Ето я и дажбата. Не дажба: зад хранилката на поднос нарязани самуни, отчупвай и вземай колкото искаш. Разкош! Момчетата нямат апетит, взеха към половин самун. Аз от кревата се уплаших:
— Абе какво правите?! — скочих и, накърнявайки реномето си на привилегирован и помрачавайки всички евентуални легенди за мен — наврях се в хранилката и грабнах цели два самуна. После се замислих и върнах една трета от единия.
— До довечера ще ги изплюскаме, какво си мислите?!
И веднага започнах да ръфам. Впрочем с лефортовския хляб за един ден не се свиква, само със съзнанието си не можеш го издъвка, трябва и да се постараеш.
Ето ги и захарта, и врялата вода, дори боядисана с нещо. Със захар — както и през 45-а година, родината не се е замогнала и дори не е на бели бучки, а някакъв възтъмен песок от Кастро. На хартийка да я пазиш цял ден — вятърът ще я издуха, сипваш я във врялата вода — и си нямаш проблеми.
Да, ама не е само това! Донасят кашата! Сутрин — на всичко отгоре и каша? Невероятно. Хем колко много! Почти пълна супена чиния. От някогашните ми лубянски порции — шест или седем. Все едно че ни угояват!…
Не, чак не ни угояват: мазнина няма, ама със солта са прекалили. И независимо от цялата ми висока арестантска съзнателност — този булгур не мога да го ям. С това направо ще ме съсипят: кръвното ми ще скочи от пресоленото.
А след това започна сутрешната проверка. И взе че ми хрумна поради моята нарастваща наглост, но повече за майтап: правя официална декларация, че се нуждая от безсолна диета. Картите все едно вече са свалени, нещо по-солено от тая каша няма да ми донесат.)
((А за жена ми безкрайно се точи времето до девет — когато ще може да се обади в прокуратурата. Магазинът е отворен, отиват да купуват продукти, за обсадата. През нощта събитията от външния свят сякаш са секнали, ала сутринта й се свива сърцето: какво ли ще чуе от слушалката, какво ли ще изтрещи след малко? Ръцете й увисват от заранта — изморена е, сякаш вече е късна нощ. Най-сетне — 9 часът. Обажда се на тоя Балашов. То се знае, никой не вдига слушалката. Отново и отново, през всеки 10 минути. Няма, няма… Какво ли да си мисли сега? какво ли са направили с мен? Паузи и сигнали на празна телефонна слушалка. Причерняло й до припадък: убили са ме. Несъществуващ телефон и никакъв Балашов не съществува, никой никога няма да вдигне слушалката и никога няма да й отговорят. Защото са ме убили. Как не го е разбрала още вчера? — суетяла се, криела за кой ли път, изгаряла книжата. И накъдето и да хукне сега, ще се натъкне на стена. Околните я съветват: да се обади на Андропов. Според съветската логика — да. Но: да се моли за сведения на убиеца? за нищо на света! Никъде няма да се дянат, сами ще й съобщят! Само че как да устиска дотогава?… Но и за обиск не идват — защо ли? За едно денонощие всичко може да бъде скрито. Или смятат, че все едно сме им в ръцете, могат и да не бързат? Или изобщо не се плашат? Ако са ме убили — няма ли да се втурнат, няма ли да приберат всичко до последния ред? — Заловила се да пере, били се насъбрали детски дрехи.))
Дойде времето за разпити — викнаха единия момък, викнаха другия, само не мен. Някъде се съмваше, дори настъпваше денят — не в лефортовския двор, разбира се, а над двора, а на двора беше дрезгавина, а зад прозореца на килията — някакво жълто развиделяване. И проклетата крушка на тавана ще свети мъртвешки през целия ден, неразличимо от нощта. Ех, като се сети човек за разкошните лубянски килии, особено на горните етажи! Съкратиха министерството в „комитет към“, а щатовете май са се разширили и са преправили всички чудесни килии на Вътрешното в свои кабинети. Тръшкащия се чеинчаджия го доведоха от първия разпит, а подпухналия го поведоха да му вадят зъб (дали не е бил отпуснат и съсредоточен само поради това?). На моя момък му съобщили, че е арестуван. Но след първия разпит той се успокои донякъде (такъв е тоя първи успокоителен: отричаш ли? — отричам! добре, разпиши се и върви си помисли). На следователя му е нужна изходна кота, от която да започне майсторската си работа. Бях го предупредил накъде може да тръгне следствието, как трябва да определи за себе си точни позиции, които да брани до смърт, а за където неизбежно ще му се наложи да отстъпи — нека си подготви прилични обяснения. Също — какви са основните следователски похвати. А той, схващайки неизбежността след двете нощи, прекарани в затвора: абе я ми кажете как е в лагерите. Само че много неща са се променили, мога да му разкажа за едновремешните… Разказвам му. Кръгозорът на интересите му бързо расте (в уплашеното зайче вече покълва безсмъртната душа на затворника). Първият признак е интересът му към събеседника: а аз кога съм лежал, за какво? Разказвам му туй-онуй, после си мисля: защо да не оставя жива следа? ще ме глътнат, оттук нататък никой няма да ме види жив, а тоя ще разкаже в лагера, ще го предадат по-нататък.
— Не си ли чел една книга, „Иван Денисович“?
— Н-не. Но са ми казвали. Вие ли сте тоя Иван Денисович?
— Не бе, не съм аз… А за Солженицин чувал ли си?
— Чакай… в „Правда“ ли бяха писали? — по-живо, но и притеснено: предател съм все пак, може и да се е засегнал, Заинтересува се, взе да си припомня, пита ме: капитали в чужбина имам ли? Не съм ли можел да се махна оттук?
— Можех.
— И какво?
— Не се махнах.
— Как тъй?? Как тъй??? — смая се, качи краката си на кревата, споменах му само за Нобеловата, 70 хиляди рубли, той се хвана за главата, взе да стене от мъка — за мен: как съм можал?! Че с тия пари колко леки коли могат да се купят! колко… И в неговите възклицания и съжаления нямаше корист — момчето мен съжаляваше, не себе си! Просто в съветското си светоусещане то не можеше да побере такава дивотия: да имам възможност да замина при 70-те хиляди златни рубли — и да не го сторя. (За да разбере човек нашата върхушка, не е нужно да се катери много нагоре: нали главите им непрекъснато са заети само с едно: как да си построят за държавна сметка вили — първо за себе си, а после за децата си? Нали затова ми се зъбеха, че най-искрено не разбираха: защо не се махам доброволно?
Съседът ми седеше по турски на кревата, а аз крачех ли, крачех, бавно, колкото позволяваше дължината на килията, с чуждите дървенисти обувки, пред мътножълтия дневен прозорец, и в гласа на това остро съжаление осъзнах: вярно, сам дойдох тук, съвсем доброволно, за самоубийство. През 1970-а през Стокхолм ми бе отворен пътят към отколешната писателска съдба, както са можели предходниците ми: да се заселя някъде в отдалечен чифлик, коне, река, алеи, скали, библиотека, пиши, пиши, 10 години, 20 години. Но на целия този живот, сега вече едва мержелеещ се, аз му наредих да не се състои, на най-важната книга в моя живот — да не бъде написана, а аз самият още три години живях като бездомник и дойдох да хвърля топа в затвора. И — съжалих. Съжалих, че през 70-а година не заминах…
Но през тия три години не съжалих нито веднъж: здравата ги цапардосах — какво ли не им изрекох?! Подобни неща никога не са били произнасяни при тоя режим. И ето че сега отпечатах „Архипелага“ от най- добрата за мен позиция — оттук!
Изпълних си дълга. Защо трябва да съжалявам? Само че: лесно се посреща неизбежната смърт, трудно — онази, която сам си избрал.
Вратата. Пак подполковникът. Значи за мен са дошли. Подканващ жест. Ето че наближава и моят разпит. Поведоха ме надолу — натам, където едно време бяха следователските кабинети. Но сега там има приемни боксове. И в съседния, не в който ме претърсваха снощи, на масата са сложени някакви дрешки. А именно: калпак от тюленова или не знам каква си кожа; ослепително бяла риза, вратовръзка, връзки за обувки! — тънки, къси, с тях и врабец не можеш удуши, но все пак характерни белези за свободен човек; и вместо грубо-осилестата ми фланелка — традиционното многовековно войнишко-затворническо бельо. Подполковникът някак стеснително:
— Ей това… облечете всичко.
Виждам: крият кожухчето ми и любимата ми жилетка от камилска вълна:
— За какво ми е това? Върнете ми моите си дрехи! Докога ще ги дезинфекцирате?
Подполковникът се смущава още повече:
— После, после… Сега е невъзможно. Сега ще заминете…
Ще заминете… Съвсем както комбриг Травкин ми казаа, когато ме арестуваха. И заминах от Германия за московския затвор.
