуация близки и неблизки, по двама, по трима, по петима, след всеки вратата се запирала със синджирчето и така се тряскала с процеп като зейнал символ на разорението. Аля разказала на първите какво е станало, а после вече чулите разказвали на следващите, тя пак се заела с книжата: о, колко много са тук, едва сега усетила, докато живеехме — не ги забелязвахме. Все същото съчетание: студена ярост и работно самообладание. Мислите плават като чужди, без да предизвикват отчаяние: какво ще му направят? ще го убият ли? невъзможно! но и арестът ни се струваше невъзможен! А другите, ясните мисли: какво да прави, кое къде да сложи.)
Да не пропусна номера на килията. Не го забелязах, май нямаше. Сигурен съм, че вървя към единочка, — влизам: то че си е единочка, единочка си е по размери, но три кревата, двама момци лежат и пушат, всичко е задимено. Това изобщо не бях го очаквал: защо не в единочка? И пушенето: едно време аз също пафках, наслаждавах се, сега за 10 минути главата ми ще се пръсне. По най-добрата, твърдата линия трябва да си затрая. По линията на слабостта — заявявам: „Моля да бъда настанен в единочка. Пушенето ми пречи.“ Съпровождащият ме полковник учтиво: щял да докладва. Изобщо всички са много учтиви, може би и това е новият им стил сега? (като оставим настрана, че същият този полковник при влизането си нахока двамата ми съкилийници). Е, на учтивостта им аз пък отвръщам със спокойствие, все едно че през последните двайсет и пет години изобщо не съм се отделял от тях и съм им сродник. А можах да постигна това спокойствие безпрепятствено, защото бях се подчинил на затворническите правила. Иначе в дребни заяжданици щях да си изпокъсам нервите. Макар и да не беше замислено, пак добре излезе: те ви тялото ми, въртете го насам-натам, а от спокойстието ми да пукнете дано! Ако там с надежда пита наблюдаващият от ЦК — беснея ли? щръклея ли? в истерика ли се тръшкам? ще имат да вземат! не съм повишил тон, не съм ускорил темпото, седя си на кревата — все едно че дремя, разхождам се из килията — троп, троп, равномерно. И ако са се надявали, че изведнъж ще се затръшкам, ще отмалея, ще започна да ги моля за нещо или ще се скапя дотам, че да търся споразумение с тях, то тъкмо поради спокойствието ми сметките им
