— …А костюма си го запазете. Ъъ!…
Я, ама какво е станало с тоя костюм?! В килията не личеше, а тук на дневна светлина: и сакото, и панталонът, както съм лежал на затворническото одеяло — нарочно не можеш го окепази по тоя начин, не в пух, не в перушина, целият в нещо ситно-ситно бяло, не стотици, а хиляди, като кучешка козина! Защура се подполковникът, викна един лейтенант, даде му четка за дрехи, добре, че в стаята имаше чешма, и нареди на лейтенанта да ми изчисти сакото, ама не тъй бе, изтръсквай водата и чак след туй четкай, хем само в едната посока, само в едната посока! Аз изобщо не им помагам, пет пари не давам, вие си ми върнете кожухчето, жилетката от камилска вълна и моя панталон… Изчеткаха ми сакото, панталона вече бях го обул и те двамата, приклякайки един подир друг, отпред и отзад, лейтенантът и подполковникът ми изчеткват панталона, работата не е малко, власинките са се вкопчили, кажи-речи, трябва да се изчоплят една по една, а май и не остава време.
Къде ли ще ме водят? Нямам съмнение: нагоре или дори в правителството, в същото онова тяхно политбюро, за което толкова мечтаел Маяковски? Ето кога най-сетне за пръв и последен път ще си поприказваме! От време на време очаквах такъв момент — че ще им просветне, ще се заинтересуват да си поприказваме, толкова пък чак ли не им е интересно? И когато пишех „Писмото до вождовете“ — това беше вместо такъв разговор и с надеждата за следващ: не ми се ще съвсем да се откажа от надеждата: че ако бащите им са били обикновени руски хора, мнозина — селяци, не могат децата им ама чак дотам, ама чак дотам, ама чак дотам да са изверги? нищо друго освен келепирджийството, само за себе си, а страната да върви по дяволите? Надеждата да ги убедя — не бива докрай за загубвате всичко, това вече не е човешко. Нима са лишени и от последното човешко?
Разговор — сериозен, може би най-важният разговор в моя живот. Не ми трябва да си съставям план, той отдавна е в душата и в главата ми, аргументите сами ще дойдат, ще съм пределно свободен, както подчинените им не разговарят с тях. Вратовръзката? — няма да я вържа, приберете си я.
Облечен съм. Суетня: да ме извеждат ли? Разтичаха се, не се връщат. Колите чакат, към Стария площад ли ще потеглим? Не идват, не идват. Върна се подполковникът. Пак с извинение:
— Ще се наложи да изчакате малко… — но не изговаря ужасните, неприлични думи „в килията“, но по жестовете му, по маршрута виждам: връщаме се в килията.
Все същите коридори, започвам да ги запомням подробно. Не, май прилича не на цирк, а на кораб, който се ремонтира, платната са полегнали.
Моите чейнчаджии зинаха: бялата ми риза озарява килията. Бих седнал на одеялото, но ми е жал за труда на подполковника, нейсе, ще походя.
Ходя и мислено разговарям с политбюрото. Все имам усещането, че за два-три часа ще ги поразшавам донякъде, че те ще трепнат. Фанатиците от ленинското политбюро, овните от сталинското никой не би могъл да помръдне. Но тия — досмешава ме? — май може. Все пак Хрушчов вече разбираше някои неща.
((Само че не й било до пране, връхлитат я въпроси, а главата й е замаяна. Какво да прави със Завещанието програми? А — с „В лъжа не се живее“? То е заложено на няколко старта, трябва да бъде пуснато, когато на автора му се случи нещо: смърт, арест, интерниране. Но какво му се е случило сега? Още се колебае, още се люшка. Арест ли е това? Или вече не е жив? Аа, щом дойдоха, значи са се престрашили. Само атака! Да се пуснат! И да им се сложи вчерашната дата. (Тръгнало след няколко часа.) Не щеш ли, от Цюрих й се обажда адвокатът Хееб: „С какво мога да бъда полезен на мадам Солженицина?“ Първо чак я досмешало, макар че било трогателно: с какво може да й е полезен?! Изведнъж й просветнало: ама разбира се! Тържествено по телефона: „Моля доктор Хееб незабавно да пристъпи към публикуване на всички пазени досега произведения на Солженицин!“ — нека слуша КГБ!…
А телефонът звъни ли, звъни като в чуждо жилище: тия обаждания не могат да съдържат нищо. Обаждат се от различни столици. Нито от тях да научи нещо, нито самата тя да им каже.))
За мен са дошли. Извеждат ме. Помага Бог! Тръгнах бързо през нощния смълчан цирк, има доста да се върви. Нищо подобно — пак до първия завой, покрай лекарския кабинет, полковник Комаров, още един полковник — и в същия кабинет, където вчера ми предявиха измяна на родината, само че сега грейнал, макар денят да е навъсен, и зад вчерашното бюро — вчерашният… Маляров, да, тоя нищо и никакъв Маляров. Тогава защо ме издокарваха? И за мен — същият стол насред стаята. И висшите офицери сядат зад мен, да не би да се нахвърля срещу Маляров.
И със същата острота, както вчера, и със същата приповдигната многозначителност на четеното, натъртвайки на всяка дума:
— Указ — на Президиума — на Върховния….
И още от тия няколко думи всичко ми става съвсем ясно, в останалите се вслушвам без напрягане, просто за контрол.
Виж ти как за 18 часа ми променят натоварването — ту на свиване, ту на опън. Но с радост забелязвам, че не се деформирам — нито вчера се свих, нито сега се разтеглих.
Значи не са поискали да разговарят с мен, всичко им е ясно. Щом ви е ясно, защо тогава вашите ракети, вашата моторизирана пехота и вашите гебистки диверсанти и шантажисти, — защо всичко това е в отстъпление, — не е ли в отстъпление, а? Мушка, мушка телето дъба — май безплодно начинание, а? Но дъбът май се поогъна? май се поразклати, нищо, че не пада. А на телето — и челото му цяло, и рогцата дори, е — отхвръкна, ще отхвръкне нанякъде.
(Не им достигна смелост тогава: трябваше да ме интернират в Сибир. На Запад щяха да поврякат и после да се успокоят: все пак не са ме вкарали в затвор, няма да провалят заради мен намаляването на напрежението и търговията. Интернирането щеше да свърши работа. (А изселническия ми режим щяха да затягат постепенно.) (Бел. от 1978 г.))
Но секундите текат, трябва да загрявам бързо.
— Мога — само със семейството си. Трябва да се върна при моето семейство.
Маляров — с черен тържествен костюм, ризата му по-бяла от моята — стои като актьор насред стаята, с навирена глава:
— Вашето семейство ще ви последва.
— Трябва да пътуваме заедно.
— Невъзможно е.
Я гледай ти. Каква неочаквана форма на интерниране. А ако се замисли човек — друг изход нямат, само тоя: да ме разкарат час по-скоро.
— Но къде е гаранцията?
— Че кой ще седне да ви разделя?
Изобщо сигурно голяма врява ще се вдигне, има да съжаляват.
— Тогава трябва… — за една секунда трудно ще прецениш, непременно ще пропуснеш нещо, с тях винаги е така, — трябва да напиша молба.
Защо ми е тая молба — до ден днешен не разбирам, сякаш молбата има някаква тежест, ако посмеят да решат другояче. А просто — да спечеля време, старият ми арестантски инат. Маляров се позамисли:
— До ОВИР ли? Пишете.
— Не ми трябва ОВИР. Указът е на Подгорни. До него.
Позамисли се. Повика ме до бюрото, отстрани. Лист хартия.
Пиша ли, пиша. Изреждам семейството си. Добавям старата си леля Ира от Георгиевск, това е единствената възможност да я взема със себе си. (Грешка: страх ги е, че ще троша прозорците, а аз кротко пиша молба.) Какво друго да измисля?
— Със самолет — не мога.
— Защо?
— Здравето ми не позволява.
Аз наистина нямам никакъв опит във въздушните пътешествия, веднъж се прибрах със самолет от Киев — заболяха ме ушите.
Той е неподвижно тържествен (ами да, операцията е, кажи-речи, бойна, може и орден да получи). Май кимна. Така или иначе, ще си помисли.
Нямам време да анализирам, че не бива да рискуват с влак: току-виж из пътя възникнат демонстрации,
