— Ама невъзможно е да се живее извън Русия!
Така изрече „невъзможно“ — сякаш ни въздух, ни вода няма да има там.
Със свежестта на страничния си непредубеден точен ум Шафаревич се залови и за проблема на социализма — с онази свобода и гавра, която е недостъпна днес за хипнотизирания отляво западен свят. В сборника се побирайте само статия с умерен обем, Шафаревич бе започнал от книга, от подробен исторически преглед, от Вавилон, Платон, държавата на инките — до Сен Симон и Маркс, слабо надявайки се, че ще има достъп до изворите, след като се публикува „Изпод канарите“.
Поредната редакция на тази книга беше на бюрото ми през последните седмици, трябваше да я прочета, все нямах време, изведнъж установих, че ми се е паднал много блед машинописен отпечатък, помолих го — не може ли по-ярък. На 12 февруари, някъде към 4 подиробед, Игор ми донесъл друг екземпляр от книгата си, оставил чантата си в моето жилище и слязъл при мен на двора. И тук посред бял ден, наблюдаеми отвсякъде и защо не подслушвани (вече няколко такива извънредно важни наши разговора бяхме провеждали в нашия двор — и ако поне веднъж ни бяха подслушали безделниците от КГБ, да бяха взели мерки досега да заловят и спрат нашия сборник)? — ние, навеждайки усти, за да не ги хващат лазерите, променяйки посоките на лицата си, продължавахме да обсъждаме положението на нещата със сборника. Обсъдихме ги без пречки. Остана ни да си разменим екземплярите. За целта трябваше да се качим в жилището ми. Оставих за малко бебето с по-големия ми син Митя и се качих с Игор вкъщи. В голямата си, вече натъпкана чанта Игор сложи освен „Социализма“ и две мои статии за сборника, наскоро завършени, и тъкмо тогава се позвъни на вратата.
Аля отворила, без да откача синджирчето, дойде, казва: „Пак от прокуратурата, тоя път са двама. Със същата призовка, казват, че трябвало да си изяснят нещо.“ Наближаваше пет, краят на работния ден. Да си изясняват? Толкова ускоително протече денят, вече беше спаднала всякаква тревога. Да си изяснят? Добре, нека идем заедно, да им отворим. Захвърлих още недочетените писма от чужбина на бюрото си и тръгнах към входната врата, това е едно отделно коридорче от кабинета, после антрето с детската количка. И нищо в сърцето ми не ме предупреди, бях загубил своята напрегнатост! За да отвориш вратата, трябва преди това да я затвориш, че да свалиш верижката, а жена ми взе да притваря вратата — нещо й пречи. А, стара хватка: с крак не дават на вратата да се затвори. „Стара хватка!“ — изпсувах аз на глас, но къде се беше дянала старата ми концлагеристка реакция? — след тоя крак как можеше да не разбера и да не отворя вратата? Успокоеност, загуба на навик. Хем бяхме си говорили с Аля, бяхме кроили планове: когато дойдат за обиск — как да постъпим, да не им дадем числен превес, да не пускаме от тях повече, отколкото са възрастните тук (ще ти подхвърлят за обиска какъв ли не фалшификат, няма да забележиш), а да се стараем, докато телефонът още не е прерязан, да се обадим на повечко приятели, да им съобщим. Ама нали са двама, ама нали искат да си изяснят… И така не си даваме време да забавим събитията, да си помислим — тоест подчиняваме се на тяхната игра, както съм го описал аз самият в „Архипелага“, — и ето че пак се подчинявам, колко бой трябва да изяде човек, та да му дойде умът в главата? Ама нали предните дни пускахме куриерите да влязат — и нищо.
Ако бях се досетил и не отворех вратата — щяха да я иакъртят, то се знае. Но още щяха да звънят, да хлопат. Щяха да отидат за железни пръти. А по стълбището често слизат и се качват хора, значи пред очите им, ще се разчуе. Може би щяхме да издържим 15 минути, но в проясняваща се обстановка, щяхме да изгорим туй-онуй, щяхме да си обещаем нещо… Много слаб дебют: просто — отворихме. (Уви, всичко не е така, ще се разбере след мен, и то не веднага: докато жена ми идвала да ме викне, гебистите вече били повредили, заклещили секретната брава и вратата вече не можела да се заключи! Да не отваряме — това означаваше от самото начало да не отваряме, ама — как да се сетиш? А смятахме — ще се държим в обсада.)
И първият, и вторият още вървяха, както обикновено се върви, но внезапно иззад тъмния стълбищен ъгъл нахълтаха задните и взеха да изтикват предните — не сколасахме да се досетим (и за какво ли ти е осемгодишното обучение, тъпако?), а те вече напираха в гъста върволица, между закачалката, детската количка и телефонната масичка, карайки мен и жена ми да отстъпваме заднешком, един цивилен, друг униформен, дребни и кльощави няма, — осем души!!!
Взех да викам нещо безсмислено и повторително: „А, така ли?!… По тоя начин ли?!…“ — сигурно е звучало злобно-безпомощно. И — един охранен, чернокос, с разкошна шуба, правейки се на почтен, разтваряйки твърда папка, в каквито се държат наградните грамоти за соцсъревнованието, а в нея — голям неизмачкан бял лист с гербове: „Старши съветник по правосъдието Зверев! Довеждане!“ — И ми навираше химикалка да се разпиша. Отказах, разбира се.
Това опърляне от внезапността мине ли като пламък през теб — и за миг нито разсъдък, нито памет, — ама за какво са те тренирали, глупако?! къде остана твоето прехвалено арестантско, вълчето в теб? Довеждане! Когато си опърлен, изглежда много просто: ами да, не отивам, като ме викат, затова са изпратили наряд. Времето е законно, действието на властта е законно. На довеждането? се подчинявам (казвам го гласно) вече заграден отвсякъде, вече притиснат от тях към изхода. Да се бия с осем души? — няма. Довеждане? — проста дума, възприема се: ще ида — ще се върна, прокуратурата е наблизо. Не, раздвоеност: тръгвам, разбира се, като за затвор, както бяхме се подготвили („Ама не разигравайте театро — викат, — след малко ще се върне!“ — трябва да ида в кабинета за затворническата торбичка, тръгвам — и двама хукват подир мен, настъпвайки краката на жена ми, настоявам да ме оставят на мира, — не! (Мярна ми се, черен като буреносен облак, неподвижен като паметник Шафаревич, в ръката му — претъпкана чанта с алгебра и социализъм.) Ето ни в кабинета, аз — да си взема торбичката, те — неотстъпно — едрият капитан с милиционерски шинел нахално по кабината ми, съкровеното закътано място, където влизаха само близки хора, но — нали съм опърлен! — не мисля, не гледам, че по бюрото ми е разхвърляна, разпиляна цялата конспирация, достатъчно е той само да протегне ръка. Чудя се как да го изтикам от кабинета (а той се е лепнал за мен като за арестант, задачата му е — да не се хвърля през прозореца, да не се порежа, да не се пребия, да не се обеся, той също пет пари не дава за бюрото ми). „Вие какво? — договедвам се, — имате ли заповед за обиск?“ Отговарят ми: „Не.“ — „Така ли? Тогава вън оттук!“ — развиква се жена ми. Стоят като кютуци, не се помръдват. Леле, торбичката не е приготвена! Има друга — училищната чанта за галоши на сина ми, в нея са книжата, които винаги отнасям и изгарям извън града, тоест най-важните, — и ето че не са изгорени и нещо повече: изтръсквам ги на бюрото и в тази торба Аля слага приготвените затворнически дрехи. Но в същата напрегната припряност (или безправие) са и гебистите: те изобщо не поглеждат книжата, важното е аз да съм цял и невредим и да не избягам. Взех торбата, тръгвам назад, всички вървим по коридорчето назад, блъскаме се, — аз не се туткам, дори бързам, — чудя се защо съм се разбързал?, сега му е времето да се погавря с тях — да седна да си похапна към половин час, да обсъдя със семейството си битовите въпроси? непременно бих го изиграл, това го мога! Защо приех гебисткото темпо ли? — ами за да ги изведа час по-скоро (като се махна, и те ще се махнат и жилището се изчиства). Само загрявам: да се облека по-зле, по затворнически, както се канех — вехт калпак, кожухчето от заточението. Кагебистите ми навират в ръцете якето с кожена подплата: „Ето, облечете го!“ — а, не съм чак толкоз глупав, няма да ме минете: ами на циментения под с какво ще лежа? Но не се сбогувам с никого, толкова бързам! (скоро съм щял да се върна ?) — и само с жена ми, само с жена ми, и то чак на вратата, задръстена от гебисти като в тролейбусна блъсканица — се целуваме прощално, без да бързаме, с връщане на съзнанието, че може би е завинаги. Дали да не се върна? дали да не дам някакви нареждания? дали да не се потуткам, да позабавя нещата, доколкото може? — не, опърлен съм! (А всичко идваше от първата ми грешка, от това, че толкова глупашки ги пуснах да влязат, и сега доизгарям, докато не очистя жилището, докато не ги изведа подире си; от това опърляне се обърках: кой кого извежда.)
Бавно прекръстих жена си, тя — мен. Кагебистите се посмутиха.
— Пази децата.
И вече без да се озъртам и — по стълбището, без да забелязвам стъпалата. Както беше редно да се очаква: пред главния вход, досами вратата (покатерена на тротоара) лека кола (та да измина по-малко от една крачка по открито място, чуждестранните кореспонденти току-що са си отишли) и, естествено, вратата й е отворена, както винаги го правят дори на европейските улици. Къде ще се съпротивлявам оттук нататък, вече съм откачил, сядам на средата на задната седалка. Двама от двете ми страни рипнаха, затръшнаха вратите, а шофьорът и щурманът вече си седяха, — потеглихме. В шофьорското огледалце виждам — подир нас тръгна втора, също пълна. Четирима с мен, четирима там, значи — и осмината съм ги извел, май всичко е наред? (Чак след време разбрах: шофьорът и щурманът, а май и ченгетата от двете ми страни — са нови,
