недоглеждане издаден в СССР, поради недоглеждане непреведен в чужбина. В тази книга той още ведньж преформулира цялата кибернетика в понятията на термодинамиката и в тези изложения даде термодинамична обосновка за съществуването на Бога.
Той много се заинтересувал от мен, след като прочел самиздатския „Иван Денисович“. Помолил първата ми жена, негова бивша аспирантка, да ме заведе при него. Още от първия ни разговор изпитахме доверие един към друг и оттогава постепенно разговорите ни през дъждовните вечери, когато идвах да поседя при него, се задълбочаваха. Взех да му давам да чете още непоказвани на никого мои ръкописи, той беше прилежен и способен да размишлява читател. От само себе си стана дума колко ми е трудно да осигурявам опазването на всичко това — и той сам предложи да ми осигури скривалище, само че не подръчно, а дълбоко. Аз от това най се нуждаех. Широкото съвпадане на нашите възгледи даде възможност да му поверя всичките си произведения до едно. Кобозев вярно и твърдо опазваше от 1962 до 1969 година всички основни екземпляри на главните ми ръкописи (не в дома си, а у балдъзата на брат си който загинал в затвора; през живота си съм я виждал само веднъж и дори не си спомням името й, но ще съм й благодарен до гроб. А ми ги донасяше и връщаше, когато порасна, синът му Альоша). Тази сбирка по онова време беше най-пълнокомплектна — с недовършени неща, със започнати или скицирани, които също не можех да държа у дома. Тя беше като мощен камък под цялата ми дейност: увереност, че всичко мое ще се запази, каквото и да ми се случи.
През 1969-а прехвърлих всички тези материали у Аля.
Всяка моя вечер у Кобозев включваше допири със самодвиженията на неговия ум, който никога не можеше да се спре. Той разглеждаше проблемите свежо и независимо. Имаше слабост към Достоевски, към Владимир Соловьов. Огромни, непривични мисли ми поднасяше той, като по този начин запълваше празнотите в прекъснатата традиция и моето невежество. Много остро възприемаше краха на руския дух през XX век. В религията беше обикновен православен без измишльотини. Обичаше да ме подпитва за ключовите идеи на бъдещото ми историческо повествование. Най-често избягвах да му отговарям: романистът не тръгва с идеи към материала, те се оформят в процеса на самото извайване. Той настояваше: ама все пак ми кажете как? Февруарската революция — как? Свалянето на царя и самият принцип на монархията? Февруарската революция неизбежно ли е съдържала в себе си и Октомврийската? И защо толкова малки отстъпления през оная война са се възприемали като катастрофа, а толкова големи през тая — можахме да превъзмогнем? Да, чрез Кобозев пред мен изникваха и въпроси, и области, които поради претовареността си все не успявах да обхвана. Много безценни неща можех да почерпя от него, ако не бях в такова напрежение тогава. На мен, естествено, ми предстоеше след време да отговоря на всичко това, но Николай Иванович май усещаше, че вече няма да го прочете, затова ме подканваше да обсъждаме.
Срещите ни винаги протичаха вечерно време, и не рано, и винаги трябваше да гоня късновечерния влак, нито веднъж не сколасахме да си довършим приказката.
Поканих го да участва в „Изпод канарите“. На него му се пишеше. Но вече не намери сили.
Съвсем не го държеше гръбнакът му. Чрез Ростропович повикахме някакъв самобитен лекар от Казахстан, но без полза. И най-нови чуждестранни лекарства набавяхме, но не можахме да го изтръгнем от болестите. През цялата 1973 година Кобозев вече беше с единия крак в гроба, намираше се в полубезсъзнание.
Когато гебистите ме караха от Лефортово към Шереметиевската аерогара — минахме тъкмо по 3-та „Тверская-Ямская“, под прозорците му, и изведнъж се сетих за него, хвърлих поглед към портата му, през която влизах винаги по тъмно, а понякога и през вътрешния двор, винаги проверявайки грижливо не ме ли следят, и често пъти с ръкописи.
А след един месец той починал.
3
СЕМЕЙСТВО ТЕУШ — ВЕНИАМИН ЛВОВИЧ И СУСАНА ЛАЗАРЕВНА
Между двамата имаше голяма разлика в годините, която не личеше по времето, когато се запознах с тях (вече имаха внук, а синът им преподаваше математика във висше учебно заведение, както и родителите му). Вениамин Лвович, както разказваше, бичувайки се, на младини бил яростен „безпартиен комунист“, тоест през 30-те години би сметнал за доблест да съобщи на ГПУ за нечия враждебна дейност (което не значи, че реално е постъпвал по този начин, но предаваше общото, комсъзнателно настроение), обаче историята така се извъртя, че не всички сега са способни дори да си спомнят, дори сами да повярват, камо ли да имат доблестта да формулират предишното си състояние, а той го формулираше. А Сусана била възпитана от баща си, Лазар Красноселски, в напрегнат юдаизъм (през ранносъветските години карала съученичките си да бягат от училище, за да идат на еврейската Пасха — но й се разминало с меко смъмряне). По-късно обаче всичко това замряло в нея, заглъхнало, подвластно на тогавашната идеология, и тя нямала разногласия с мъжа си. Целият им кръг бил съветски-охолен, братовчедът на Сусана Лазаревна бил виден прокурор, самият Вениамин Лвович — лауреат на Сталинска награда (по авиационната промишленост), професор.
Бурята над тях, както и над мнозина, се развихрила в началото на 50-те години: започнали се столичните противо-еврейски санкции. Вениамин Лвович трябвало да замине за няколко години да преподава в Рязан, Сусана запазила московското си жителство, но също от време на време живеела в Рязан. Преобърнала се епохата, преобърнали се и Теушите, и двамата заедно, изпреварвайки мнозина: започнали да смятат за позорни дотогавашните си съчувствия към комунизма и все повече им пълнели гърдите, и все по-дълбоко пускали корени в тях симпатиите към Израел. И в разни частни житейски случаи, в психологическите разминавания на съпрузите това общо страстно чувство трайно ги свързвало и напълно преодолявало опасната пукнатина, появила се, когато след пенсионирането си Вениамин Лвович се увлякъл от антропософията, която, тъй да се каже, съвсем отдалечава човека от общия „нормален“ живот, — а Сусана докрай си оставала естествена жизнелюбива мирянка.
В Рязан Теушите се запознали с Н. А. Решетовская и с тогавашния й мъж. Приятелството им с Н. А. се запази и след завръщането на Теушите в Москва.
През 1960-а за пръв път започнах да изнемогвам от безизходността на литературната ми нелегалност: бях като жив заровен, редките пристигащи в Рязан лагерни другари не можеха да имат преценка за написаното от мен; жена ми се опияняваше от „Кръга“, но „Иван Денисович“ й се стори „скучен, еднообразен“, а Лев Копелев каза: „Типичен соцреализъм.“ За мен тогава Копелев беше единственият допир с литературния свят, но както през 1956 година той бракува всичко, което бях донесъл от заточението, така и сега, когато пристигна в Рязан, отхвърли и всичко по-сетнешно, включително „Кръга“. Бях сигурен, че всичко е тъкмо обратното, но след 12 години самотна работа се нуждаех от нечия друга проверка. През всичките години след освобождаването ми от лагера се чувствах сред съветските свободни граждани като в чуждоземен плен, близки ми бяха само политзатворниците, пръснати из страната невидими и безмълвни, а всичко останало беше — или потискащата власт, или потиснатата маса, или съветската интелигенция, целият културен кръг, който именно служеше с активната си лъжа на комунистическото потисничество. Кръг или прослойка, където биха могли да ме четат и приемат, изобщо не си представях. Но, естествено, можеше да има щастливи находки, отделни срещи. Моята жена предложи да се опитам да дам нещо за прочит на познатото й семейство Теуш. В края на лятото на 1960-а ги посетихме в краймосковската им вила.
Оказа се, наистина нестандартна семейна двойка, много интересни в разговор, мъжът — с необикновени, остри, твърде свободни съждения, и не само политически, а и стигащи до областта на духовното. Жената — обаятелна, изтънчена, цялата в душевни нюанси. Вярно, забелязах, че той не е достатъчно отчетлив, от припряност сам прекъсва мисълта си, но по време на разговор това понякога звучи дори мило, пък и още някакъв примес на битова бъркотия забелязах, — но какво ме е грижа? трябваше да реша само едно — да им дам ли да почетат? Престраших се. И им дадох „Щ-854“ (по-резкия вариант на „Денисович“) — най-безобидното, което имах тогава. Но тази крачка за мен беше разнебитваща: никога дотогава не бях се разкривал пред човек, когото да познавам толкова малко и да не съм проверил със сърцето си. В затворената ми защитена черупка се проби — по мое желание! — отвор, през който вятърът можеше да отнесе скъпоценната ми тайна. Придобивах двама читатели, а можех да загубя, а можех да загубя — труда от всичките ми лагерни, заточенически и вече „свободни“ години, та дори и главата си.
Резултатът от четенето беше експлозивен. Вениамин Лвович от възторг загубил равновесие и спокойствие. Той провъзгласил разказа не просто за художествена сполука, а и за историческо явление. И
