вилата на семейство Чуковски, където от есента беше новият ми безлюден зимен подслон, по време на обичайното ми дневно хапване, съпроводено със слушане на дневното Би Би Си, ненадейно чух, че в Париж е излязъл на руски език първият том на „Архипелага“. Ненадейно — само що се отнася до дните, а инак аз бях помолил и го очаквах — на 7 януари, за православната Коледа, но поради нередовността на нашата връзка молбата ми закъсняла, а самоотвержените ни издатели, без да знаят нито неделни дни, нито вечерно свободно време, с дотам малочислени сили, на които някой ден хората има да се чудят, изпреварили моите сметки. Само с 10 дена, но тъкмо дните решават съдбата на нелегалната литература: ако не стигне слънчевото време за жетвата — похабява се цялата многомесечна реколта.
Чух — не трепнах и вилицата продължаваше да поднася зеле към устата ми. Колко стъпки вече бях правил през тези години и всяка ми изглеждаше лудешка, и всеки път оставаше без последствия от правителството, — смайваше ме слабостта, негъвкавостта на тази стена или тази огромна дъбова тояга, незаслужено наречена дъб, само за да се натъкми към поговорката. Колко пъти ми се е разминавало — защо и тоя път да не ми се размине?…
След един час ми обгори ръката газовият котел, наложи се да тръгна с обгореното за Москва и си помислих: дали не е символ? Но и за близките ми то беше празник, така прекарахме вечерта. Какво освобождение е това: крих се, спотайвах се, носих, носих — и пренесох! Олекна ми, но си остана канарата, вкаменената наша сълза. Дори да я държим вкъщи не смеехме, а сега — когото не го мързи, приятели, идвайте да четете!
Години наред съм си мислил: отпечатам ли „Архипелага“, ще ми вземат живота. Не могат да не ми отрежат главата заради него: ще престанат да бъдат това, което са, ще се срине държавата им. За да си запазя главата, трябваше по-рано да се изселя на Запад. А ако си тук — то, естествено, човешко е да отлагаш: абе я да напиша Първия възел, я и Втория, а и до Четвъртия не ще е зле да стигна, когато Ленин ще пристигне в Петроград и историческо-военният роман с трясък ще се превърне в революционен, та чак тогаз да загина под пламналите греди. А засега покрай другото да допиша и „Телето“. (Довърших го само защото навреме се захващах с Първото-Второто-Третото допълнение; ако не бях ги написал в срок, надали щях да го сторя днес, когато вече го няма напрежението на нелегалността и аз съм запокитен в изменен живот, под прозореца на алпийската ми хижа е слънчевата купа на швейцарските планини и ръкописите ми вече не се вардят, и под таваните се говори открито. Друг живот.) Така си се отлагаше „Архипелагът“ — от своя първи срок и все по-нататък, — когато изведнъж изгърмя.
И колко явно е всичко, ако умееш да гледаш: до каква степен са отслабнали те! Майсторяха конвенция за авторските права — паянтово стоборче против пощръклял бик, мислеха с конвенцията да спрат „Архипелага“. Още на 23 декември началникът на ченгарския ВААП (Общосъюзна агенция за авторските права. — Бел. пр) Панкин се закани: „сделката ще бъде призната за недействителна… както и друга отговорност“ в съответствие със закона, — абе кой се плаши от котешко одраскване, когато сабите свирят с все сила? Декларацията на ВААП непосредствено преди „Архипелага“ можеше да изразява такова решение, според което на нашите им е по-лесно да удушат в чужбина няколко издателства, отколкото тук мен самия. Но и това беше крива сметка: „Архипелагът“ не беше сделка. Те можеха да спират всеки роман, та дори и моя „Октомври Шестнайсета“, и претенциите им още биха давали на юристите храна да си помислят — обосновано ли е? не е ли обосновано? Но да душат „Архипелага“ с юридически примки от конски косъм изразяваше прекалено явна безпомощност. Американските издатели побързаха да заявят, дори да молят: те много искат съветските власти да си премерят силите, да започнат съдебен процес. (Мина се половин година и неотдавна Панкин като котарак, който не беше докопал млякото в гърнето, се облиза: на Запад много искаха да се съдим против „Архипелага“, но ние ги разочаровахме.)
Чудно нещо: още през август спипаха тази книга, огледаха я. Видяха нажежената, вече стопена маса — и продължиха да умуват: достатъчно висока ли е температурата, дали ще потече металът? Нито улеи, нито формовъчни каси, нито кокили — нищо не подготвяха, за да има накъде да го отклонят. Приспах ги аз на Казанската гара, излъгах любимото ми министерство. Проспаха октомври, проспаха ноември. (Чак през декември се разшаваха: изпращаха ми в писма череп и кости, траурни изрезки от нюйоркското „Новое русское слово“ — че кой ли в Съюза още го получава, книжка след книжка? обещания да ми видят сметката до края на годината, само че преди края на годината аз ги изпреварих!) Пример за нехайство, характерен за прекалено голяма бюрократична машина. Струваше ли си да създават най-голямото в света контраразузнаване, та не само да прозяпат своята смъртоносна книга, ами и да я извадят на повърхността със собствените си ръце? Струваше ли си да създават най-големия в света пропаганден апарат, че за посичащата ги книга да не могат да подготвят нито един контрааргумент?
Първата седмица — пълно вцепеняване. От 4 януари се посипаха трескави ТАСС-овски (Телеграфна агенция на Съветския съюз. — Бел. пр.) декларации, но само за чужбина, без превод на руски, без печатане за своите: „Развали ни Новата година… пося недоверие между народите… да очерни народа на Съветския съюз… да изкара хитлеристкия режим милосърден… Който не е побеснял от поглъщане на антисъветска пропаганда — ще отхвърли тази книга… Повод да се припишат на съветската действителност язвите на капитализма… Пасквил, продаден срещу валута…“ Тази скудоумна аргументация показвайте колко са объркани и уплашени. Само толкоз ли? Половин век избиват милиони — и само това ли им е защитата? Но всичките ги тръшна в земята френският комунист Ларош на 7 януари по московската телевизия: Солженицин не е отразил (в „Архипелага“…) рекордната реколта от последната година и изобщо не взема под внимание (над гробовете) икономическите постижения на Съветския съюз! Един подир друг припрени, слаби, неболезнени удари. Що негодувание се е изсипало през ония дни срещу мен — тогава не усетих, чак след време по-събрах туй-онуй, разказваха ми. В агиттаблата на ТАСС на улица „Горки“ се излагал, аз не съм го виждал, голям плакат: как изродчета с тромпети и барабани превъзнасят „съчиненията на Солженицин“, жълт череп, черни кости и с блестящия стих на прочутия поет А. Жаров:
Или такива изяви на вярност:
„До Свердловския райком на КПСС. — С чувство на дълбоко възмущение се научихме за новите факти от предателската дейност на Солженицин, насочени към подкопаване интересите на съветската държава и на социалистическия строй. Антисъветската врява, вдигната от буржоазната пропаганда около последното му писание, още веднъж нагледно показва, че този човек окончателно се е откъснал от нашето общество и откровено служи на идейните ни противници. Заклеймяваме с позор отцепника и предателя, смятаме, че за него няма място на съветска земя! — Редакционният колектив на списание «Молодая гвардия».“
Млада гвардия… А аз ги защитавах пред „Новый мир“… По Нова година пак си съставих прогноза — „Какво ще направят?“ Ето я:
1. Убийство — Засега изключено
2. Арестуване и присъда — Малко вероятно
3. Интерниране без арестуване — Възможно
4. Изгонване в чужбина — Възможно
5. Даване на западно издателство под съд — Най-желателното за мен и най-глупавото за тях
6. Вестникарска кампания, да се подкопае доверието към книгата — Като нищо
7. Дискредитиране на автора (чрез бившата ми жена) — Като нищо
8. Преговори — Не е нула, но е рано
9. Отстъпки, да се оправдават: преди 1956-а „не бяхме ние, други бяха“. — Не е нула
(Донякъде затова бе сложено и подзаглавието: 1918–1956.)
В какъв смисъл е „изключено убийството“? — засега поради горещата публичност, а иначе защо не? —
