поучава на законите на нравственото поведение в нормалното (съветското) общество: бил съм прилагал против съветската власт „долни“ методи, а трябвало да прилагам „висши“; че съм бил „влязъл в литературно-обществения живот с вътрешна лъжа“ (против КПСС) — и тя „избива като ръждиви петна в очерците за живота (моя) и в голям брой от обществените изяви (мои), проникнала е и в художествените произведения (моите)“. (А пък в обществените ми изяви личала толкова присъщата ми „аберация на виждането“.) Поведението ми в двубоя с Властта представлява „постъпки на съветски човек“: как съм можал да се унижа да предявявам удостоверението за реабилитация (когато ме провъзгласиха за власовец)? Ту — защо съм се признал за автор на „Пира“ (ами защото е твърде автобиографичен, няма как да отрека), „шумотевицата около «Пира»“. „Телето“ той вече бил прочел, бил забелязал най-сетне каква парлива рана е бил за мен този провал от 1965 година, какво всежизнено поражение съм претърпял със замисъла на недописания „Архипелаг“ и историята на 1917 година, — но не, защо не съм разработвал с тях тактиката на следствието по статията на Теуш. Щом Зилберберг дотам не е разбрал нито големината на тогавашния ми товар, нито размерите на задачата, какво можех да му отговоря? Всеки поет, и не веднъж през живота му, трябва да го ритне магарешко копито. Прав бях, че не му отговорих още тогава: отговорът, който му давам, става разбираем едва тук, в контекста на всички „Невидими“.
А той по-добре да беше обяснил защо не публикува, защо потули, замрази получения от него труд на Теуш, приятелството си с когото смятал за „най-голям подарък от съдбата“: „лееше се върху ми във вид на някаква благодат“, „родство на душите ни“, след смъртта на В. Л. „за мен започва нов етап от живота ми — без В. Л.“, — а произнесе присъда, че книгата на учителя му не бива да види бял свят? (Бел. от 1986 г.)
4
ЕСТОНЦИТЕ
В „Иван Денисович“ чрез героя си изразих, че не съм срещал сред естонците калпави хора. Изразът, естествено, е пресилен, все някои от сънародниците им са помагали при натикването на Естония в комунизма и продължават да я държат в него, някои са влизали и в ранната ЧК, някои са спомогнали за поражението на белите край Ливни през 1919 година, какво ли са търсили там? — но все едно такова е лагерното ми чувство: колкото естонци съм видял — бяха всо почтени, честни и кротки. (Ако Юденич през 1919-а се бил престрашил да им каже: „Независими сте!“, те може би и Петроград са щели да му освободят?) Това мое чувство се роди от общата ни вина пред тях, от гледката на тези стотици-стотици непознати, с непознат език, а близък само един стоеше като светла точка начело на тази редица — лубянският ми съкилийник Арнхолд Сузи, отогава несрещан, сякаш завинаги загубен (само дочух, че бил инвалид в Спаското отделение на Степлаг). После в Екибастуз се мярна героичният и живописен Георг Тенно, но той беше петербургски естонец, напълно порусен, съветски морски офицер. (И за двамата има много в „Архипелага“.)
Когато бе отпечатан в „Новый мир“ „Иван Денисович“ и седях като чучело в хотел „Москва“, на бившия „Охотний ряд“, Тенно измежду първите ненадейно ми се обади по телефона и пристигна при мен. В лагера не бяхме кой знае колко близки, но този път, проверени от всичко преживяно, веднага се сприятелихме. Бидейки атлет и гимнастик, сега той се занимаваше с популяризиране на културизма (тромава дума за развитието на човешкото тяло), преподаваше, изнасяше лекции. Но и в това си беше останал предишният: щом не можем да се освободим от оковите си, поне да подготвяме тялото си за бъдещия щурм. Всичките му близки приятели бяха само бивши политзатворници (тъкмо той ме запозна с Александър Долган, за когото на свой ред беше образец за лагерно и житейско поведение). И жена му, Наташа Тенно, ингерманландка от Петербург, навремето лененокоса и крехка, също беше сега изпитана политзатворничка, изкарала, както и мъжът й, десетачка и със същата философия като всички ни: вечното — това са лагерът, затворът, борбата, комунистите палачи, а животът на свобода е някакъв странен временен куриоз. (За съпрузите Тенно на свобода написах в „Архипелага“, че у тях няма на какво да се седне, всички мебели се клатушкат: „Живеем от лагер до лагер.“) Така отведнъж се сляхме духом, нямаше нужда да убеждаваш никого в нищо и всички бяха готови да застанат до теб при първата опасност.
От писмовното наводнение след „Денисович“ веднъж измъкнах и скъпоценното писмо на Арнхолд Сузи: цялото му семейство минало през сибирско заточение, съвсем наскоро им разрешили да се върнат, и то без градско жителство, живеели в един чифлик край Тарту и жена му умирала от рак.
Тъкмо през лятото на 1963-та се видяхме в Тарту — чудесно университетско средновековно градче, с доста латински надписи, с превърнат в парк хълм по средата. Все така строг и отчетлив беше погледът на Арнхолд Юханович, както едно време в Лубянка, през подобни строги рогови очила, но той видимо беше закъсал с телесното здраве и косата му доста се беше прошарила, побелели бяха и мустаците му. Жена му вече била починала, той дойде да ни посрещне от чифлика, синът му Арно я караше някак в Тарту без жилище, а дъщеря му Хели пристигна от Талин — поради недоглеждане на властите някак й бяха дали жителство там. За тези деца — Арно вече е женен, а Хели има синче — бях чул навремето разказ в лубянската килия, липсваше само Хейно, по-големият му брат: отстъпил с германците и вече живеел в Щатите. И разпръснатото неуредено семейство на Сузи пак минаваше за щастливо: на някои от неговите съпроцесници по бездейственото им „дело“ да създадат независима Естония — и досега, 20 години по-късно, не им разрешаваха да се завърнат в родината си; а и доста интернирани семейства продължаваха да живеят в Сибир. И в този народ, в тази малка страна като искра хвърлиха превода на „Денисович“ — първия в СССР превод, отпечатан в най-евтино масово издание, спомням си съотношението: една книга на 4–5 семейства, несравнимо по-гъсто, отколкото на руски. В Естония бяха я прочели, кажи-речи, всички — и сега тук ме обкръжаваше родна атмосфера, пълно дружелюбие, каквото никога не съм срещал в съветския свят, — а и поради слабостта на съветския дух в Естония тя ми се струваше най-близка. (В руската част тоя дух тепърва щеше да изветрява, да изветрява.) И усетих, че не мога лесно и завинаги да си замина оттук.
И още следващото лято, през 1964-та, след като си купих „Москвич“ и го претъпках с какво ли не, двамата с жени ми пристигнахме в Естония за лятна работа. Така се случи, че новата ми дейна помощничка — Е. Д. Воронянская от Ленинград — също прекарвала летата в Естония и вече си беше наела квартира в един чифлик край Виру, в чудесни езерни места. Там именно работихме на три чифта ръце: в чифлика жените преписваха на смени варианта на „Кръг“-87, изострен от мен в голям брой дребни чертици; а аз живеех на боровото хълмче отсреща — за работа си бях вкопал маса, за разходки си отъпках пътека, срещу дъждовете опънах палатка, а през безмълвните горички можеше да се стигне до загадъчното езеро. Това беше първото в живота ми лято — не изнервено, не отпускарско, не в припряно пътуване насам-натам, а — цялото разтворено за работа. И беше свързано с Естония, която обикнах още повече. Подготвях текста на „Кръга“, а освен туй подреждах, размествах парче по парче и предишния си свиден „Архипелаг“, и новите лагерни материали, свидетелските показания. И тук, на хълмчето край Виру, се роди окончателната конструкция на големия „Архипелаг“ и се оформи новият за мен метод, позволяващ ми да придавам стройност на хаотично дошлите материали.
Толкова хубаво ми беше в Естония, че взех да се замислям за по-нататък: къде ли да си направя дълбоко-тайно място, не под наем, а у свои хора, за всеки случай. Предпазливият разум и пророческото сърце ми подсказва: трябва да си подготвя Скривалище. Служещ човек в Съветския съюз не може да замине за никакво тайно място — но аз сега, след като писателската членска карта ме освободи от училището, мога! И тръгнахме да навестяваме приятели, а едновременно и да оглеждаме места.
Онзи чифлик, Хаава, край Тарту, където живеели Сузи след заточението, принадлежеше на вдовицата на един учен биолог — Марта Мартиновна Порт. Тази жена, плещеста, с широко твърдо лице, се отличаваше с твърдост и вярност на характера. Дейността на покойния й мъж била лоялна, аполитична, такива растяха и преуспяващите й синове (единият — главен архитект на Талин), — тяхното семейство се бе ползвало от облаги по съветско време и ако се вслушваше в майчинското си чувство и в инстинкта си за оцеляване, Марта Порт не би трябвало да подкрепя нелегални. Но тя приютила изпадналото в немилост семейство на Сузи, приютявала и други съсипани от заточението естонци, а сега без колебания веднага ми предложи: да идвам тайно в Хаава и да работя тук колкото си искам. В Хаава беше много хубаво: четири високи просторни стаи с огромни прозорци, със старинни кахлени печки, със запасени дърва, представях си колко уютно ще е зимно време… А през лятото — и рекичка има наблизо, и горичка. Благодарих й, но все го оставях за резерв и се гласях — без аз самият да вярвам, без да предполагам колко скоро ще ми дотрябва това.
