излязоха криви. (Защо ли ме тикнаха при тия двамата? Да научат нещичко от мен? — смешно е изобщо да разчитат; да ми повлияят? — не стават за тая работа. Да не би да се самоубия? да си блъсна главата в стената? — най-вероятно заради това.)
Заключиха вратата. Момчетата са малко нещо оклюмани. И с пушенето какво ще правим? Защо сте си затворили прозорчето? Ами студено ни е, зле отопляват, завиваме се с палтата и все едно ни е студено. Хайде все пак, след като си допушите цигарите, да проветрим.
Тъй, тъй, всичко е както бяха ми разказвали, килиите не са се променили: сива гнъсна клозетна чиния, но все пак не кофа; канчетата са на масата, но не падат на пода от рева и вибрацията на аеродинамичните тръби в съседната сграда както тогава, тишината — да й се ненарадваш; защитена с телена мрежа силна крушка на тавана; на лавицата — черен хляб, доста е артисал, а вече се свечерява. Шпионката час по час шумоли, значи не само дежурният ни зяпа, а мнозина се сменят. Гледайте, гледайте, прибрахте ме. Само да не ви преседне.
Наблюдавам се, със задоволство забелязвам — никакви усещания на новак. Гледам съкилийниците си (новаците си мислят само за сполетялата ги беда). И двамата са млади момчета, единият — черноок, тарикатче, много пъргав, но не го свърта на едно място от опарването, казва, че го били арестували предния ден, още не се е съвзел, вторият — светлокос, не бил арестуван, само задържан, но не ми се вярва: отпуснат, подпухнал, блед, — ако не е болен, много са признаците, че отдавна лежи в затвора, така изглеждат квачките. А помежду си се държат свойски и сигурно първият всичко е разказал на втория… Не ги питам — „за какво ви прибраха“, питам ги — „в какво ви обвиняват?“. Чейнчаджии.
Още не са усетили затворническата наслада — да се разхождаш из килията. Четири малки крачки — но все пак. Ходенето, от което цял живот не съм се отказвал, — и ето че пак ми влезе в работа. Много бавно. С чуждите обувки, колкото и да ми се ще да стъпвам меко, все едно трополят като дървени. Шумолят ли, шумолят с шпионката, не могат да ми се нагледат.
Престрашиха се…
((От прокуратурата от уличен автомат Сахаровата група се обаждала от време на време, че всичко е спокойно, били им казали: „Никакъв Солженицин няма тук.“ Все повече наши прииждали в дългата ни просторна кухня, вече и чуждестранни кореспонденти, а все не идвали да правят обиск. Да го изчакват ли? На жена ми й пламнала главата: сега ли да раздаде архива на наши приятели и познати? да го напъхат в пазви, чанти и пазарски торби? А може би ония чакат тъкмо това? И всичките сега ще ги изловят един по един, ще ги натикат в леките коли, там ще ги претърсят без никаква писмена заповед и без протокол, после върви доказвай… Не, не бива да се прибързва. Ще пострадат невинни хора. (А може и да не е арест? Може пък и да се върне? Казаха — „след един час ще си дойде“. Вече се били минали три. Арестуван съм, разбира се.) Наши приятели предложили да вземат тригодишния Ермолай, за да му спестят тежките впечатления. „Нека свиква, той е Солженицин.“))
Престрашиха се. Но нима не са разбирали, че съм като ония минирани велосипеди, които ни подхвърляха германците насред пътя: лежи си достъпен, незащитен, но само да се полакомиш, да го вдигнеш — и неколцина наши загиват. Всичко отдавна е на Запад, всичко отдавна е на старт. Сега сама ще се задейства автоматичната програма: моето завещание — още два тома от „Архипелага“ — ей това „Теле“, с Третото допълнение. — Сценарият и филмът. — „Пруските нощи“. — „Пирът на победителите“, спасеният (вж. Петото допълнение). — пиесата за СМЕРШ. — Лагерната поема. — „Кръг“-9б. — Ленинските глави. — Вторият Възел… То се знае, те не могат да си представят целия обем на експлозива. Е, ще го усетите! Ако не беше всичко това, сега щях да се гърча и да се тюхкам още повече от клетия ми съсед. А сега съм спокоен. Ако наближава краят ми, нека бъде така. Надявам се, че и вашият наближава.
Момчетата ми предлагат хляб от лавицата и сухари. Май ми се е дояло. Сещам се: предлагаха ми вкъщи в 3 часа да се наобядвам, казах — не, ще поразходя Степан. Така че от сутринта не бях ял и дойдох в килията гладен и чак до сутринта нищо няма да ми дадат, вечерята отдавна е разнесена. Лош арестантски старт, преди първия ден на следствието. Излезе, че в джоба си съм нямал портмоне, нито рубла, нито копейка за лавката, толкова съм бързал! Хляб ли? ами вие? Не ни се яде. Тук го дават на корем. На корем?! Чудеса, да не повярва човек. Започвам да си чупя. След средния московски типов хляб — доста гаден хляб, клисав, специално го пекат не както трябва. Нищо, ще свикна.
Но какво става? Два часа се минаха, а дрехите ми още ги няма. „Гласувам“ (с вдигнат пръст). Веднага с готовност отвориха хранилката: всички са се струпали, и един офицер, и втори. Тихо казвам, без изобщо да вдигам врява, не както едно време, когато крещях, а дори чак мързеливо (през ония години силата ми беше в тоя крясък, а сега — съвсем другаде ми е силата: книгите пълзят неотклонно): време е да ми върнете дрехите, всички срокове за дезинфекция минаха. „Изяснява се… Въпросът се изяснява.“ Какво толкоз има да изяснявате? Е, сега редът може да е друг. (Забравям да попитам момчетата: а техните — дълго ли са ги дезинфекцирали?) Момчетата ми казват: без палто сте загинал, нощес с едно одеяло ще ви е студено. Изведнъж вратата се разтваря широко, подполковникът приема парада, а още един чин ми носи второ одеяло, ново, от склада, още неизползвано. Момчетата са смаяни — що за птица съм аз?… Тъй значи, дезинфекцията ще продължи до утре заран? Странно. Както и да е. Сега какво още ми липсва? — да взема да се наспя. Бях свикнал да си лягам още в 9, не ме досрамява и в 8, а тук чак в 10 ще дадат официалния отбой, а след това върви заспивай. За утрешната първа схватка всичко ще реши първата нощ. Щастливото вечерно забавяне, мислите ми са отпуснати — да можеше сега да спечеля час-два-три. Приспивателни нямам и нощта ще е безсънна, сега му е времето да поспя. Но не бива: разрешено е да лежиш върху одеялото, без да се събличаш, без да се завиваш. Колко ми е ниско! (И как ли да скрия, че съм станал уязвим от ниското възглаве?) А момчетата — още по една цигара, хайде още по една, но всеки път проветряват. Черноокият се върти зад главата ми: „Кой ли може да ме е издал? Кой?? Само това ме интересува.“ С любимата си, очевидно жена му, уреждали по-баровски живот, според техните разбирания — туй-онуй от мебелите, а взели, че си купили и кола — в нормална страна един работник това може да го изкара с труд, а у нас трябва да се изхитриш против закона. Някакви монети му иззели при обиска, сега трябваше да дава обяснения за тях. „Чувай, тук има микрофони, бъди сигурен. Може и нищо да не е имало, разбираш ли? Повече наум си превъртай нещата.“ Замисли се. Поразказах им още нещичко от затворническия ми опит, само колкото да дочакам времето за сън. Не щеш ли — издрънча ключалката. Съвсем както се случваше на Лубянка — малко преди отбоя те викат за разпит. Ама сега нали уж не разпитвали нощем? (То аз и денем няма да се разприказвам.)
Но подполковникът, който нито веднъж не ми каза фамилното име и не ме попита за него, ме кани да изляза. След отбоя за нищо на света нямаше да тръгна. Но сега — бива, може пък и да ми върнат кожухчето — колко хубаво ще ми е да се загърна в него, ако ще и седнал на релси, ако ще на лагерен нар. А излезе, че имало да вървя съвсем малко, кажи-речи — нищо, докато сколасаш да хвърлиш поглед към тия платнища, един офицер пред мен, един офицер зад мен, — а полковникът, началникът на Лефортово, ми препречи пътя : заповядайте встрани. Вестибюлче като вестибюлче — врата към кабинета. Ярко. Околовръст по столовете: двама вече са седнали (не забелязвам лицата им — откъде са, какви? маскирани ли са?), а заедно с довелите ме станаха петима. А зад главното бюро, лъщейки с плешивото си теме, един дребничък, остър, привел се е и освен туй под настолната лампа е яркобяло от книжа. А насред стаята, на простор, както нормален човек няма да седне, под самите лампи — стол, обърнат с лице към острия, и натам ми сочат полковникът и подполковникът. Както и да е, по-добре седнал, отколкото прав. Седнах. И усещам, задните едновременно седнаха в полукръг зад гърба ми. Мълчим.
Главният, острият, ме опипва с очи, сякаш не е виждал човек.
Нейсе, опипвай ме колкото си щеш.
И остро, като се стараеше да излезе чак пронизително:
— Солженицин??
Сгреши. Трябваше да попита „Фамилно име?“… Както и да е, щом сте ме хванали, дръжте ме.
— Същият.
Пак остро:
— Александър Исаич?
Успокоително:
— Именно.
И — с максимална звънливост и многозначителност:
