няма да се обади. Прокуратурата? — „Не разполагаме с телефона на Лефортовския затвор,“ — „Но там сте откарали Солженицин.“ — „Нищо не знаем.“ Сетили се: в Лефортово четвъртъкът е ден за носене на колети. И отишла право там. Думка по затвореното прозорче: „Викнете полковник Комаров!“ В стената щракат ли, щракат ключалки и, съпровождан от двама адютанти (те изскачат и се строяват от двете му страни), отпуснат, с посивяла коса, важен:
— Началник на Лефортовския изолатор полковник… Петренко!
Отсам барикадата има да търсиш кой как се казва! А още повече — дрехи… Изгорени били! Още същия ден ги изгорили. Или са ги разделили помежду си? Или са ги взели да правят ментета??))
Какво й предстояло тепърва! Предстояло й най-важното, да го започне и да го завърши: целия ми огромен архив, 12-годишните ми разработки по голям брой Възли напред, — да ги пренесе в Швейцария, по въздух, по суша и по вода, без да загуби нито една хартийка, нито един най-обикновен плик, та после да ги върне в същите чекмеджета на същото това бюро, когато то доплава дотук, — и из пътя всяко важно листче (а неважни, кажи-речи, няма) да пренесе през железния обръч на граничната охрана, да не им позволи на митницата да ги фотографират с десетките приготвени копирни апарати, да не говорим за това, че не бива да им позволи да ги конфискуват, защото физически не може ЧКГБ, физически не може съветската власт да пусне макар и едно листче, което не им допада.
И тя, жена ми, успяла да се справи с тази задача. Защото ако не беше го сторила, тук, в изгнание, щях да съм сакат човек със стенеща душа, инвалид, а не писател.
Ако можех и тази история да вмъкна в настоящата книга. Само че не бива, не бива…
(Вече може да се напише черно на бяло, вж. Петото допълнение. Само че кога ли ще се отпечата?? (Бел. от 1978 г.))
ПЕТО ДОПЪЛНЕНИЕ
1974–1975
НЕВИДИМИТЕ
1
НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ ЗУБОВ
През всички времена незабележимо живеят на земята хора с особена дарба: не да описват за потомците, а да запазват за събеседниците си — и за най-късните, след десетилетия, за най-младите, когато онзи, който си спомня, е вече стар. И докато главата му още не е клюмнала, докато още ни свети е благата си побеляла коса — черпим от нея запазеното минало, а по-нататък — от нас зависи как ще го оползотворим.
Такава дарба, и то от ранни младини, притежавал Николай Иванович. Революцията го настигнала 22- годишен внимателен и паметлив наблюдател — и целият онзи предишен руски свят, невъзстановимо сринат само за месеци, смайващо отчетливо се запазил в паметта му — наистина, не като цялостна голяма картина, защото Н. И. не притежаваше политическо отношение към живота, — а в безброй святкащи стъкълца. И до старини Н. И. охотно можеше да изрови от дълбокото и да ти покаже такова стъкълце — за реда по железниците, за географските особености на местностите, за живота на чиновничеството, за бита на малките градчета, за третостепенни, но заслужаващи внимание подробности от нашата история. Той винаги разказваше за неща, за които никога не би се сетил ти самият и не би могъл да ги намериш в никоя книга. Напротив, съвременник на гражданската война, той почти нищо не можеше да разкаже за нея, беше я преживял в покрайнините, не като участник, — и главата му сякаш бе отказала да побере тази страшна мешавица. Животът на отделния човек има толкова много свои задачи и събития, че умее да тече и независимо от всеобщите събития. Рано починал баща му — и юношеската възраст, в която Коля Зубов осиротял, толкова ярко пламнала в него, че определила характера му до старини: хлапашкото отношение към живота, момчешката гордост — винаги да има в себе си джобно ножче, да умее да върши много неща с ръцете си и някак спотаено, нежно, но и боязливо да се отнася към жените. Чак до своя сетен дъх той почтително обичаше майка си и не посмяваше да възрази срещу решенията й. А тя бъкала от всякакви уверени идеи и беше преизпълнена с желание да ги прилага спрямо сина си. Една от тези идеи била: че едно прекалено изнежено интелигентно момче трябва да си вземе жена от народа, а за целта е необходимо да иде при народа. И след като той завършил медицински институт, го изпратила в Новгородска губерния да поработи в кооперативна маслобойна. Знания относно маслопроизводството и Новгородска губерния младежът натрупал за цял живот. А задачата с женитбата решил зле. За тази истерична жена от народа в дома им после не обичаха да споменават и нищо не знаех за нея, — но тя достатъчно съсипала живота на Николай Иванович, така че се наложило той да поеме удара, като прибере трите им деца: кроткия неизразителен син, който никога не стана негов продължител и цял живот го възприемаше като чужд човек, и двете дъщери с наследствена лудост от майката. И за тоя парясник с три сбъркани деца се омъжила съкрушената трийсетгодишна вдовица Елена Александровна — след смъртта на първия й мъж, който бил с 25 години по-стар от нея и живота с когото тя си спомняше като връх на възможното земно щастие. Омъжила се, оставила се свекървата да я яхне, защото Н. И. не смеел да й се опъне. И през съветските 30-и години, които в никой случай не бяха епоха на женското семейно смирение, си наложила да възприеме тази нова роля, потопила се в „своето средновековие“. А после ги докопала десницата на НКВД и прехвърлила съпрузите в лагер. (Описал съм историята им в „Архипелагът ГУЛАГ“, ч. З, гл. 6, и в „Ракова болница“ — Кадмини.)
След мандраджийството Н. И. можал да се върне към медицината и се специализирал като гинеколог. Това никак не било случайно. Тук се слели и тънката чувствителност на ръцете, и нежната настойчивост на характера, и може би нещо от младежката нерешеност с всички тия другополови същества на земята. Мисля си, че е бил рядко способен гинеколог, радост и утеха за пациентките. Те съхраняваха неизменна благодарност към него, той до старини — привързаност към работата си. Въпреки всички лагерни интервали, докато навърши 70 години, той си изработи пенсия и неизменно си оставаше благожелателен и отзивчив, когато го викаха за тежко раждане или при тежко болна. И чак на 75 години осъществи един от замислите си: да въведе в местното средно училище кратък курс за десетокласничките за всичко „срамно“, за което трябва да са подготвени, но което никога не им го казват направо родителите, а те помежду си го научават мъгляво и по тази причина си съсипват живота. Искаше и книга да напише за това, нещо като педагогически курс.
Лекарската специалност помогнала на Николай Иванович да изкара 10-те лагерни години (и да вреди Елена Александровна като медицинска сестра и години наред да живеят в един и същи лагерен пункт). Но разнообразната му сръчност непрекъснато го караше да майстори нещо, като открай време любимо домашно занимание му било подвързвачеството. Всичко необходимо най-важно — нож за обрязване, менгеме — си имал вкъщи още преди ареста, а и през спокойния лагерен период му ги изработили свои майстори; и после, по време на заточението, също се постарал да си ги набави. През свободното си време жадуваше да подвързва, но нещо, което си заслужаваше. Всичко това в него бе останало от закъснялата хлапащина, както беше и с особената му любов към латинския език (лагерните пътища го срещнали с видния латинист Доватур и с лекарското си покровителство той дори му уреждал лекции по латински език! за медицинските сестри) и с любимата му увлекателна игра — конспирацията. Самият Н. И. винаги си оставаше чужд спрямо политиката (впрочем лагерът кого ли не насочва към размисли, и двамата с М. П. Якубович, полуболшевик, водеха дълги дискусии за руската история), така че той самият всъщност не се нуждаеше от конспирация, но неуморно разработваше похватите й през свободното си време. Така например беше измислил начин как по официалната поща да завържеш конспиративна писмовна връзка с далечен и напълно незапознат с никакви тънкости кореспондент. Първо се изпраща безобидно стихотворение с гореща молба то да бъде запазено за спомен. След като се увериш, че е получено, във второто писмо съобщаваш, че това е бил акростих. Човекът прочита вертикално първите букви: „Разлепи плика“ — вече втория, сегашния. Тук по ивицата на залепянето пък пише как ще получи следващата информация: дали в подвързията на книга, дали в двойно дъно на сандъче или — върхът на изкуството! — просто в пощенска картичка, ако се натопи в топла вода, а после се разлепи. Фантастична техника! Н. И. на сухо разлепяше обикновена пощенска картичка, пишеше от
