препечатаха всички големи и местни вестници, това вече е тираж някъде към 50 милиона. Още следващия ден „Литгазета“ посочи и специалния термин за мен: литературен власовец. И за няколко дена той се посипа от всички печатници, от всички витрини. И главното мошеничество: затворите, лагерите изобщо не се споменаваха като тема, цялата осъждана книга представлява оскърбление към паметта на загиналите през войната, а най-важното, с изящно-непрозрачен израз: май (може и да се отстъпи) подлецът имал три леки коли — и това вкусно късче, подхвърлено на тълпата, най ядосва хората: „Гад! Какво му е липсвало?!“
Още на другия ден след сигнала на „Правда“ се започна триседмична атака с телефонни обаждания в московското ни жилище. Новото оръжие на XX век: с безличното църкано на телефонния звънец можете да проникнете в заключена къща и да ужилите събудения в сърцето, без самият вие да се надигнете от служебното си бюро или от креслото с коктейла.
Започна се — с хулиганско изръмжаване: „Повикай Солженицин!“ — „А кой сте вие?“ — „Повикай го, аз съм му приятел!“ Жена ми затвори телефона. Пак се звъни. Взе слушалката мълком (нито „да“, нито „не“, нито „слушам“) — същият хулигански хриптящ крясък: „Ние, макар и да сме лежали по лагерите, не сме продавали родината си, разбра ли?? Това куче няма да го оставим да шета, стига толкоз!!“ (Лекторът от ЦК през декември — дословно, само че без „куче“.) Телефонната атака беше по-неочаквана, по-непривична работа, изискваше нерви, мигновена преценка, находчиви отговори, твърд глас (няма да ни стреснете, не се мъчете). Аля бързо овладя тези неща, добре се оправяше. Слушаше, слушаше всичките ругатни мълком, после тихо: „Кажете ми: заплатата в КГБ два пъти месечно ли я раздават или веднъж както в армията?“ — на другия край на жицата в такива случаи винаги се объркваха. Или дори поощряваше с междуметия, оставяйки ги да се изприказват, после: „Това ли беше всичко? В такъв случай съобщете на Юрий Владимирович (тоест на министъра на КГБ), че с такива тъпи кадри ще загази.“ Обаждаха се толкова дирижирано непрестанно, че не оставяха пролука да се промуши наш приятел, пък ако не вдигнеш слушалката — може би тъкмо приятел ти звъни? Все пак можахме и ние да съобщим за този пороен дъжд (и още същата вечер западните радиостанции, да им дава Господ здраве, вече предаваха за телефонната атака). Гласове — мъжки и женски, ругатни, закани, мръсотии — и така непрекъснато до един часа през нощта, после почивка — и отново от 6 заранта. От време на време се обаждаха и на Чуковская в Переделкино, оскърбяваха Лидия Корнеевна, викаха мен: „Жена ти е зле.“ (Не случайно всичко това съвпадна тъкмо през тия дни с изключването на Л. К. от Съюза на писателите, отчасти и като отмъщение, че ме е приютила. Успях и да отговоря, чрез кореспондентите [35]. За щастие някой ни беше донесъл наскоро приспособление за записване на телефонните разговори на диктофон, а аз пак по телефона, без да се стеснявам от КГБ, инструктирах Аля — как да го включи — и тя по телефона ми демонстрира възпроизвеждането: внимавайте, ще съберем на касета най-големите бисери… Цивилизацията ражда оръжие — ражда и контраоръжие. Подейства им, станаха по-предпазливи, взеха да говорят по-меко, да се правят на съчувственици („страхуваме се, че ще го арестуват!“).
През онази първа вечер бяха замислили и нещо по-сериозно от телефонните обаждания — май че народен гняв: някакви лица бяха привикани в двора на „Козицки“, пак тук пристигнаха няколко десетки милиционери — да охраняват, но не се стигна нито до трошене на прозорци, нито до „охраняване“, очевидно бяха променили командата, някой ден ще разберем.
А телефонните обаждания продължиха две седмици, макар и не с такава честота както през първия ден, но за сметка на това по-разнообразни:
— …Власовецът още ли е жив?…
— …Чел съм му всичките произведения, имах го за светец, но сега виждам, че кумирът ми е мръсник.
Или пък — отчаян вик (след новата ми декларация за пресата):
— Какви ги върши тоя гад?!!! Защо не мирясва?!
Темите не толкова се редуваха, колкото се променяха по команда: ден-два само заплахи, че ще ме убият, после — само „разочаровани почитатели“, после — само „приятели от лагера“, после — доброжелатели, със съвети: да не излизам на улицата или да си пазя децата, или да не купувам продукти от магазина — за вас ще сколасат да ги отровят. Но чудно нещо: сред стотиците такива обаждания нямаше нито едно умело, артистично, фалшът им проличаваше още в първата дума и звук независимо от сюжета. И всички се стягаха, ако им отвърнеш с подигравка. И за да не си губят свободното време, всички започнаха да се вместват само в служебните часове.
Такъв беше опитът да сломят духа на семейството ми — и по този начин моя. Аля не само издържа атаката, но и не забравяше задълженията си. Работата вървеше и семейството живееше, и малките чак след време ще разберат, че ранното им детство е било не съвсем обикновено.
Успоредно с телефонната атака (и, то се знае, вестникарската) се провеждаше и пощенска. По пощата враждебните писма винаги бяха с пълния точен наш адрес — но анонимни. Провряха се и няколко дружелюбни (грешка на цензурата: „Дойче Веле“ беше посочила нашия адрес без номера на апартамента — и затова тези писма минаваха друга проверка и не се изземваха) — ту от „работници от Урал“, ту — от деца на починали концлагеристи.
Съветската вестникарска кампания, креслива, яростна и шантава, на международната арена претърпя загуба само за няколко дена, толкова глупава беше. „Ню Йорк таймс“ предупреждаваше: „Тази кампания може да причини на СССР по-големи щети, отколкото самото издаване на книгата.“ И „Вашингтон пост“: „Ако от главата на Солженицин падна само един косъм — това ще прекрати културния обмен и търговията.“ Ще прекрати ли, няма ли да прекрати, това е преувеличение, то се знае, намаляването на напрежението в никой случай не биваше да се изтърва, но като четат западните вестници в сградата на ЦК на Стария площад, може и да се позамислят: какво толкоз представлява тоя Солженицин, струва ли си заради него да си разваляме цялата международна игра? Западната преса звучеше като такъв мощен хор в моя защита, че изключваше и убийството, и затвора.
А тогава — накъде бие и защо се лае всичко това? (За себе си съзирах във вестникарската кампания дори само тази победа, че като врякат, та да ги чуе цял свят, те изтърват простата едновремешна мълчалива хватка — прегризваш му гърлото — и в торбата. Но започнаха — поради изпускане на нервите, поради злоба, без да са обмислили всичко докрай, започнаха, засегнаха милиони нямащи си хабер глави в собствената си страна, — и сега борбата се повеждаше преди всичко за тях, за съотечествениците. А и пред Запада ставаше като че ли необяснимо: защо пък дотам не се оправдавам, с нито една дума? може донякъде клеветата да е права?
Върви се заричай — по време на бой да дремеш мълком. За това се иска друг нрав, не моят.
Отвърнах с два удара — с декларацията от 18 януари [36] и с кратко интервю за списание „Тайм“ от 19 -и [37]. В декларацията отвърнах на най-хапливите и обидни обвинения на съветските вестници, като сбих всичко до две странички; в интервюто развих позицията: пропуснатият през ноември отговор до братя Медведеви; и вразумяване и за мен, и за Сахаров, и за всички, които покрай врявата и гоненията загубихме чувство за мярка: че колкото и да ни защитават на Запад, благодарни сме им, но трябва час по-скоро да стъпим на собствените си крака; и — докато не са ми запушили устата, а какво ще стане с „В лъжа не се живее“ никой не знае, затова трябва да изкарам на бял свят и този мой съвет към младежта, тази единствена моя реална надежда; и просто да въздъхна освободено, както го иска душата ми: „Изпълних дълга си пред избитите…“
Настенаха се, намъчиха се кокалците ни: бе казано — и бе чуто…
Предадоха го по много радиа и телевизии, а в много от вестниците се падна на 21 януари — петдесетгодишнината от смъртта на Ленин, за когото изобщо не се сетиха тоя ден. Със скок отстрани и с мигновено захапване колко схватки е спечелил приживе! — а ето как търпеше поражение след половин век, още неназовано, още полузримо.
Би Би Си: „Двуседмичната кампания срещу Солженицин не можа да го сплаши и да го накара да млъкне.“ „Ди Велт“: „За премахването му на Москва ще й се наложи да плати цена, аналогична на Будапеща и Прага.“
И така издържахме цяла седмица след сигнала на „Правда“ — да бият всички камбани! Издържахме и дори на ТАСС й се наложи да реагира — но как да реагира на повика ми към младежта — да не лъже, а мъжествено да устоява? Ето как: „Солженицин облива с кал съветската младеж, че й липсвало мъжество.“ Но това стана чак на 22 януари, в деня, когато във Вашингтон пред сградата на Националния клуб на печата се състояла демонстрация на американски интелектуалци от различни течения, която много ме ободри: чели
