един мил човек, той е между моите 227 разказвачи на „Архипелага“, Андрей Дмитриевич Голядкин, — с писмо, заобикаляйки пощата. А по-късно А. Д. стана шафер на венчавката ни с Аля — така и Н. И. косвено присъстваше в ролята на кум, която не бе можал да изпълни през целия си живот.) Поради безпаричие Куклини две-три лета не ходили в Черноморское. Но през 1974-та, вече след изгонването ми, отишли.
Отишли и през есента донесли следната новина (тя стигна до мен през зимата в Швейцария): през нощта на арестуването ми у Зубови дошли чекисти да извършат обиск. О, злобари, кога ще ни оставите на мира? Подробности не знам, но много лесно си представих всичко: тропането на вратата и тревогата на измъченото арестантско сърце, безпомощната старост, наметнатите халати, Н. И. е почти напълно глух, докога ще продължава това — 40 години — 50 години — 60 години — все същите чекисти, все същите обиски?! Въпроси за Солженицин. Какво написано от него криете? Претърсват, вземат всички писма (и онези няколко от коктерекското време, непредадени на Решетовская, най-интимните), сред тях и получени „по втория начин“, разбира се, и може би благодарността ми за „Пира“, но най-вероятно е получените „по втория начин“ да са били изгорени…).
Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…
И с какво мога да ги защитя? Как да ги спася? Да призовавам западното обществено мнение? То вече е изморено от чуждата мъка.
А чекистите може да са били подочули и за двойните стени, може да са проверявали и мебелите, и подовете? През ония дни не само у Зубови — по разни далечни провинциални места търсели те моето „главно“ скривалище (не знам защо били преценили, че пазя всичко в провинцията). Сгрешили са: главното ми скривалище вече беше в Цюрих, в огнеупорната каса. Тръгнали си с празни ръце, само изтормозили старците.
Но може това да е било последното сътресение в живота им. Няколко години преди това била погребана своенравната свекърва. Двете дъщери починали. Син — хем имаха, хем нямаха. Единствената сестра на Е. А. живеела в Крим, но се преселила другаде. Винаги радушни към младежта, не им било писано да оставят пряко свое потомство. Вероятно Н. И. всяка пролет продължава да води своя кратък курс с дссетокласничките, за да не си осакатяват живота. И от време на време го викат в родилния дом да помага. А през цялото останало време домакинства и се грижи за Е. А., която почти не става от леглото.
Живели са и те! — по затвори, по лагери, в заточение, живели са! — но вече и на тоя живот му се вижда краят.
Седнах да пиша тия страници и всички повиквани от паметта ми мои съратници, сътрудници, помощници, почти всичките все още живи и застрашени, ме обграждат като топли сенки, виждам очите им и се заслушвам в гласовете им — по-внимателно, отколкото в разгара на сражението.
Незнайни, те рискуваха всичко, дори хорско признание не получаваха насреща си, онова признание, което ни облекчава и гибелта. И отпечатването на тия очерци за мнозина ще дойде вече посмъртно.
Как се обърнаха нещата: аз оцелях, а мнозина от тях още са под брадвата.
Имам предчувствието, вярвам, че пак ще се завърна в Русия. Но кои ли от тях вече няма да заваря?
(И горкия Николай Иванович го издирил и отново измъчвал ментарджията Ржезач за гебисткото си книжле. (Бел. от 1978 г.)
А през 1984-та чух, че и двамата Зубови се починали. Лека им пръст! (Бел. от 1986 г.))
2
НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ КОБОЗЕВ
За този човек се канех да напиша отделна повест. И нямах други спънки освен вечното ми препускане и вечния недостиг на време. Повест за това как съветската система умееше да унищожава най-добрите умове на Русия дори без да ги хвърля в затвори.
Н. И. Кобозев беше един от най-умните хора, които съм срещал когато и да е. Той беше виден физико- химик, но по-широко от това, в съответствие с извисената традиция на предишната руска наука, покрай главните си изследвания през работното си време и през свободното обмисляше и съпоставяше факти и проблеми на сродните науки, а освен товпа на философията, историята на Русия и православието. Наистина, и време за бавни мисли съдбата му бе предоставила повече, отколкото на мнозина през този век.
Всички особености на неговата биография, защо не го е нагълтала, не го е смляла машината на Архипелага, се дължели на постоянната му болнавост. До 20-те години, още през ранните години на съветската власт, той се движел в компанията на здрави хора, пътешествал с лодки, някъде в Алтай. Но от края на 20-те години, когато започнали разгромът и потискането на всичко оцеляло от научно-техническата интелигенция, болестите вече го налегнали. Професор в Московския университет, от средата на 30-те години той вече не ходел да чете лекции: агорафобията (страхът от пространството) била направила това ходене — дори за занимания в собствената му лаборатория — все по-рядко и го прекратила съвсем. Той започнал да приема учениците и аспирантите си само вкъщи. Постепенно свикнал с живота само в две-три стаи на градското си жилище — със старинни кафяви мебели, с библиотека, после с причудливо-интересните картини на 12-годишния му син по стените.
Прозорците му гледали към 3-та „Тверская-Ямская“, десетилетия наред тиха, а напоследък разбръмчана и отровена от непрекъснатия автомобилен поток, така че на отшелника не му останали нито тишина, нито въздух дори нощем. А нощите били най-важното му време, както на всички безсънници и неразумно живеещи хора: без движение и въздух сънят идва все по-късно, все по-близо до нощта, та дори и заранта, времето за спане се измества към светлите часове, събуждането — към обед. Предизвикано от болестите, това безредие с обратно влияние засилва болестите и разрухата. А какви ли не болести нямаше Кобозев, не бих се наел да ги изреждам. Едната му ръка постоянно беше изметната в лакътя и нищо не можеше да хване, втората също несигурно държеше лъжицата и вилицата, така че неговата съпруга му наситняше и опростяваше храната като на малко дете, а това го налагаше и стомашната му язва. Кобозев страдаше и от прокапване на мозъчната течност през носа, разви слабост на краката, после те изобщо се парализираха и го возеха с инвалидна количка; имаше няколко преплетени заболявания на костите, на гръбначния стълб, на кръвоносната система към края, болестите винаги протичаха по няколко едновременно и лекуването на едните беше противопоказано за другите. Много пъти постъпваше в болници — за седмици, за два месеца, най-неочаквано — започваше да ходи из стаите, да се усмихва, лятото прекарваше в Узкое — отначало в скъпия академичен санаториум, после поради безпаричие просто в селска къща. Когато тръгнеше да го навести дори по хубаво време, човек не можеше да знае седнал ли ще го завари или легнал. Обсипан беше с болести като същински Божи любимец, кажи-речи, повече от библейския Йов, но никога не избухваше, а се усмихваше с покорност пред Божията воля. Беше дребничък, а в леглото — сгърчен от болестите, направо безпомощна шепа кокали, едва ли не детенце.
Независимо от редките му изяви в научно-обществения свят, Кобозев беше постоянно подритван от администрацията, отпечатването на трудовете му не се поощряваше и само неговите енергични ученици с натиска си сами издействаха финансирането на дейността на лабораторията. А изследванията на професора, излизащи извън рамките на неговата „служба“, изобщо не се поощряваха и за тях никъде не се намираше място, както и за нищо оригинално в съветската страна. В кой научен план можеха да се включат такива изследвания на Кобозев като общожизненото и общоприродно оптимално; съотношение (2:1) за всяко изследване — съотношението на векторната настойчивост и браунизираната пасивност? Цяло щастие беше, когато за такива изследвания се намираха страници в „Бюлетин на природоизпитателите“ — едно списанийце, което не четеше никой от поелите по отъпканите научни пътища, кой знае как оцеляло от царско време. Някъде към 1948-а, абсолютно независимо от Винер, без да е чувал за трудовете му, Кобозев сам разработил, в съвсем друга терминология и методика, онова, което отвъд океана стана кибернетика, а 8 години по-късно си проби път и до нас. Кобозев беше също толкова непечатан автор като мен, — но аз не се засягах, защото си знаех темите, а заради какво си патеше той, природоизпитателят? Постоянното пренебрегване, немотата, невъзможността да съобщи за откритията си в печата се натрупваха като безнадежден товар върху неговите потискащи болести потискащото пленническо състояние в стая без въздух, почти без дневна светлина, над улица, тътнеща от автомобили от пет заранта до два през нощта.
И все пак през последните години той можа да напише блестящия труд „Изследване в областта на термодинамиката на процесите на информацията и мисленето“ (1971, издание на МГУ) — поради
