По телефона с Аля разговаряхме винаги условно, престорено, всичко минаваше през Лубянка, така и сега — все едно че това повикване в прокуратурата е дреболия (и тя не ми са обадила тутакси). Но и двамата разбрахме, че работата е сериозна. Сериозна, но ни объркваше, че през лятото пак там бяха викнали Сахаров просто за увещателен разговор: да прекрати „неприличната си дейност“. Но към него и към мен отношението на властите винаги беше различно. Мислейки номенклатурно: той — три медала „Златна звезда“, яко го е изцицала държавата! дори за тях не е лесно да го задраскат. А аз, доколкото ме познават, съм им като амоняк под носа, друго от мен не са видели. Да ме викат за увещаване — нямаше начин. Но тогава — за какво? И защо в края на работния ден, последния в седмицата? Редно беше да се позамисля. Не, аналогията все пак ме отвличаше. (Дали не са разчитали тъкмо на нея, та да ме подмамят?…) Ясно беше, че доброволно няма да отида, но и като че ли оставаше още простор, време.
Не се минаха и два часа — ненадейно мъжко трополене на прустчето и много силно страховито думкане по стъклата, — думкаха точно като ЧКГБ — властно, с последно думкане. А Лидия Корнеевна нищо не знаеше: за да не й прекъсвам работата, още не бях й казал за прокуратурата и вече нямаше време да й обяснявам на бърза ръка. Неподготвени се оказахме, пуснахме ги! (Л. К. рече: да знаех — нямаше да им отворя.)
Трима. По най-глупав повод: за ремонта на вилата (какъвто няма да направят) вече бяха идвали два пъти, „съставяха проектосметка“ (оглеждаха мен и стаята ми), — та отново, пак „проектосметка да съставят“. Щяха да ме изядат с очи, обикаляха стаите с полусляпата Л. К. Ненадейно телефонът зазвъня и — чужд майстор, в чужда къща! — грабна слушалката, изслуша, избоботи нещо — и тутакси, без повече да съставят проектосметка, — веднага си тръгнаха всичките, Л. К. тръгна подир тях, успяла да види зад портата лека кола и още двама-трима.
Защо не ме арестуваха още тогава, още там? (А ето защо: те били дошли само да проверят: не съм ли избягал през тия два часа, откакто знам за повикването в прокуратурата? Спокойният тон, с който съм отговарял на жена ми по телефона нищо не доказвал: те вече познаваха и маскировъчния ми начин на говорене, и умението ми да изчезвам за месеци. Ако бях изчезнал през тия 1–2 часа, къде щяха да ме търсят из просторите на отечеството ни, за да изпълнят нареждането на политбюро да бъда експулсиран до 14 февруари? но провериха: не съм избягал. И установиха наблюдение на пероделкинската вила, надявайки се, че в понеделник сам ще ида в прокуратурата — така ще е по-кротко, по-скришно, без шумен арест.) Уж е толкова явно: идвали са за мен. Не, безнаказаността на толкова многото вече разминали ми се епизоди, а най-важното — инерцията на работата, която години наред не ми бе позволявала да затъна, да се закотвя, да тинясам, — същата тази инерция ми попречи веднага да зарежа всякаква работа и заранта да замина за Москва. Отиваше си петъкът и двете денонощия — съботата и неделята — с Аля можехме да отделим за най-неотложното, уреждайки, обмисляйки, признали, че Земетръсът вече е започнал! (Макар че, разбира се, и тия събота и неделя не са защита от техните клещести ръце, като нищо можеше да ни спипат.) Не, изкарах още три нощи и два дена в Переделкино, мудно продължавайки и нищо не завършвайки, вече, тъй да се каже, в безтегловност, но все още и на земята, и дори в понеделник сутринта, когато не много рано се разбързах за Москва, оставих на място бита си, повърхността на моето бюро, книгите. Заранта на 11-и, докато пътувах към Москва, вече знаех какво ще отговоря на прокуратурата. Но рано пристигнах не аз, а куриерът от прокуратурата (офицер, то се знае, но със стеснителна усмивка) — в самото начало на работния ден и с нова призовка, така че не успях и с Аля да обсъдя както трябва, а вече в присъствието на куриера, когото поканихме да седне във вестибюла, преписах на машина отговора си [41] — и вместо подпис го залепих за призовката. Това продължи доста, куриерът офицер нервничеше във вестибюла и когато минавах край него, кой знае защо, скачаше и се изпъваше. Щом получи отговора, той ми благодари, като толкова бързаше да си тръгне, че дори не сгъна листа, та трябваше да му кажа: „Сложете го в плик, вали дъжд.“ Напъха го несръчно.
Започне ли сбиване — бързай да удряш. Още пред куриера се заловихме да звъним на кореспондентите, да ги викаме у дома. Първо — да обявя отговора си. Но чувството отиваше още по-далеч, засърбяха ме ръцете — след такива думи какви още забрани са останали? Като ще казвам каквото си мисля, нека е до дъно. Грабнахме третия том на „Архипелага“ и започнахме да преписваме откъс от 7-а част, от Брежневото време: Няма закон. Дойдоха от „Ню Йорк таймс“, от Би Би Си, прочетох им го на глас пред микрофона. Тези два отговора за няколко часа съответстваха на ситуацията.
А да се стягаме, да се сбогуваме — изобщо не започнахме. Бой — да не би да ми е за пръв път, не е по-страховит от досегашните.
Но след дръзкия ми отговор сутринта — защо не идваха да ме арестуват незабавно, ако всичко вече е било решено? Засега се бяха надявали, че сам ще ида в прокуратурата (а толкова просто е да се втурна, като си знам характера, тя е съвсем наблизо, на „Пушкинская“, две минути пеш, пък и не е някаква си проклета Държавна сигурност), — и щях да загазя като хитрата сврака с двата крака, щях сам да вляза в капана! — и тутакси да ме приберат, беззвучно, скришом. Защо обаче не ме прибраха в понеделник и вторник, а ме оставяха да тръбя из цял свят? Може пък и да са се стреснали от гръмогласния ми отговор. Ако бях се явил в прокуратурата — значи още признавам властта им, значи още има надежда да ме притискат, да се пазарят с мен.
Надвечер излязохме с жена ми да се поразходим, да си поговорим на Страстной (Наришкински) булевард: това беше любимото ни място за по-продължителни разговори — и учудващо ще е, ако там никога не са ни подслушвали (вярно, стараехме се непрекъснато да сменяме посоката на устата си). Същият този Страстной булевард — разширеният му край, почти кътче от парк, — изобщо си ми беше любим заради близостта до „Новый мир“, колко новомировски срещи са ставали тук! Този път обаче ни следяха плътно, явно, дори един, правейки се на пиян, ме блъсна с гърди. Но кога ли изобщо не са ни следили? — това не правеше деня изключителен.
Преценихме, че в общи линии сме готови повече от всеки друг път, всички главни книги са спасени, недосегаеми за КГБ. И че трябва да се приготвя за арестуване, да събера най-прости дрехи. Но — изморени, задръстени мозъци: за същинско обсъждане на Земетръса — той дойде, но дали вече е той? — не ни достигна отчетливост, някаква отпуснатост. Повторих, както и друг път, че ще издържа две години в затвора — за да доживея до отпечатването на всичките ми книги, а за повече — не се наемам. Че в лагера няма да работя нито ден, а при затворнически режим може и да пиша. Какво да пиша ли? История на Русия в кратки разкази за деца, с прозрачен език, с неукрасен сюжет. (Бях го замислил още когато взеха да се раждат един по един синовете ми, но — ще се наканя ли?) Обсъждахме начини как при свиждане да предавам сериозно написаното. Как ще се държа на следствието, в съда (отдавна е решено: не ги признавам и не разговарям с тях).
Беше безслънчев полуснежен ден (земята побеляла, дърветата и пейките черни), а ето че като взе да пада здрач, светнаха прозорците на враждебната АПН и от двете страни на булеварда профучаваха светлинките на автомобилите. Денят беше към края си, не ме арестуваха.
Кротка работна вечер. Направихме последното филмче с „Тихият Дон“. Слушахме радио, как сутрешният ми отговор вече ехти по света. Събрахме най-прости затворнически дрехи, а торбичка не намерихме — здравата сме се разглезили: в къщата да няма една затворническа торба! През нощта, по време на обичайната ми безсъница, също добре поработих, изредактирах „Писмото до вождовете“: преценките и предложенията си оставаха същите, но трябваше да премахна досегашния увещателен тон, сега той би звучал като слабост. Ако го прочетат някой ден — нека бъде само този текст, публикуваният, — да не би страниците, които дадох на гишето на ЦК, някой от тях да ги е чел?
И толкова спокойно ми беше на душата, никакви предчувствия, никаква потиснатост. Не се втурвах да проверявам, да горя, да прибирам на по-скришно място — нали за работата утре и след една седмица всичко това ще ми дотрябва, какъв е смисълът?
От заранта пак се заловихме за работа, всеки на бюрото си. При Аля се бяха натрупали сума опасни неща и всичко беше на бюрото й. 10 часът, времето, посочено във вчерашната призовка. Единайсет. Дванайсет. Не идват. Работим мълком. Колко хубаво работим! — пада от душите ни последната тежест: Отстъпиха! Животът продължава!! Отговорих: Да бъдат съдени виновниците за геноцида! — и мир, и покой, облизаха се и отстъпиха. Ще търпят и по-нататък. Никакви патриоти не се обаждаха по телефона, никой не напираше да влезе в жилището ни, никой подозрителен не се мяркаше пред главния вход. Можо би не идваха, защото близо до блока ни дежуреха чуждестранни кореспонденти?
И дори не проверих както трябва голямата отрупана повърхност на бюрото си, не видях една отдавна
