някакви събития? Пък и доста ще се проточи.
И ме връщат в килията. Нарочно си държа ръцете отзад, стискам ги яко. Влязох — светлината загасена, денят е в разгара си, до един оставят електричеството да си почине. Божичко, каква тъмница, какъв спарен въздух, каква гибелност. И сякаш ходилата ми все повече олекват, все по-леко се докосват до пода, аз се възнасям — и излитам от тоя ковчег. Днес призори бях се примирил, че ми остават да живея два месеца, и то под следствие, с карцери. Но, не щеш ли, оказва се, че от нищо не съм болен, че в нищо не съм виновен, нито хирургическа маса, нито дръвник, мога да продължа да живея!
Втория момък пак го няма, а моят съчувственик се е опулил насреща ми, очаква разказ. Но ме досрамява да му кажа. Когато от бутирските килии ме изпращаха на свобода (по погрешка), ликувах, пожелавах всичко най-хубаво на съкилийниците си, а този път, не знам защо, ме е срам. Ама сега големи чудеса започнали да станават: в килията се получава всекидневниик. Е, знае ми името, утре сам ще прочете указа. Ще се възбуди още повече от днес: виж как го наказаха!
Отваря се хранилката. Обедът. Отиваме да си го вземем. Чорба и овесена каша. Но ми подават не обикновени канчета, в първия момент дори не разбрах. Момъкът отнася всичко на кревата си, аз сядам на единственото място край масичката. Опитвам първата лъжица чорба — ама какво става? И помен няма от сол, както обичам и както в затвора не можели да готвят. Значи точно по моята поръчка — безсолна! И с наслада изгребвам всичко, изсърбвам затворническата, но същевременно и обикновена руска постна чорба, не някаква помия. А после и овесената каша, без запръжка, само че порцията е петорна, ако я сравняваме с Лубянка, а и колко по-гъста! В моите „Пленници“ откраднатият от Европа наш момък на берлинското летище по войнишката чорба познава възвърнатата му горчива родина. И аз по същия начин сега се сбогувам с Русия покрай кашата, последната руска храна.
Не ме оставиха да я доям, ключалката щракна, канят ме да изляза. Както и да е, поне чорбата си доизсърбах. А бях струпал хляб на лавицата — кой ще го изяде сега? Натиках комат в джоба на сакото си, докато стигна до тая Европа, ще огладнея. Стиснах ръката на момъка, пожелах му каквото трябва — и си тръгнах. Не можах да запомня добре лефортовските коридори. Само на едно място все ме предупреждаваха да не си чукна главата.
В приемния бокс ми върнаха часовника, кръста, да се разпиша. Подполковникът се разтревожи — какво ми издува джоба. Показах му хляба. Подвоуми се, но нищо не рече.
Пак трябва да чакам. И да си прекара времето с мен се отби възхитрият началник на лефортовския затвор. Вече без да се вживява в блясъка си и чак някак замислено иска да си поприказваме. Привличам го като всяко тайнствено, необяснимо нещо, неподчинено на законите на живота, като някакъв прелитащ метеорит. Дори май ми се усмихва приветливо. Разглежда ме, навел глава на една страна:
— Кое артилерийско училище сте завършили?
— Трето Ленинградско.
— А аз — Второ. И съм ви връстник.
Досмешава ме. По едно и също време сме търчали като гладни курсанти, мечтали сме за кръстосаните топове на петлиците. Само че сега на пагоните му е емведисткият знак. И защо му е побеляла косата? Моята изобщо не е.
— Да… Воювали сме откъм една и съща страна, а сега вие сте на отсрещната страна на барикадите.
Да опустее тоя ленинско-троцкистки жаргон, лепнал се на три поколения, целият свят им се привижда разделен от барикади, но откъм вашата страна май доста мека мебел сте домъкнали. А откъм нашата — „ръцете отзад!“.
Излизаме. Пак — обръч на двора, пак на задната седалка между двамина, тясно ми е. И щурманът е вчерашният, който ме докара от нас, същият калпак, яката, а и лицето му ми е твърде познато. Я, какъв зяпльо съм бил! ами че това е моят лекар! — вчерашният, днешният на разсъмване. Ама че съм ненаблюдателен, колко неща щяха да ми се изяснят: от самата врата на дома ми моят лекар неотлъчно е бил край мен, с докторската чанта, на една крачка, пазили са ме.
Отвори се проклетата врата, потеглихме. Две коли, и в другата четирима, значи пак сме осем. Пак се опитах да разтрия гръкляна си — сепнаха се.
Денят и днес е мек, улиците са кални, колите се пръскат с мръсотия. Отминахме Курския площад. Отминахме трите гари. Завиваме, завиваме — към Ленинградския проспект. Белоруската гара? — откъдето именно ме докараха едно време арестуван от Европа. Не. Отминаваме я. По калния донемайкъде проспект, в неуютния кален ден — накъде другаде, ако не към Шереметиево. Тоя път съм го намразил от лятос, от страховитата ни Фирсановка. Казвам на лекаря:
— Със самолет не мога.
Обръща се и съвсем човешки, не по тъмничарски:
— Нищо не може да се промени, самолетът ви чака.
(Ако знаех — откога чака — от три часа, пътниците са се изтормозили, някои са с деца, никой не знае на какво се дължи забавянето. И две комисии, една след друга, проверявали състоянието му. И от Европа диспечерите питат, нашите лъжат: мъгла.)
— Но аз ще съм с вас и имам всички лекарства.
Пак полуобръч — сега около стълбичката: ами ако се изскубна и побягна настрана? Стълбичката води към предния салон. В салона — седмина цивилни, осми е лекарят, с мен. Освен лекаря всички пак са се сменили (трябвало е да се подготвят за охраняване, да посвикват). Посочват ми точното място — до пътеката и на средната редица, ей тук. От мен до прозореца имам съсед, зад нас са двама, отпред един. И от другата страна на пътеката двама. И зад тях още двама. Така че съм заграден като с обръч. А ето го и лекаря: той се е навел загрижено над мен и ми обяснява кое лекарство е за препоръчване да взема сега, кое — след половин час, кое — след два часа, и пред очите ми откъсва всяка таблетка от фабричната опаковка, за да ми покаже, че не е отрова. Впрочем една от таблетките според мен е приспивателно и не я вземам. (Да ме приспят из пътя или да ме побъркат?) „Какво, толкова дълго ли ще летим? — наивно го питам аз. — Колко часа?“ Още по-наивно се озадачава и той: „Абе и аз не знам точно…“ И вече не чакат: затръшнаха се люковете, светна надписът за коланите. Съседът ми също много грижовно: „Не сте ли летели? Ей така се закопчава. И от бонбонките си вземете, много помагат.“ От стюардесата със синя униформа. А пък тя е още по-невинна, изобщо не знае какви са й пътниците. Наши обикновени съветски граждани.
И самолетът започва да маневрира по навъсеното кално-снежно летище. Между други самолети или някакви сгради, нищо не забелязвам отделно: всяка от тях ми е отвратителна като всяко летище, а всичките заедно са последното, което виждам от Русия.
За втори път напускам Русия: първия път — с фронтови камиони, с настъпващите войски:
А пристигнах — веднъж: от Германия та чак до Москва с трима гебисти. И ето че отново ме съпровождат от Москва пак такива, само че осем човека. Арест наопаки.
Когато самолетът трепва при отлепянето, — аз се прекръствам и се покланям на отдалечаващата се земя.
Кагебистите се опулват.
((Тия телефонни обаждания не могат да съдържат нищо… Ненадейно в жилището ни се раздават вопли: „Излетял е! Екстернират го! В Западна Германия!“ Обаждат, че слуховете са от приятели на Бьол: той очаква госта във Франкфурт. Правдоподобно ли е? може ли да се вярва? Може би са пуснали слуха, за да ни отвлекат от техните подземия. „Ще повярвам само ако чуя гласа на А. И.“ Какво общо имат с това приятелите на Бьол? Театро разиграват… Защо тогава трябваше да го прибират така, осем срещу един? да се орезиляват пред цял свят с ареста — та да го екстернират? Но пак, пак се обаждат агенциите, една след друга. Министерството на вътрешните работи на Рейн-Вестфалия потвърдило: „Очаква се в Западна
