И за зоната на унижените-оскърбените Сахаров все още беше прекалено чист: той не предполагаше, че и тук може да има не само благородни пориви, не само търсения на истината, а и тънки сметки: да си създадеш име не по общоприетия служебен начин, не в потока от леки коли и камиони, а чрез докосване до чудото, а чрез вкопчване в този странен, огромен, забележим отдалеч въздушен балон, който без мотор и без бензин литва към висините.
Друг един от хората, които набраха височина с помощта на въздушния балон, беше В. Чалидзе. Отначало той издаваше безкрайно скучно самиздатско юридическо списание. След това изобрети комитет за защита на човешките права със задължителното участие на Сахаров, но с хитро съставен устав, позволяващ на Чалидзе да парира в комитета всяка чужда воля. През октомври 1970-а Сахаров дойде при мен да се посъветва за проекта за комитета, но донесе само декларацията за създаването му, за никакъв устав изобщо не стана дума, структурата не личеше. Странен комитет, наистина: да консултираш човекоядците (ако те попитат) за правата на оглозгваните. За сметка на това имаше принципна безпартийност, при нашето безправие — все пак нещо. Не намерих възражения. На 10 декември, в самия ден на връчването на Нобеловите награди, Сахаров пристигна от града с такси, много спешно, за 5 минути, да ме попита не бих ли се съгласил да вляза в комитета като член-кореспондент. Това нямало да изисква от мен конкретна дейност, участие в заседания и т. н. Ами… Май изобщо не ми е там мястото, а от друга страна — защо да се дърпам, да не ги подкрепя? Съгласих се „по принцип“, тоест изобщо някой ден… И през ум не ми минаваше — защо толкова спешно? И самият Сахаров не разбираше, той беше наивен вестоносец. Излезе, че Чалидзе го бил погнал толкова бързо да измине 30 километра, та да проведе след неговото завръщане 5-минутно заседание, на което „комитетът“ спешно приел мен (и Галич). А Чалидзе незабавно съобщил това на западните кореспонденти и, наслагвайки се върху нобеловската процедура, към западния печат литна важната новина, че Нобеловият лауреат в същия този ден и час, вместо да присъства в Стокхолм, е направил решителна повратна крачка в живота си — влязъл е в комитета, благодарение на което (било обяснено допълнително на кореспондента) „се започва нов важен период в живота на писателя“, пълна дивотия.
В този именно комитет Сахаров вложи много време и сили, разпилявани от префинените дебати, изследвания и уточнения на Чалидзе — там, където е трябвало да се действа. (Ако възникне въпрос за политзатворниците — „трябва да се даде дефиниция на политзатворника“, сякаш в СССР това не е ясно; за лудниците против иначемислещите — да се разшири изучаването на цялата сфера на правата на душевноболните чак до „възможностите да бъдат освободени от контролиране на техния сексуален живот“.) Със студено-рационалните си спирачки, с ледено-юридическата си кръв Чалидзе спря и провали доста начинания на комитета, който би могъл да изиграе в общественото ни развитие и значително по-голяма роля. (От един момент нататък, изморен от защитата на човешките права, Чалидзе реши да се прехвърли отвъд океана. И най-големият наивник ще се съгласи, че за да получиш виза за чужбина (през 70-те години) с цел да четеш лекции за човешките права в СССР — трябва да си се споразумял с ГБ, а това не се постига с еднократна среща, щом си и член на комитета!) След като в комитета влезе Игор Шафаревич, постепенно се създаде превес на действието, бяха изразени главните обръщения на комитета — към световните конгреси на психиатрите, по повод на преследванията на религията и др. Всичките многобройни застъпвания на Сахаров за отделни преследвани, стоенето му пред съдилищата, където обикновено не го пускаха, ходатайствата за оправдаване, помилване, намаляване на наказанието и освобождаване под гаранция често пъти имаха формата на дейност уж от името на комитета, но в действителност бяха негови собствени действия, негов постоянен настойчив подтик — да се застъпи за преследваните.
Тази форма — защита не на цялото „човечество“ вкупом или на целия „народ“, а на всеки отделен потиснат, правилно бе възприета от нашето общество (стига хората да бяха чули по радиото, ако ще и в дълбоката провинция, стига да се бяха научили) като чудесното наше правдотърсачество и човеколюбство. Но пак тя (на фона на злобно-дребнавата съпротива и глухота на властите) беше изтощителна, отнемаща на Сахаров сили и здраве непропорционално на резултатите (почти нулеви). И пак тя поради неизброимостта на подписаните от него обръщения вече започваше да замрежва очите, да издребнява в съобщенията на световната преса, още повече че се прилагаше (понякога измолваше, изтръгваше) несъразмерно спрямо бедствието. И когато през пролетта на 1972-ра Сахаров написа най-решителния си дотогава документ от обществен тип („Послеслов към Меморандума до ЦК“, където далеч и смело остави зад гърба си своя първи „Размисъл“, където са изречени много неприятни за властите истини за състоянието на страната и се предлага статутът на „Международен съвет на експерти“), този документ мина незаслужено под равнището на същинското си значение вероятно поради честотата на прахосвания подпис на автора.
Макар че през 1972-ра продължавахме да се срещаме в Жуковка, между нас не възникнаха съвместни проекти и действия. До голяма степен това се дължеше на променените обстоятелства в живота на Сахаров и аз се опасявах, чо сведенията ще се процеждат през рехавото кълбо около „демократичното движение“. Донякъде заради това се разстрои и опитът ми да привлека Сахаров към вече започнатата по това време подготовка на сборника „Изпод канарите“. (От собствените ми действия през всичките тия години не си спомням нито едно, за което би могло да се говори не тайно преди настъпването му, цялата им сила се раждаше тъкмо от скришността и внезапността. Дори за едно най-обикновено прескачане до града не споменавах нито под тавани, нито по телефона, все с намеци или според предварителна уговорка, ти да не сколаса ГБ да извърши нападение на леговището ми, както се случи в Рождество, и да прерови всичко.) Отчасти и Сахаров не се вдъхнови от тоя замисъл.
Така се обрекохме на поотделност и при срещи си казвахме само новини и преценки на вече станали събития. Пък и той идваше все по-рядко.
През зимата срещу 1973 година се разваляха и отношенията на А. Д. с „демократичното движение“ (половината от което впрочем вече беше заминала за чужбина): „движението“ дори написа „отворено писмо“ с упреци към Сахаров. На всичко отгоре и откъм официозната страна пуснаха клюка, че Сахаров бил виновникът за смъртта на ректора на Московския университет Петровски. Както може да се случи в най- огромни дела или биографии, стечението на дребни, та чак и гадни, враждебни обстоятелства помрачаваше и разстройваше един велик живот, големите контури. Към сбора от всички тия дребни ядове се добавяше и общата безнадеждност, в която сега Сахаров виждаше бъдещето на страната ни: никога нищо няма да постигнем и цялата ни дейност има смисъл само като израз на нравствената потребност. (Съдържателно не можах да му възразя, просто аз през целия си живот, напук на разума, не съм изпитвал такава безнадеждност, а, наопаки, някаква глупашка вяра в победата.) През пролетта на 1973-та Сахарови за последен път бяха у мен в Жуковка — в това мрачно настроение и ми разказаха за плановете си: децата на Е. Г. Бонер получили покана да учат в един от американските университети, самият А. Д. скоро ще получи покана да чете лекции в друг — и те ще направят опит да заминат.
Пак същият, същият фатален избор, преминал през всички ни, се раздвои и легна този път пред А. Д. Не легна като две раздалечаващи се пътеки, а затисна врата му като чатал.
Беше се появила нова негова поза: да седи на стола не изправено-високо, както едно време, когато се запознахме, когато той с добродушно-весела усмивка навлизаше в тази непозната нему област на обществените отношения, а смъкнат покрай облегалката и прибрал вече доста оплешивялата си глава в туловището, така че раменете му щръкваха.
После аз напуснах Ростропович, подобието на нашето съседство със Сахаров престана да съществува — и не се видяхме чак до августовско-септемврийския насрещен бой, влязохме в него поотделно. В августовските му бойни интервюта не заглъхва разрушителният мотив за отпътуването. Чуваме, че „би ми било приятно да прескоча до Принстън.“ На 4.IX. западната преса прави заключението, че „Солженицин и Сахаров са декларирали своето твърдо намерение да останат в родината си, каквото и да се случи“. На 5.IX. Чалидзе от Ню Йорк: разговарял по телефона със Сахаров, той разглежда поканата на Принстънския университет. На 6.IX. — същото потвърждава и Сахаров. На 12.IX. (за германската телевизия) Сахаров „се опасява, че не ще го пуснат да се върне“. На 15.IX. (за „Шпигел“): „Принципно съм готов да поема катедра в Принстън.“ (И западният печат: „Сахаров е готов да напусне СССР. Това е ново предизвикателство (??) към съветското правителство?“)
Мелодията на емиграцията е неизбежна в страна, където обществеността винаги е губила всички битки. За тази слабост не бива да упрекваме никого, още по-малко ще го направя аз, особено след като в предишната глава описах и собствените си колебания. Но има частни лица и частни са всичките им решения. Има лица, заели твърде явна и значителна позиция, решенията на тези лица могат да бъдат частни само
