преписва на машина, да ги дава на приятели, да ми изпраща разни коварно-опасни пасажи от Основоположниците. И в това нейно упорство против стъписалата се, а после повторно засталиняваща се епоха я водеше не толкова интелектът й, а чувството. Един от любимите й цитати беше:
С такава решителност тя и се възхищаваше, с такава и се отричаше от възхищението.
Този силен стремеж, този порив веднага дори не към помощ, а направо към служене пролича още в първото й писмо. Отговорих й, започнахме да си кореспондираме. И през лятото на 1963-та стана и запознаването ни — от самото начало в широки жестове и бурни тонове. Помолих я още през зимата да преглежда редки издания от 20-те години, да подбира щрихи от епохата и битови факти за бъдещия „Р-17“. (Бързах и кроях гигантски планове за новата си книги, събирах материали за двайсетте Възела наведнъж, без да си представям, че цял един живот не може да стигне за такова нещо.) Тя доста добре се справи с тази работа: прерови безброй печатни страници и насъбра характерни детайли; притежаваше и художествен вкус, и особено изострено чувство за анекдотичното. А следващото лято в чифлика край Миру заедно с нас тракаше на машина „Кръга“. Дотогава беше служила като директор на геологическата библиотека на „Мойка“. За да ми бъде полезна, бързо, лесно и добре се научи да пише на машина, с което никога дотогава не беше се занимавала. А измежду първите й работи за самиздат бяха моите „Ситнежи“, към които тя на бърза ръка самоволно добавила и „Молитвата“, макар че бях й я дал само за прочит. От безгрижните ръце на Е. Д. „Молитвата“ изхвръкна за световна публикация — и това беше първото предупреждение за мен, което не осъзнах.
Както казваше тя, заради своя холеричен характер не можала да си уреди живота, не се омъжила за любимия си и цял живот била самотница на всичко отгоре. Заради щръкналата си брадичка и големия си остър нос беше и грозничка. Но с искрящите си разговори, с шегите, с изблиците си на хумор и гняв, с поривите си към движение, към гощавки тя забулваше всичко това, изглеждаше дори млада за годините си. Най-обичаше музиката, умееше да не пропуска най-добрите ленинградски концерти, вършееше из Ленинград, за да открие по крайните кина филми, където дирижира Караян (такива не се пускаха по централните). Не е преувеличавала, когато е писала: „Музиката и достойните хора са опората ми в живота. След хубава музика усещам как струпеите от сърцето ми сякаш се откъртват.“ (Толкова пророчески съвпадна: Е. Д. набави за двамата с жена ми билети за Моцартовия „Реквием“ в Капелата, седя с нас, слушаше просълзена. И пак тя ни подари „Реквиема“ на Верди.) Поклонничка на Шостакович до самозабрава („ако ме допуснеше — щях да му мия пода и галошите“), тя раздели това чувство между него и мен, но много внимаваше първото да не бъде изместено и с болка възприемаше новините за жалкото обществено поведение на нейния кумир. („Както Иван Карамазов с дявола, така и аз с Шостакович — не мога да се сместя. Сложното е, че той хем им се отдаде, хем в същото време е единственият, който ги прокле в музика.“) Неуморно четеше на английски, макар и с речник, и невъзмутимо редуваше Агата Кристи с Джойс. Обичаше да чете мъдреци от разни времена и да прави афористични извадки за себе си. Също така неуморно преписваше и цели абзаци в писма до приятели: „Да се обяснява сътворяването на света с игра на случайността е също толкова наивно, както да кажем, че симфониите на Бетовен са случайно озовали се на хартията точки.“ (Това не значеше, че е станала вярваща.) Възхищаваше се от Набоков, не й дотягаше да го защитава от упреци. Цитираното остроумие беше изпъстрено с нейно собствено, и то висококачествено. Докато не я налегнаха сума болести, писмата й бяха весели, дори бляскави. В нашия тесен кръг започнахме да я наричаме „Queen Elizabeth“, а съкратено — Q, (Кю).
Естествено, в нормален свободен свят, когато си подбираш платени сътрудници по деловия принцип, няма да се спреш на толкова вятърничава, буйна и необуздана натура. Но вмоята полунелегалност, когато не вземах хората на служба, а ги приемах за приятели, за доброволни ентусиазирани помощници, не избягнах да й се доверя дълбоко. (А и нямаше да се разкайвам днес — ако не беше страховитата й смърт. При прекалено придирчив подбор би трябвало да се обрека почти на самота.
Нашата Кю живееше близо до „Разезжая“, на улица „Роменская“, — но в каква сграда! Още стълбището, мрачно-сиво, олющено, мръсно, тъмно, беше се запазило до наши дни от Петербург на Достоевски. Звънецът беше не електрически, не бял бутон, ами в тъмната врата от пробит отвор стърчеше като примка груб дебел тел — дърпате го и някъде далеч се обажда заканително звънче. Отместваше се тежкото зъбчато резе. Който и да отвореше — самата Е. Д. (очаквайки ме в уреченото време) или някой от съседите, — и от другите врати непременно се подаваха някакви издължени, разкривени, съвсем недоброжелателни лица. „Неандерталците“, „троглодитите“ — наричаше Кю съседите си, чиито четири различни стайчета излизаха в начупения тесен коридор, без прозорче, вечно осмърдян от наредените там примуси, от занемарената кухня и канализацията. Цялото жилище приличаше на неандерталска пещера. И чак след като затвореше вратата на ждреловидната дълга стая на Кю, сепвайки се всеки път от страничното огледало, поразяващо като удар с фалшивата си удвоена дълбочина, човек можеше с радиограмофона — Кю имаше много чудесни плочи — да се звукоизолира от всички „неандерталци“, които се чуваха през тънките стенички.
И все едно, когато капнех от обикаляне из някогашния Потроград, аз обичах да идвам в тази стая- ждрело, да потъвам в продъненото старо кресло, да слушам прекрасната музика, да похапна, да си пийна чай, да прегледам приготвените материали, да се поразвеселя от смяната на възхищенията и негодуванията на Кю по всякакви поводи. И нито мрачността на къщата, нито стълбището или жилището нещо ми предсказваха — бях свикнал с какви ли не коптори, — не знам дали са предсказвали и на Кю.
Кю ме запозна с И. Н. Медведева-Томашевская, тя беше нейна състудентка от Института по история на изкуствата. А аз я запознавах ту с Е. Г. и Е. Ф. Еткинд (Екатерина Фьодоровна направи много добрини на Кю — посещаваше я, когато боледуваше, помагаше й с намирането на лекари, подслоняваше я във вилата си), ту с бившата ми рязанска ученичка Лиза Шиповалникова (те много другаруваха няколко години, Лиза при пътуванията си до Москва и Рязан ни беше и свръзка), ту с Л. А. Самутин; с него тя установи трайно приятелство, само че отразило се зле и на двамата: в края на краищата това познанство се оказа пагубно и за нея, и за него. А на всички тя беше сърдечно вярна и на мен — най-много. Пламенната непредпазливост на Кю я увлякла (никой измежду нас не го знаеше) не знам от коя година да си води дневник за срещите, за работата си, за получените „по втория начин“ (и подлежищи на изгаряне) писма — дневник на конспиратор! то бива, бива, ама… И същият полет на фантастичната романтика — да стане пазителка за историята, иначе всичко може да пропадне и да се забрави, — й вдъхнал по-късно фаталното решение да не изгори своя междинен екземпляр на „Архипелага“, както беше длъжна да постъпи.
През февруари 1967-а, на връщане от Естония, дадох на Кю моя гъсто натракан екземпляр от „Архипелага“, единия от двата, за по-просторно преписване: да се разкрие възможност за допълнително коригиране и дооправяне на текста. И в стаичката си, затисната от гардеробите и стените, във враждебната комунална квартира, достъпна за лесно залавяне, ако я заподозрат, — вярно, тогава тя вече беше пенсионерка и за това прекарваше повече време вкъщи, — на масата, на която се хранеше, друга нямаше, Кю благополучно начаткала хиляда и петстотинте страници — хем в три екземпляра. По такъв именно екземпляр по-късно направих последната коректура.
Към тази книга още от запознаването ни през ония дни (и чак до смъртта й) Кю се отнасяше хипнотично, с преклонение и ужас — сякаш е усещала фаталната си връзка с нея, различавала я е от другите ми книги. Но тъкмо превъзходните степени, в които тя се изразяваше за тази книга, не я спрели да сподели новината за нея и дори страниците й с близките си приятелки — о, само с една-две! Поради поразителната теснотия — дали на целия свят, дали само на руския интелигентски — това изтичане при две ленинградчанки мигновено станало известно (чрез Нина Пахтусова) на една от московските ни приятелки, и то не далечна, а много близка, на великолепната Царкиня (Наталия Владимировна Кинд).
Тя на нас, и така Кю беше „спипана“, преди слухът и ръкописъьт да се разпространят по-нататък.
Но и от тази случка не си извлякох сериозна поука, ограничих се с престорено-сурови упреци: нали всичко бе завършило толкова благополучно, толкова мило, толкова комично. В нашия кръг дори не се обсъждаше въпросът: дали да не отстраним Кю от работа и от всичките ни тайни.
