а къде са моите осем?) Колко има да се возим, можеше и пеш да стигнем, през задните дворове е по-близо. Сега към „Пушкинская“, по „Пушкинская“ надолу колите не вървят, значи трябва да избиколим по „Петровка“. Ето го и Страстной булевард. Вчера обсъждахме: ами ако стане нещо — тогава какво? Вчера студът още се държеше, а сега е киша, чистачката се мята по стъклото — и виждам, че заемаме лявото платно: ще завиваме не надолу, към прокуратурата, а нагоре — към Садовое кольцо.
— А, така ли било?… — казвам си аз. (Сякаш че съм очаквал нещо друго. В затвор — не е ли все едно в кой? Поради опърлеността си сгреших. Но ето че вече съм охладен само от тоя ляв завой пред Петровата порта.) Свалих си калпака (и двамата трепнаха), сложих я на коленете си. Спада, връща се спокойствието ми. Както аз самият съм писал за предишния си арест:
Не знам защо ми се доиска непременно да опипам гръкляна си, да го помасажирам. Конвоиращият отдясно, бързо:
— Смъкнете си ръката!
Аз — с възвърналата се благословена мудност:
— Знам си правата. Пробождащо-режещи не ползвам.
Масажирам се. Не знам защо много ми помага. Пак десният (левият мълчи, измежду разбойниците отсам и оттатък единият винаги е по-злобен):
— Смъкнете си ръката! (Май си мисли, че ще се удуша?)
Масажирам се:
— Знам си правата.
По Садовое кольцо — надясно. Сигурно към Лефортово. Нека допълним колекцията: на свиждания там съм ходил, а в килиите не съм лежал.
И ето колко просто завършва всичко: боде, боде телето дъба, стоя, стоя лилипутът срещу гиганта, вдигаше врява световната преса: „Единственият руснак, от когото се страхуват властите!… Подкопава марксизма — и свободно се разхожда по центъра на Москва!“ А били достатъчни само две леки коли и осем души, пък и по-малко можеха да свършат същата работа.
Успокоих се — и допуснах втора грешка: абсолютно повярвах в ареста. Не бях очаквал от тях такава решителност, такъв риск, подценявах ги, — но какво пък? здраво пипат, трябва да им се признае. За арест съм се готвил винаги, чудо голямо, тръгваме към развръзката.
(А жена ми, щом се отлепила от мен и без да чака да си излязат всички чекисти, които бяха се стълпили в антрето, се втурнала към кабинета, грабнала от моето и нейното бюро всичко първострашно. Най-ценното криела по себе си, другото, второстепенното, изгаряла на металния поднос, който стоеше в кабинета тъкмо за постоянно изгаряне на „писмовните ни разговори“. Рипнала към телефона — изключен, разбира се, както очаквахме. Но защо никой от нашите хора не идва при нея? Не се чуват нито приказки, нито крачки, жилището е беззвучно — какво ли е станало там? Опипала се, скритото не се забелязвало, отишла в антрето, а там що да види: от осмината били останали само двама: „милиционерският“ бияч капитан и онзи най-първият стеснителен „куриер“. Тъ-ъй, значи чакат нова група, ще има обиск. А децата, двете, били останали на улицата — и никоя от жените не може да излезе и да ги прибере: не бива да се отслабят силите тук. И — пак към кабинета, кимвайки на И. Р. да отбранява вратата. И той застанал и я преградил, без да се разделя с тежката си чанта. Сега — втори преглед на книжата, вече по-систематичен, но все едно светкавичен. Хем й е жал да изгаря, хем в такива моменти каквото не изгориш, после има да скърцаш със зъби. Което може — на отделни листове — по книгите, и да ги намерят — няма да ги съединят. Кабинетът — задимен от изгореното, прозорчето не тегли, миризмата, естествено, стига и до антрето, там я усещат, но не идват!… Нито мъка, нито възбуда, нито отмала, очите й сухи — спокойна ярост: жена ми сортира, прехвърля, гори с невъзможна при нормални обстоятелства скорост. А още колко различни материали остават — с почерците на хората. А целият „Октомври“!, а всички чернови — купища пликове и папки, до никакъв обиск няма да сколаса! Излязла в антрето, а тях ги няма: непрекъснато си поглеждали часовниците; 20 минути след извеждането ми единият казал: „Ще си вървим ли?“ Другият: „Още две-три минути.“ Тръгнали си мълком. 22 минути? Не е прокуратурата, не е Лубянка… Лефортово? Чак тогава се разбрало, че вратата след тях вече не може да се заключи, бравата е повредена, осемнайсетмесечният Игнат напира да излезе на стълбището. Отишли да приберат другите деца — научават: целият двор бил пълен с милиция. Каква ли съпротива са очаквали? Каква намеса?… Жена ми избира ли, избира телефонни номера, макар че надежда няма. Но — не е тишина, като че ли ушите ти са пълни с памук, ами някой дежури на линията (да види на кои номера се звъни?): сигнал, нормално избиране — и веднага след това прекъсване, и пак дълъг сигнал. А да се откаже не бива: прибраха ме — и никой не знае! И жена ми продължава да избира. По-големият, Митя, докарал от двора Стьопка, сега трябва да прибере Ермоша от детската градина. Може би там, от автомата ще се свърже най-сетне с кореспондентите. И ненадейно — по каква ли случайност? — не прекъсват връзката и Аля успява да каже припряно на Ирина Жолковская: „Слушай внимателно, преди половин час изведоха А. И. от къщи насила, осем ченгета, постановление за принудително довеждане, побързай!“ И затворила телефона и тутакси пак завъртяла шайбата. Кой знае защо, можала да се обади още два пъти. И — пак предишната система на прекъсване, за час и половина. Но достатъчни са и три — зазвънили из цяла Москва.)
Познатите околности на Лефортово. (В самия ми зенит — като кандидат за Ленинска награда — идвах тук да изуча Лефортово отвън, все може да ми влезе в работа.) Познатата двойна порта, дворът, галерията от кабинети, където имахме свиждания от пандизбюрото Марфино. Докато пристигнем, взе да се стъмва, фенерите не стигат за двора, някакви офицери вече стоят, чакат ме. Какво да се правя на скромен: не е съвсем банален момент в историята на Лефортово, няма да се учудя, ако тук и по цекистка линия някой дежури, наблюдава. Има си хас, толкова време лаях, толкова време се заканвах — а ме спипаха. Като Пугачов по времето на Екатерина — ей го, падна ни най-сетне в ръчичките!
Разпореждат се като по време на бой: точно къде да спре колата, наобиколиха я десетина души, претичват, кои врати на колата да се отворят, кои — не, по кой начин да ме изведат. Аз си седя спокойно, засега ми е меко, топло, а по-хубаво няма да стане. „Излезте!“ — към стъпалата на затвора.
И без да съм го обмислял предварително, в момента се роди: как да изляза някак по-оскърбително, по- ядосващо за тях? Торбичката си — за галоши, с дълга връв, както висят на закачалките, — я преметнах през рамо и заприлича на просешка торба. Измъкнах се от колата, без да бързам, и тръгнах към затвора — няколко крачки до стъпалата, по стъпалата, после по площадката — с проскубания кубански калпак, с кожухчето си, сякаш свалено от гърба на казахстански овчар („облякъл се, като че ли е тръгнал за риба“, ще каже после Маляров, много сполучливо), тръгнах, поклащайки се тежкарски, нарамил торбата със събрана милостиня — сякаш се прибирам в катуна си и сякаш тях изобщо ги няма наоколо.
А следователските кабинети са преместени някъде и тук сега са им боксовете за обиск: всичко облицовано с камък, гола маса, две голи пейки, горе мижава крушка. На пейката седяха двама някакви изпаднали закъсали чичковци, взех ги за затворници (после излезе, че били поемни лица от съседния блок! брей какво спазване на законността!…) Седнах и аз, на другата пейка, сложих торбичката до себе си.
Не, не бях си мислил. Честно казано — не очаквах.
Посмяха…
Рано е, казала лисицата в капана. А май ще преспя тук.
Внезапно влезе обикновен чевръст пребърквач със сиво-неизразителен вид и бодро ми предложи да хвърлям на масата дрехите си. И тази най-обикновена затворническа процедура беше толкова проста, разбираема, дори честна, без измама, че й се подчиних без всякакво напрежение: такъв е редът, с него сме израснали, как тъй ще приемат в затвора арестант без входно пребъркване, това е все едно да седнеш да обядваш без лъжица или с неизмити ръце. Така взех да му подавам калпака си, кожухчето, ризата,
