Забелязвам голям град. Край река. Не е кой знае колко широка, но не е и малка. Дунав ли е? Откъде да знам? Правим кръг. Виенските паркове и предградия не забелязвам, предимно промишленост, но къде ли я няма сега? …Ето го и летището. Тръгнахме по пистите. Измежду другите сгради една се извисява, на нея пише Frankfurt-am-Main. Я!… Маневрираме, въртим се — има полицаи, има, и то доста, ако правилно съм определил униформата. И изобщо доста хора се виждат, някъде към двеста души, така че ще има на кого да викна.
Спряхме се. Отвън докарват стълбата. Някои от нашите търчат до пилота и обратно. Аз все пак не се сдържам, пък и естествен подтик на пътника е — къде ми е палтенцето (лефортовското, чехословашко братско изделие), да си го облека ли? Веднага ми препречиха пътя и дори властно: „Седнете!“ Не вървят на добре работите. Трима-четирима търчат, щурат се, останалите седят около мен като тигри. Седя си безгрижно: пък и прави са хората, защо да се потя в това палто? И изведнъж от пилотската врата насам към салона — команда — високо и отсечено:
— Облечете го! Изведете го!
Всичко върви на зле, само за затворник може да се викне така. Нейсе, повтарям си немските фрази. Впрочем палтото сам си обличам. Калпака. Все пак не съм в денк. Ненадейно на прага към коридорчето един от осмината ме връхлита, лице срещу лице, гърди срещу гърди — и от корем към корем ми подава пет банкноти — петстотин германски марки.
Бреей!! Щом съм затворник — защо да не ги взема? нали вземам от тях дажбата, чорбата… Но все пак се правя на джентълмен:
— Извинявайте… А на кого ще ги дължа?
(Малко ли са ни пили кръвчицата?! От 1918 година изкарали ли са някога поне една руска рубла с ръцете си?)
— На никого, на никого…
И изчезва от пътя ми, дори лицето му не видях както трябва, не го забелязах.
И изобщо — пътят ми е свободен. Кагебистите стоят отстрани, излезе и пилотът. Глас:
— Вървете.
Тръгвам. Слизам. От двете ми страни ги няма двамата пазванти, не ме притискат. Слязох три-четири стъпала — все пак се озърнах, недоумявам. Не идват! Така си остана нечистата сила — цялата в самолета.
И — никой не слиза след мен, аз ли съм единственият пътник?
Тогава — под краката си, да не се спъна. А и напред погледнах. В широк кръг, очевидно зад някаква забранена черта, стоят към двеста души, ръкопляскат ми, фотографират ме или въртят ръчките. Чакат ли ме? знаят ли? Ей това най-просто нещо — посрещането — не бях го очаквал. (Съвсем бях забравил, че не можеш да докараш един човек в дадена страна, преди да си попитал страната. Според комунистическите нрави няма защо да питаш никого, както кацахме в Прага навръх 21 август.)
А пред стълбичката — много симпатичен, усмихнат и на доста добър руски:
— Петер Дингенс, представител на Министерството на външните работи на Федералната република.
И идва една жена и ми подава цвете.
Пет часът и пет минути по московско време. Точно преди едно денонощие, блъскайки се, нахълтаха в жилището ми и не ме оставиха да си стегна багажа… За някои едно денонощие е твърде много наистина.
Но започваше второто — с полицейска кола ме извозват от летището през резервен изход, моят спътник ми предлага да отидем у Бьол и политаме по шосето, вече разговаряйки за тоя живот: той вече е започнал.
Хвърчим със 120 километра в час, но още по-бързо ни изпреварва друга полицейска кола, нарежда ни да се отбием. Изскача рижав младеж, поднася ми огромен букет с пояснението:
— От министъра на вътрешните работи на областта Рейн-Пфалц. Министърът предполага, че това е първият букет, който получавате от министър на вътрешните работи!
Ами да! Така си е! От нашите — само белезници най-много да получиш. Не ми позволиха дори да живея със семейството си….
((На чуждестранните кореспонденти в Москва им съобщили указа за лишаването ми от гражданство. „Семейството му може да се събере с него, щом той пожелае.“ — „Няма да повярвам, докато не му чуя гласа.“ Сега от ФРГ: подробности за посрещането на летището. Такова нещо не може да се измисли, все пак не пристига киноактьор! Обажда се кореспондентът на „Ню Йорк таймс“: току-що бил телефонирал на Бьол и разговарял със Солженицин… Най-накрая — и аз се обаждам. В кабинета ни, където има две бюра и само преди двайсет и четири часа си довършвахме работата в напрегната тишина, а после нахлуха гебистите, а след това били изгорени толкова книжа, сега се стълпили 40-ина души, приятели, познати — да видят разговора. …Обвиниха ме в измяна… облякоха ме от глава до пети с гебешни дрехи… полковник Комаров… Тук пуснаха слух (пуснали са го в суматохата, не са го доизпипали), че доброволно си избрал изгнанието вместо затвора. „Никакво обещание ли не си подписвал?“ — „Какви ги приказваш, и през ум не ми е минало.“ Е, сега той ще ги цапардоса! Хубавичко ще ги цапардоса там!!))
Вечерта в селцето на Бьол се промъквахме между двете редици кореспондентски автомобили, вече паркирани по тесните улички. Под фотографските светкавици се шмугнахме в къщата, после до късна нощ и заранта чувахме глъчката на кореспондентите пред къщата. Милият Хайнрих си заряза работата, горкият, оказа ми великолепно гостоприемство. Заранта, както ми обясниха, неизбежно трябвало да изляза, да стана плячка на фотографите — и да кажа нещо.
Да кажа? Цял живот ме е тормозила невъзможността да кажа истината на висок глас. Целият ми живот се състоеше в промушване към тази открита публична истина. И ето че най-сетне станах по-свободен отвсякога, без брадва над главата, и десетките микрофони на най-големите световни агенции бяха подадени пред устата ми — говори! и чак неестествено ще е да не говоря, сега мога да направя най-важните си изявления, те ще бъдат разнесени, разнесени, разнесени… Но вътре в мен нещо секна. Поради бързината на прехвърлянето не бях сколасал да се оправя дори със самия себе си, та камо ли да се подготвя да говоря! Това го усещах. Но имаше нещо още по-важно — изведнъж ми се стори малодостойно: да хуля, когато съм в безопасност, да говоря там, където всички говорят, където е разрешено. А и какво да кажа след „Архипелага“? И неволно изрекох:
— Достатъчно говорих, докато бях в Съветския съюз. А сега — ще помълча.
И днес, след толкова време, си мисля: добре постъпих, чувството ми не ме излъга. (И когато по-късно семейството ми пристигна в Цюрих и пак ме връхлетяха кореспондентите, смятайки, че вече няма от какво да ме е страх и ще се изприказвам, — нямаше какво да добавя.)
Като казах „ще помълча“ — имах предвид да помълча пред микрофоните, а пребиваването си в Европа още от първите часове, от първите минути схванах като най-сетне неограничавана дейност: 27 години бях писал за чекмеджето, колкото и да ме печатаха отдалеч — не можеш го направи както трябва. Чак сега мога чевръсто и грижовно да събере жетвата си. За мен най-важното беше, че от лефортовската смърт ме пуснаха да си отпечатам книгите.
У нас там в Русия декларацията ми може да е била изтълкувана и загадъчно: как тъй — ще помълча? Когато толкова гърла са стиснати — може ли да мълчи? За тях, там, най-важно беше извършеното над мен, извършваното над тях насилие, как тъй ще мълча? Долавяли са го в грохота на Лермонтовото „По случай смъртта на поета“, гневно изразено тогава от Регелсон [43]. Струвало им се (афектът на мига): по-добре е да си в съветски лагер, отколкото да доизкарваш старините си в чужбина.
Така и сред близки хора разликата в житейското разтърсване дори за едно денонощие може да породи неразбиране.
((Облекли го от глава до пети с гебешни дрехи… гадно е! Как тъй затворническите ми свидни дрешки ще останат у тях? — нали ще се омърсят?! Все едно че още не връщат тялото. Ще ги прибере. Но как да влезе в Лефортово? То е заключено. Телефонът? Такива телефони не фигурират в указателя. Телефоните на следователите? — Някои хора знаят мъчителите си. Но следователят дава следващ телефон, на който никой
