приложение към „Тихият Дон“ — не стига, че няма да го изпратим, но — ще научат всичко! И едно филмче, полуразвалено, дубликат от последната пратка, трябваше да го изгоря, забравих да го изнеса извън града, а вкъщи е сложно да се изгаря, — поне този трофей е напълно безсмислено, съвсем позорно да им давам. И в огнеупорната каса е цялото „Теле“. Телето, цялото, преписано на машина! ще ми се да викам, да се въртя, да търча из килията! От години е така, лотария: ту ми се струва, че при мен е най-безопасно, и събираме всичко при мен, ту ми се стори, че съм загазил и помъкваме всичко, откарваме някъде цяла торба, заравяме я някъде. А екземплярът от „Пленниците“ не е ли у нас? Да не говорим за Втория Възел и за ленинските глави — всичко това сега е в ръцете им. Боже, Боже, стоях като скала, 25 години конспирация, само успехи, само успехи — и такъв провал. А било достатъчно, ама досега не им стискаше, просто да дойдат у дома. И толкоз.
Зад възглавето ми клетият чейнчаджия въздишаше, въртеше се, изгаряше, палеше цигара след цигара. „Спи — му казвах аз, — спи, най ще ти трябват сили.“ Не — „кой ме е предал?“ го изгаряше. Освен собствените ни грешки предателството на близки хора най-много пърли. А вторият спеше спокойно.
((Към полунощ се подули краката, главата, очите й, всякаква яснота се изпарила. Дори не откъслечни мисли, а някаква мешавица, но на Аля изобщо не й се спяло. Намислила да прехвърли за трети път книжата, но била останала без сили. Тогава се сетила, че от закуската не е хапвала нищо и мъжа й са го арестували, без да е обядвал. Предишния поднос за изгаряне на хартийки станал твърде малък, сложили на пода в кухнята голям леген вместо огнище, — и така останал още месец и половина.
А обиск през тая нощ имало, само че не тук: извършвали го 14 гебисти в Рязан — у Радугини, мои познати, у които никога не съм държал нищичко, а дошли да търсят нещо грандиозно, по-страшно от „Архипелага“, дали не са търсели това „Теле“? всичко, което още не им беше паднало в ръцете. И нищо не намерили.
И в Крим, в далечната Ак джамия, у старците Зубови, мои другари по заточение, — също обиск и също безплоден, у тях вече нищо няма.))
Гореше ме, гореше ме, но не непрекъснато. Кое е предимството ми в сравнение с първото арестуване? Главата ми е свободна от тия изнурителни сметки: ами ако ме попита така? — така ще им отговоря, а ако така? — така. Каква свобода: нито един отговор — чупка!… Успокоявах се, като дишах дълбоко, молех се — и благодатно ме спохождаха ивички от сън. А след тях — пак жестока яснота. Главата ми е пламнала, подува се, вече съм натикал и двата си юмрука под възглавницата, но все едно ми е ниско. Бях обещал на Аля: в затвор или лагер ще издържа 2 години, каквото и да ме правят — 2 години ще издържа. За да знам, че всичко мое е отпечатано и да умра спокойно: цапардосах ги. А сега виждам, че съм обещал нещо, което не ми е по силите. Още много години бих издържал на всякакви несгоди, само че — да имам въздух, тишина, да мога да пиша. А тук — дали няма да се скапя за два месеца? Максималният срок на следствието е два месеца. Не е страшно, изобщо не ще им отстъпя, но няма ли да се скапя?
И вече отстранено заразглеждах живота си като приключен. Няма страшно, успешен излезе. С това, което изпонаписах, нито сегашните вождове, нито следващите не могат се оправи и за петдесет години. Исках, исках още Възли, най-вече тях, но за каквото сколасах, пак слава Богу. Ако се издигна над дребните несполуки на обиска — всичко е наред, книгите ми са изпратени за печат, а което е в движение, в бележки, варианти, замисъл — всичко е в сигурните верни Алини ръце. Добре е да напускаш живота, когато си оставил достойна наследничка. А после и тримата ни синове ще пораснат, все по някакъв начин ще продължат татковата линия.
((Не спали цялата нощ. Преглеждали, горели, но не много: жал им било, защото нищо от това не може да се възстанови. А и ще дойдат ли заранта? — защо, да речем, не дойдоха снощи? Внезапно си спомнила! Спомнила си — и започнала да търси: миналото лято преди насрещния бой бях написал декларация за неправомерността на съдебните процеси срещу руската литература, но я изоставих без приложение, в чернова. А вчера повторих: никакви разпити, следствие и съд няма да призная. Досетила се къде да я търси! Намерила я!! [42] Значи, трябва да се пусне! Посред нощ?… Изгаря й ръцете! Само дано не закъснее! А от 6 заранта, по „закон“, могат да дойдат, ще я угасят, ще остане неизвестна. Трябва да се пусне още сега, през нощта!! Да се обади на кореспондент? На кого? По различни съображения — на „Фигаро“ (Лаконтър). „Можете ли да дойдете? Имам молба към вас.“ — „Пристигам след 5 минути.“ (Как? В дома на арестуван, нощес, викат по телефона чеждестранен кореспондент — и да не го задържат?? Не, изкалпазанили са се, изкалпазанили са се болшевиките. О, къде си, пламенен Дзержински?…) Аля сяда на пишещата машина и веднага натраква 10 екземпляра на пелюрена хартия. Лаконтър е кореспондент, защо да не вземе новина? Законно е. Старателно сгъва листовете, уверява, че ще ги раздаде на всички агенции. Продължават да прехвърлят книжата. Колко много чужди писма трябва да се изгорят, колко почерци — да се спасят! А какъв е тоя ужас? Цели две ленти. Трябва да ги тегли, да ги тегли дълго под лупа, за да се убеди: ненужни са, дубликати, да се изгорят. А горят зле. Около легена — опашка от книжа за изгаряне. Общо взето, през нощта добре се подготвили за обиск. А ако дойдат — да не им отварят (вече били поправили бравата): арестуването на Солженицин смятам за незаконно, още повече — обиска в негово отсъствие. „Къртете вратата!“ 6 часът заранта. Не идват. Става седем, децата се събудили, възрастните нямат време за сън.))
Чудно нещо, през тая нощ в килията не беше студено, макар че прозорчето често се отваряше. Не вярвам да се е стоплила от моето дишане. Невъзможно е да пипна радиатора, той целият е скрит в предпазната кутия, а се регулира, разбира се, от ченгетата и вероятно — всяка килия поотделно, иначе как ще създадеш нужния режим? (Я, мисля си: заради мен са пуснали малко топличко.)
Събуждането е най-обикновено: под нощната крушка изтрещява хранилката. То се знае, че преди събуждането всички спят, ама не, скачай, ставай веднага. Похлопаха на всички врати по веднъж, сега по втори път: кой е дежурен по килия? Четката, да се премете. Но какви облаги: щом се облечеш и си постелеш леглото, пак можеш да легнеш отгоре. (От тия одеяла по костюма ти полепват някакви къси кончета.) Няма нищо по-мрачно от затворническата утрин, за това вече е писано толкова пъти, а и утрините колко много са! При все същата ярка нощна светлина откъм тавана, все през същия тъмен прозорец — сега трябва да чакаме нормалните затворнически събития: хляба, врялата вода, сутрешната проверка. За следствие преди девет и половина никого няма да помъкнат.
Само че не познах! — ключалката издрънча и пак подполковникът, зад него капитан (твърде високи са чиновете за ранно утро, само че нали не им знам сегашния ред, кой им е корпусният, — и без „на кого му се п….“, без ни най-малко съмнение във фамилното ми име — с жестове и думи: трябва да изляза.
Каква е тая припряност?! В приличен затвор трябва да минат 12 часа, докато стигнеш от банята до килията (между другото, защо нямаше баня?), а тук вече и обвинението ми е предявено, и ме викат за първия разпит! Бързат.
Пак натам, където бях снощи, но непосредствено преди Маляровия кабинет, само че отсреща. Да се не надяваш, медицински кабинет! Двамата вчерашни лекари, а офицерите заднешком, заднешком — и се изсулиха. Мацката изобщо не се суети — държи се като медицинска сестра, а мъжът е загрижен: как се чувствам?
А, зверове, нещо все пак ви пречи, някаква инструкция. Но и да се разкривам преди следствието? не бива. Съблечете се до кръста. Легнете. Къде сте имали карцином? Всичко знае, проклетникът, и добре опипва, движи се точно по ръбовете на петрификата. Значи истински лекар е. Пак ми премерва налягането, и за сутрин е високо, да. „Какво вземате обикновено срещу кръвното?“ Няма начин да се скрия, пък и по телефоните сто пъти са го чували: „Билки.“ „А какви?“ Те тук ли ще ми ги варят? Но какво има да губя? Ако по време на следствието си смъквам кръвното, като нищо ще издеяна!! Ставам съвсем нахален: „Някои се продават във вид на готови извлеци.“ Той погледна сестрата, тя се втурна към шкафчето и веднага се върна с познатото ми шишенце! (Какво има да се чудя, когато на десетима арестанти тук осмина ги докарват до покачване на кръвното налягане.) Наляха ми, изпих ги, на гладен стомах, както е редно!
Връщат ме в килията. Момчетата се чудят: някакъв привилегирован им се струвам, не от тяхната черга. И ме досмешава. Аз самият съм слушал легенди за именити арестанти, с очите си видях как се грижеха за полковника от МВД Воробьов — сега и мен ли по същия начин ще ме коткат?
