откъси от „Архепилага“, викали: „Долу ръцете от Солженицин! Наблюдава ви цял свят!“ На 22-ри, когато се появил „Архипелагът“ вече на немски, първият тираж бил разпродаден за няколко часа. Издържахме една седмица, но с нея завършваше почти пълен месец от публикуването на книгата, най-трудният месец, когато плацдармът още е толкова малък, светът още дори не я е чел, а толкова много е разбрал! А сега плацдармът се разширяваше, започваше масовото четене на Запад, при вече набраната инерция чак беше трудно да се предвидят последиците. На 23-ти съм си записал: „Ами ако противникът трепне и се оттегли (започне да признава миналото)? Няма да се учудя.“ (Още по-рано, веднага след руското издание, трябваше да се появи американско издание, всичко бях направил, за да стане това, но двама-трима сухи користни човека със западно възпитание окепазили всичко, цялата Петдесетнишка пратка през 1968 година; американското издание ще закъснее с половин година, няма да ме подкрепи, докато се прехвърлям над пропастите — и само затова, мисля си, настъпи развръзката. А можеше, като нищо можеше нашите вождове донякъде да отстъпят, ако по Новата 1974 година цяла Америка четеше реално книгата, а в сградата на ЦК на Стария площад не можеха да стъкмят нищо друго, освен че тя възпявала хитлеристите…)
Тогава схванах това така: ако през първия месец се решаваше какво ще стане с мен, — оттук нататък сражението се разширява и задълбочава: сега въпросът е дали пропагандистката машина още веднъж ще глътне Русия — или ще се задави? дали вестникарската лъжа за кой ли път ще се разлее свободно, или най-сетне ще срещне съпротива? Вярвах, че благоприятен прелом е възможен, и още по-добре разбирах смисъла на моето положение: да адресирам следващите си декларации не към Запада, а към вътрешни получатели.
В края на януари вестникарските хули още повече се ожесточиха и увеличиха, на камари пък събираха подписи, вече и известни, — но пък и младите започнаха да се появяват един по един, като че ли тръгваха да мрат — безтрепетни, изправени в целия си ръст, беззащитни, под куршумите, — Дима Борисов, Боря Михайлов, Женя Барабанов — и по съвпадение всеки от тях беше с безработна жена и с по две малки деца. И Лидия Корнеевна посочи кой кого е предал |38], отговори с литературен блясък. Вестникарските ругатни гърмяха като огъвана ламарина, но на Запад отдалеч много правилно забелязали: че моите декларации били „с явно настъпателен характер“, а властите — май отстъпват, хвърляйки големи усилия, и все едно — безпомощно.
Един надува свирката, друг думка по тъпана, всеки се стараеше. Докато вестниците ме ругаеха, в Държавна сигурност издокарвали съученика ми Виткевич за интервю пред някакъв западен. Какъв смайващ обрат: Държавна сигурност ме обвиняваше, че не съм бил достатъчно твърд с нея, не съм удрял по муцуната още при запознаването, както днес. Макар и да бях очаквал най-вероятно лична дискредитация, смятах, че ще я провеждат само чрез първата ми жена, не предполагах, че чрез приятел от младежките ми години. Какъв ли не бяха ме изкарали вече — полицай, гестаповец — сега доносник на КГБ. Бих предпочел изобщо да не отговарям, много зачестих. Но влезеш ли в бой, не се бой. А щом ще отговарям — яко да ударя камбаната [39].
И отново световните радио и печат подеха: „Срещу въоръжени въстаници могат да се изпращат танкове, но срещу книга?“ — „Разстрелът, Сибир, лудницата само биха потвърдили колко прав е Солженицин.“ — „Пропагандата се оказа бумеранг…“ И вече не за пръв път звучно ме подкрепи Гюнтер Грас.
И ми се стори: спечелил съм още една фаза от сражението. Дадох нов залп, а техните атаки май замират или са приключили (както вече стана през септември)? Аз — още повече ли съм се укрепил? На 7 февруари съм си записал: „Прогноза за февруари: освен дискредитирането надали може да се очаква от тях нещо друго, а най-вероятно ще настъпи пауза.“ Неразумно съм писал така, макар никога да не съм забравял, че краят на януари — началото на февруари през целия ми живот са били съдбоносни, сума опасности се сгъстяваха през тия дни: обкръжението, арестът, гибелното транспортиране до лагера, операцията и по- дребни, а преживееш ли тия дни, веднага ти олеква. Предпочитах да е така, пауза: да млъкна, да се свра в бърлогата си, както вече много пъти след сблъсъци — оцелявах и млъквах. Макар че както вървеше сражението, чак ми беше жал да търся отдих.
Особеност на човека е, че и страховитите, и катастрофалните периоди от живота си той преживява като обикновените, зает е и с простата делничност, и чак след време, като се озърне: я, че то земята се е пропуквала под краката ми, гръмотевици са трещели!
Аз самият никакъв прелом не забелязах. А жена ми в началото на февруари усети зловещия прелом в това, че телефонната атака срещу нашето жилище се прекрати, а и вестникарската кампания някак позавяхна — всичко, с което прикриваха досега нерешителността на властта. (Брежнев се завърна от Куба, аз не обърнах внимание на това. А са го чакали — да вземе решение за мен.)
Сред многото прозвучало през този месец имаше и пророчески, ала — както става винаги — незабелязани неща, които можеха и да отминат без следа, ако възможността не се превърнеше в избор. Сега като преглеждам радиобюлетина за онзи месец, откривам с учудване: 18 януари, кореспондентът на Би Би Си от Москва: „Има намеци, че са склонни да го експулсират.“ На 20 януари Г. Свирски, вече емигрант: „Солженицин физически ще го принудят да влезе в самолета.“ Все едно че го чете от книга! То и аз допусках възможността да бъда експулсиран, ама тая най-проста форма — насила, в самолета, и то само мен, без семейството ми — някак си не я видях, пропуснах я. (Това нищо не е! — сега като давам за печат и преглеждам тази книга, се сещам: през март 1972-ра ни предупреждаваха, че ще стане точно така: експулсиране чрез временен арест. Напълно го забравихме, нито веднъж не си спомнихме!…) И най-малко от всичко можех да предположа, че така ще се лепне за мен казаното от канцлера Бранд на 1 февруари пред младите социалисти (то хич не ме зарадва, бих потънал в земята): „В Западна Германия Солженицин би могъл безпрепятствено да живее и да работи.“ Рече — и отсече.
Експулсиране можеше да има, но то и дотогава доста пъти можеше да се приложи, пък работата все не стигаше дотам. А ако стигнеше, двамата с Аля си представяхме: блокират отвън жилището ни, всички ни заедно, прекъсват телефона и ни нареждат да си стегнем багажа — набързо или по-свободно. Да го бяхме обмисляли по-бавно, щяхме да се досетим, че на властите такава форма не им отърва. Но по-бавно никога не ни се е случвало да мислим: винаги се надбягвахме с текущите работи. Вече трета година държахме такава хартийка: „Земетръс“ — и варианти: сполетява ни заедно, поотделно, на път, — но не се наканихме да я разработим подробно. То ако прехвърлим всичките години по седмици — всяка беше запълнена като най-главна от главните: пиша нещо, спешно довършвам или оправям стара редакция, преписваме на машина, фотографираме, разсредоточаваме (и колко променливи решения: това вкъщи ли да го държим? или не вкъщи? и тъй опитваме, и инак), изпращаме в чужбина, съпровождаме с пояснително писмо. И покрай тия грижи и покрай боричкането с враговете никога не се задълбочихме да превърнем „Земетръса“ в график.
На 8 февруари „Архипелагът“ излезе в Швеция. Подкрепата се засилваше. И в Норвегия след дебатите в Стортинг (Парламентът на Норвегия. — Бел. пр.) министърът на външните работи съобщил на съветския посланик, че норвежката общественост е разтревожена. После и датската социалдемократическа партия — също в моя защита. (Дължа я все на Шулубин с „нравствения социализъм“…) А аз си работех спокойно в Переделкино. И ненадейно Аля ми телефонира по никое време: донесли призовка от Главната прокуратура [40], да се явя там, и то незабавно, преди края на работното време. (Невъзможно беше да стигна от Переделкино дори ако тичам презглава, как не са си направили сметка, защо са го написали така?) Като се заяла, че липсва изходящ номер (съвсем през куп за грош са я писали, бързали са), че призовката не е мотивирана, не са посочени причините за повикването, като какъв ме викат (непременно трябвало да се заяде, тя иззобала с очи тая призовка), — жена ми отклонила повикването.
У Чуковски в трапезарията дълги години телефонът стоеше на едно и също място — на резбована овална масичка, срещу прозореца, така че при лошо време, и то в края на деня, — беше сиво наоколо. И когато вдигнах слушалката и чух за Главната прокуратура, веднага се сетих, направо ме бодна, как на същото това място от същата слушалка през септември 65-а чух от Л. Копелев: „Делото ти е предадено на Главната прокуратура“. Делото ми тогава беше заловеният архив с „Пира на победителите“ и „Кръга“, а предаването му ма Главната прокуратура означаваше съдебен процес. (Защо не се решиха на него тогава — за мен е загадка. Щяха да постигнат успех.) Но тогава — в Главната прокуратура — „Кръгът“ ми просто заспа в огнеупорната каса. Имаше обаче някакво пророчество в това, че след 8 години същата тази задрямала змия ще ме клъвне по същото място.
Какво толкоз. Гръмогласнича срещу тях вече 7 години, трябваше най-сетне и те да дадат команда.
