Юханович. А Хели дойде с нас да разгледа Ленинград — най-просто действие, но и в най-простото действие конспираторът трябва да вижда какви възелчета се връзват, от кои да се предпази. Много ми се щеше да я запозная с Воронянская — колко добре е, че живеят наблизо, ще има още една връзка. За щастие обаче не ги запознах. Така че Хели (както и Лембит!) не влезли в пагубния дневник на Воронянская и по време на петдневните разпити в Голямата къща Воронянская не могла да посочи някого от естонците, тя самата знаеше (а и е укрила, надявам се), че „изобщо естонци“ са ми помагали (и това щеше да е излишно, вината е моя), но никого не е споменала по име, по местожителство.
И същата пролет, в същия този свой любим Петербург в мое присъствие се разболя Тенно: приличаше на остро отравяне, според него — със салам. Смяташе да се излекува чрез гладуване и през шестте часа, докато се връщахме с влака, още весело ми разказваше много случки от живота си. (След няколко дена през същия май той беше най-дейният разносвач на моето „писмо до конгреса на писателите“ до много пощенски кутии в Москва. Още не разбираше от какво се е разболял.) А беше проявил се рак, който го изяде за пет месеца. Герой, борец, атлет — измежду всички споменати в този очерк той беше най-силният, най-смелият, дори най-безразсъдният, в разцвета на силите и здравето си, — а умря пръв. Погубиха го, както мнозина храбри силни политзатворници, изнервящите заяжданици на съветската свобода, поддаването на тия заяжданици. Той беше един от главните герои на „Архипелага“ и един от главните очакващи тая книга — но не доживя дори до последното й преписване на машина, камо ли до днешния апотеоз. За последен път бях при него на 22 септември 1967-а — един час преди да тръгна за боя в секретариата на СП. Божичко! Вретено беше останало от тоя юначага, по това вретено остатъчно висеше, провисваше заветната раирана моряшка фланелка. (Символът на съветската морска пехота от Втората световна война, превърнал се по-късно в символ на ударните войски на силовите структури в СССР. По ирония на съдбата дори бивши политзатворници, за да се правят на истински мъже, са прибягвали до този камуфлаж. — Бел. пр.) Тъмносиво-предсмъртно беше лицето му, сбръчкано до черепа, и болките доизцеждаха измъченото му тяло. Не се сбъдна смелият му план да ликвидира Молотов — като сива въшка се разхождаше палачът по алеите на Жуковка, а ръцете на Тенно вече не можеха да го достигнат. Приятелят ми освен това намери в себе си борбено мъжество да оцени битката, която ми предстоеше, дори да се възпламени за миг, но не му достигна мъжество да признае болестта си и смъртта и жена му ми намигна да се включа в общата лъжа, че това е временно запушване на хранопровода, само да го превъзмогне — и ще оздравее.
Мисля си, че през тоя ден се бих толкова добре и защото отидох при писателските шопари от смъртното легло на политзатворника.
Една година по-късно по Коледа бях за последен път и Талин. С Хели и Лембит по естонския обичай палихме свещи на гробовете — и на Архолд Сузи, и на Георгий Тенно. Те там са наблизо, край Пирита.
Ах, мили ми естонци! Колко много направихте за общото ни дело! Завинаги съм разделил сърцето си с вас.
О, колко много от вас вече си отидохте един по един, приятели политзатворници, съучастници в скришното ми по тайно битие! Да не дава Господ да се натъкнете на мините със закъснител — вие, останалите още живи.
Провалът на „Архипелага“ през 1973-та донякъде повтаряше провала на първия ми архив, през 1965-а. Но всичко друго беше сила, увереност, аз не се стрясках, не се криех, а издърпах чак до Париж детонаторния шнур. Вихрите на суматохата обаче, на внезапно-нужните срещи и предупреждения — си приличаха. Трябваше и естонците да предупреждавам, и което където още е скрито — да се разпоредя с него и със самата съдба на „Архипелага“.
За късмет Хели тъкмо беше пристигнала в Москва за двумесечен курс. И с нея, и с вдовицата на Тенно се срещнахме три пъти — в стаята, където умираше и умря Георгий и която според съветското жилищно робство не можеше да напусне вдовицата му, а трябваше да преживее всичко там. И тя така размести мебелите, че не виждаш, забравяш предишната смъртна картина. Съсипана, препушила, остаряла, тя ходеше на изнервящата си работа в омразната АПН и трябваше да се вкопчва в тази работа чак до пенсионирането си. „Ната! отпечатвам «Архипелага», дали да не махна, че Гера искаше да убие Молотов?“ Светна с неугасналите си очи: „Отпечатай го!“
Само че как да се срещаме, когато „Архипелагът“ се провали и без съмнение всички очи и нокти на Московската държавна сигурност са настръхнали около мен? Ще ви кажа: за забранени места, където не бива да се оставя диря, най-добре е да тръгваш в пет часа заранта (без да светваш крушката в стаята си). Колкото и да дебне ГБ твоето жилище и в единайсет вечерта, и в един през нощта, и в три, но към пет заранта им се доспива, а никой вече не си гледа работата както трябва, електронните очи може и да мигат, но няма кой да обработи данните. В пет заранта излизаш на улицата — цял квартал пред теб, и зад теб няма жива душа, нито човек, нито кола. Сигурен си, че не те следят. Качваш се на първия тролейбус — сам си с шофьора или с още някой съвсем неподозрителен, и слизаш сам, лесно се проверява. Щом се отворят първите врати на метрото — вървите неколцина души, всичките неподправени, натурални, а и от всекиго можеш да се изплъзнеш.
Така, потрепвайки с токове сред сутрешните метачи, прекосявах още празния им огромен познат двор, безшумно без асансьор изкачвах стъпалата — и без да ме остави да позвъня ни вратата (квартирата е комунална, съседката не бива нито да види, нито да чуе), Ната Тенно беззвучно вече ми отключваше (от телефонна будка сме си определили времето първия път, а после — „както предишния“, „с половин час по- рано“), а Хели преспиваше у нея още от предната вечер и вече ме чакаше.
Първия път пристигнах при тях: там, в Естония, всичко трябва да се изгори, само и само да се спасят. Втория път не толкова горещо: да изчакат сигнала ми. А до третия се окуражих: не трябва да се изгаря, а да се превежда на естонски, скоро ще го пуснем от ръка на ръка.
Все пак стъпалата на историята са в наша полза!
5
ЕЛИЗАВЕТА ДЕНИСОВНА ВОРОНЯНСКАЯ
След появата на „Иван Денисович“ в печата потокът от писма до мен беше толкова голям и настойчив, че ако бях му се отдал, ако бях започнал да отговарям подред — нямаше да ми остане нито време, нито своя вътрешна линия и писателя вече го няма. Тъкмо защото се държах за линията си, аз се опазих от тази опасност. Но се стараех да не загубя всичко плодоносно, което се съдържаше в тия писма — понякога „по втория начин“ от лагерите, понякога на 16 измачкани страници с блед молив. А в писмата проличаваше и още една жилка, от която също много се нуждаех, — жилката на безкористната готовност за помощ. Веднага след хрушчовското „чудо“ за съветските граждани беше безопасно да ми пишат, да ми съчувстват, да ме хвалят, да ми благодарят или да ми предлагат помощ, но измежду стотиците повърхностни, случайни, та дори и фалшиви писма — същинските се познаваха по чистотата на тона им. По такива писма излових неколцина свои бъдещи Невидими, сред тях и Елизавета Денисовна.
Още в първото й писмо (а тя много хубаво ги пишеше) пролича размахът на разкаянието й за миналото — разкаяние на душа, която не е препатила в лагерите. Дотогава тя беше преживяла 56-годишен най-обикновен съветски живот: не участвала в злодействата, но и не се опълчвала срещу тях, гласувала послушно, когато се налагало, понякога поради остротата на присмехулния си ум разбирайки измамата, понякога, поради равнодушното течение на общия живот, без да разбира. Тя изобщо не притежаваше никаква собствена обществена непримиримост, вълната на терора не бе засегнала дотогавашния й живот, — но благодарение на характера й, увличащ като ураган, XXII конгрес и „Иван Денисович“ (неин брат по бащино име!) я тласнали неудържимо към разкаяние пред народа (макар че самата тя била първата образована в рода си), непочтителност към партията и омраза към КГБ. Но била не от онези, които правят епохата, а които се правят от нея — само че много по-надълбоко и с много по-голям замах. Обратът по онова време беше обхванал цялото общество — мнозина само до средата и с връщане назад, и с тъпчене на едно място, а тя от 1962 година не се отклони от тази посока чак до своята смърт, като негодуванието й към потисниците, а и към Основоположниците вече не знаеше граници — а тя се просвещаваше в движение и в значителна степен — и от моите книги. В писмата си (изпращани „по втория начин“) тя се изразяваше едва ли не по-рязко от всички ни, така че беше опасно дори да ги пазиш. (А в нашия кръг беше твърдо уговорено: всички получени „по втория начин“ писма незабавно да се изгарят.) Не я мързеше да прави извадки, да ги
