през „тихите“ периоди, а през период на напрегнато обществено внимание те са лишени от такива права. Тъкмо този закон наруши Андрей Дмитриевич, на пресекулки ту го спазваше, ту го нарушаваше и най- лошото беше, че го нарушаваше не воден от убежденията си (да избяга от отговорност, да пренебрегне руската съдба — такъв подтик в него е имало нито за минута!), нарушаваше го, отстъпвайки на волята на близките си, отстъпвайки на влияния.
Отдавнашните, многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР, именно на емиграцията, едва ли не загърбвайки всички останали проблеми, вероятно са били навети до голяма степен от същата воля. И още едно такова залитане, което, кажи-речи, не бе забелязано от наблюдателите на боя, а всъщност — пречупи нашия бой, лиши ни от главния успех, А. Д. допусна в средата на септември един-два дена след като спряха заглушаването, когато ние почти по инерция се носехме напред. Група от близо 90 евреи написала писмо до американския Конгрес с молба по повод на техните си работи: Конгресът да не давал търговски преференции на СССР, докато не разрешат еврейската емиграция. Чужди на тази страна и желаещи само да се изскубнат, тези деветдесет души можеха и да не мислят за останалия развой на нещата. Но за да придадат тежест на посланието си, те отишли при Сахаров и го помолили да подпише от свое име същия текст отделно — вече беше станало традиция, че при Сахаров може да се ходи с такива молби, той няма да откаже. И наистина, по традиция и поради отношението си към този проблем Сахаров им го подписал — 2–3 дена след поправката на Уилбър-Милз! — без да се замисли, че оголва фронта, предава вече завзети позиции, стеснява поправката на Милз отново до поправката на Джексън, разменя всеобщите човешки права срещу свободата само на емиграцията. И писмото на 90 евреи веднага потъна, никой не го забеляза, а писмото на Сахаров „Вашингтон пост“ набра на 18.IX. с едри букви. И Конгресът се върна към поправката на Джексън… Щом ние молим само за емиграцията — защо трябва американският Сенат да се грижи за нещо повече?…
Този прелом в хода на боя, това колебание на съседната колона мина незабелязано за онези, които не живееха в ритъма и смисъла на събитията. Но мен ме жегна. На 16.IX. от околностите на Москва написах на А. Д. писмо [34] — и това беше вторият и последен контакт на нашите колони в насрещния бой.
През ноември Сахаров по цели дни седеше в следствената приемна, докато разпитваха жена му, и на 29.XI. чухме по радиото: „Сахаров е подал молба за пътуване до Принстън.“ И „Дейли Мейл“ изрази общото чувство: „Струваше ни се чудо съпротивата на малка група лица срещу тоталитарната държава. Тъжно ни е да съзнаваме, че чудото не стана. Тиранията отново победи.“
А в Москва, след като спряха заглушаването, дори мнозина ученици взеха да се залепят за радиоапаратите, да следят талазите на нашия бой. В някакво училище един осмокласник спрял учителката по история: „Щом така говорите за Сахаров (по вестникарски), нищо полезно няма да научим от вас.“ И веднага започнали да свиркат, да мяукат, провалили й урока, предупредили двата паралелни класа, провалили го и там. И сега всички те ще трябва да научат, че Сахаров е бил дотук и ги напуска. Идват писма от провинцията, телефонът звъни: „Кажете на Сахаров — за нищо на света да не заминава!“
На 1 декември Сахарови дойдоха у нас. Жената — болна, съсипана от разпитите и от общата нервност: „Мен след две седмици ще ме вкарат в затвора, синът ми е кандидат за Потма, зетя след един месец ще го изселят като тунеядец, дъщерята е без работа.“ „Но нали все пак ще си помислим?“ — предпазливо възразява Сахаров. — „Не, ти мисли.“
Ние пък очаквахме отпечатването на „Архипелага“ след един месец и с него — съдбата, която вече твърдо бяхме приели. Тук. И същото искахме да внушим и на тях.
А. Д., зачервен до темето от непоносимия проблем, затъва още по-дълбоко в коравото кресло, с глава между раменете. Мога да повярвам, че никога досега не му е било толкова трудно, изгонването си от кастата той понесе весело. Излезе, че още не е подавал молба за заминаване, но помолил да му дадат характеристика в неговия академичен институт, както го изискват стандартните съветски порядки. Той! — през септември арбитърът на европейските правителства, победилият най-страшното от тях, сега се молеше през най-долното гишенце да му напишат характеристика злобно-сразените!..
„Ама аз начаса бих се върнал, искам само тях (децата на жена му) да ги отведа… Изобщо нямам намерение да забягвам…“ — „Но вас няма да ви пуснат да се върнете, Андрей Дмитриевич!“ — „Как тъй могат да не ме пуснат, ако привстигна право на границата?…“ (Искрено не разбира — к а к .)
Вече толкова се е напатил от това си начинание, но и през ум не му минава да забегне. Не само няма да го пуснат — мисля си, че той самият в последната минута ще трепне, няма да вземе визата. Двамата с него вече сме станали, тъй да се каже, не лица, а нещо като географски понятия, толккова сме се свързали с нашата повърхност, че сякаш не подлежим на физическо придвижване по нея, а само с три аршина надолу.
Целият отминал бой за мен е имал значение, както сега проличава, колкото за да заема защитена и атакуваща позиция — преди следващото, главното сражение, шлемосвяткащо, мечезвънтящо. Вече виждам кълновете му, някои неща още отсега може да се набележат, но това вече отива към разполагане на силите, към план на операцията.
А те, противникът, — научили ли са нещо през насрещния бой? Както започват, май не са. Издува ги славата на световни победители и им пречи да виждат, и им пречи да предвиждат действията си. Заканват се да изкарат семейния скандал на улицата, да бият децата не в килера, а на улицата, да започват в чужбина съдебни процеси срещу „Архипелага“. По-глупаво нещо не може да се измисли, ала надменността им ги подвежда. Но ако преценяваме от тяхна гледна точка: а какво друго им остава?
Изпращат ми се нови анонимни писма: „В смъртта ще намериш успокоение! Скоро!“ На лекции за висши чиновници, в тесен кръг, тия дни, през декември: „Солженицин не ще го оставим да шета дълго.“
Чувам: зъбите на дракона стържат по камъка. Ах, колко жадува той за моята кръв! Но и: а че моята смърт ще ви излезе през носа — за това помислихте ли, злодеи? Няма да ви завидя.
Има прилика между времето, между настроението, с което завършвах главния текст на тази книга през пролетта на 1967-а и с което завършвам сега — може би вече и завинаги, а то си е и редно, целия си живот няма как да опишеш с перо. И тогава, и сега разплитах нишките на паметта си, за да ми е по-лесно преди удара, преди атаката. Тогава ми се струваше, а и си беше, по-страшно: по-слаба позиция, по-малка увереност. Сега ударите ще са много, взаимни, но и аз вече стоя много по-здраво на краката си и за пръв път, за пръв път излизам на бой, изправен в цял ръст и с целия си глас.
Бях завършил биографията си за нобеловския сборник точно по този начин — с намек: дори събитията, вече станали с нас, почти никога не можем да преценим и осъзнаем тутакси, по тяхната диря, а още по- непредсказуем и удивителен се оказва за нас развоят на бъдните събития.
За моя живот — велик момент, схватката, за която може би съм живял. (А да можеше някой ден тия боеве да отшумят? Да се свра за няколко години в пущинака и между полето, небето, гората и конете — да си пиша романа, без да бързам…)
Ами за тях? Не е ли дошло най-сетне времето, когато Русия ще започне да се събужда? Не е ли това мигът от предсказанията на пещерните призраци, когато Бърнамската гора ще тръгне?
Вероятно пак има грешки в предвижданията и сметките ми. Още доста неща и отблизо не ги виждам, още много има да ме поправя Висшата Ръка. Но това не вселява в гърдите ми страх. Мен ме весели и ме прави по-твърд това, че аз не всичко замислям и провеждам, че съм само меч, добре наточен за нечистата сила, орисан да я сече и разгонва.
О, дай ми, Господи, да не се прекърша при ударите! Да не изпадна от ръката Ти!
ЧЕТВЪРТО ДОПЪЛНЕНИЕ
Юни 1974
И АЗ СИ НАМЕРИХ МАЙСТОРА
Предишното Трето допълнение вече беше завършено, но ми оставаше да го препиша на машина, да го префотографирам, да го изпратя на Запад, да скрия остатъка, когато на 28 декември в Переделкино, във
