пътуват из затънтения Север; и интересни снимки от онези места.
„Бивш политзатворник“ за мен беше отваряща парола. „Бивши политзатворници“ беше най-почетната папка в архива с кореспонденцията ми и в нея вече имаше неколкостотин писма. Тях никога не ги прескачах, почти от всяко си преписвах по нещо и с мнозина от подателите им после се срещах. Веднъж отидох на „Большая Пироговка“ у Аничкови. И открих, че няма фалшификация, такива са, за каквито се представят; вечни политзатворнички с невкочанена душа; живеят ден за ден като чергари; няма да се учудят, ако утре пак ги приберат, и по време на ежегодните си летни пътешествия, особено рисковани за 65-годишната и далеч не здрава Милиевна, се завирали в такива пущинаци, където не всеки млад ще се престраши да иде. Тъкмо този дух на безразличие към материалните блага, на весела неувереност в утрешния ден и горещата преданост към довчерашния политзатворник ни сприятели. Не можехме да не се съберем. При първата ни среща гледах много-много да не се разкривам, но още от втората — се понесохме. И от първата ни среща, та чак до разлъката аз май нито веднъж не съм ги оставял без поръчения по общото ни дело — и двете винаги ги изпълняваха като най-нажното и най-радостното нещо в живота им.
Този политзатворнически дух и лагерното минало ги свързваха в семейство. Инак бяха съвсем различни: нисичката, дебела, весела, не като за възрастта й възбудена Милиевна с нейния неустойчив и дори капризен характер — и високата, слаба, не като за възрастта си сдържана, вечно затънала в работа, педантична и благоразумна Надя. Навремето в лагера по някаква щастлива случайност Милиевна станала началничка на хлеборезачите — и спасила от крайно изтощаване сирачето Надя, помогнала му да позаглади косъма и го поокуражила. И това ги свързало завинаги като майка и дъщеря. Наталия Милиевна била от старинно дворянско семейство, дядо й бил виден чин от дворцовото ведомство, учела се в Таганцевата гимназия, всичките й приятели от детинство били петербургска дворянска младеж, през революцията разпръсната, разстреляна, забягнала. Съветското петдесетилетие продължавало да разпилява всичките й роднини и любими хора, близки и далечни, нито един не останал. Надя била от неиздигнат слой, макар че баща й — Григорий Андреевич Левитски, биолог, бил най-близък сътрудник на Вавилов и станал жертва на Лисенко. Семейството й било вкарано в затвора не като семейство, а на четири пъти, отделно — баща й, майка й, след това самата нея, след това и брат й, и всекиго по самостоятелно дело. Родителите й загинали в лагера, а Милиевна спасила Надя и с вечна благодарност Надя се привързала към нея. Това беше най- забележителното в живота им, по това те си приличаха със съпрузите Зубови и Тенно, а сигурно и с други политзатворнически семейства, че, не щеш ли, паднал им се неочакван подарък, допълнително резенче за дотъкмяване на грамажа към някогашните политзатворнически години и само в светлината на онези години придобивал смисъл. И всеки 5 март, денят на смъртта на Сталин, този постоянен висш смисъл на живота им се издигал до символ: те превръщали стаичките си в музей, редели снимки на разстреляни и починали в лагерите, колкото смогвали да намерят, пускали траурна музика — и няколко часа през този музей преминавали поканените от тях познати и бивши политзатворници. Върху бъркотията на военните и революционните години се насложил и доста вятърничавият навремето характер на Наташа Аничкова, и така целият й живот протекъл нагоре с краката, без да й остави нито семейство, нито професия. А Надя от малка знаела немски и сега той я крепеше в библиотеката за чуждестранна литература. (През войната, още като момиченце, имала лесната възможност да отстъпи от Псковския край заедно с германците, но не отстъпила и била наказана с лагер, казва, че никога не е съжалила, че е останала в родината си.)
Затова най-първата и естествена помощ, която можеше да ми окаже Надя, станаха преводите. Тя ми изпопреведе сума вестникарски статии, рецензии, после — и цели книги, които поради недостиг на време никога нямаше да доизчета на немски. И то как! — тъй като добре бе разбрала системата ми и насоката на моите интереси, тя никога не превеждаше книгата от край до край, защото и четенето на такъв голям обем щеше да ме затрудни. Тя конспектираше и групираше по нужните теми, с ясни заглавия, на листове с определени размери. (С особена благодарност си спомням как обработи — често пъти във влаковете и в метрото, тя също не разполагаше с време — книгата на генерал Франсоа и спомените на генерал Гурко, които на руски не съществуват.) Пак тя ми преведе книгата на Земан за връзките на Ленин с германското МВнР.
А Милиевна притежаваше друг талант: да има безброй разнообразни познати. Изобщо за един конспиратор това не винаги е особено подходящ талант, но в случая с Милиевна той се оказа полезен: за каквато и нова неочаквана нужда да й съобщях, тя се позамисляше за известно време — и винаги се сещаше кого да потърси. Спешно ми се наложи да спасявам скритите у Теуш ръкописи — втурнах се към „еНеНовците“
( „НН“ — съединено ги наричахме така, от първите букви на малките им имена), те ги взеха, без да им мигне окото. Но жилището им представляваше същински хан и се намираше под наблюдение, беше несигурно, Милиевна мисли, мисли — и измисли видния геолог Борис Абрамович Петрушевски, на когото му бяха разрешени дори командировки в чужбина, обадила му се — и той се съгласил, и вярно пази ръкописите ми три-четири години, по едно време дори с няколко „Архипелага“ отгоре. (Заради конспирацията не само че не го виждах, но се стараех и името му да не запомням, и да не знам къде живее той. Така не можахме да се запознаем. Кланям му се доземи.) Нямаше къде да денем един екземпляр от окончателния „Архипелаг“ — Милиевна мислеше, намираше, откарваше. (Ставаха и издънки. Понесла ги надалеч, с прекачвания, с параходи до Весегонския резерват — уж на благороден, сигурен човек, а той се уплашил, жена му се уплашила, — и на Милиевна й се наложило да помъкне обратно цялата тежест, радиограмофона, десетина килограма, малко множко за възрастта й. Закарали го в Ленинград, дали го уж в добри ръце (братовчедка), ненадейно я викат: вземете си го, не искаме да държим такъв ужас в къщата си. И пак трябва да търси, тоя път вече непременно в Ленинград, — измислила, намерила! До ден днешен там е заровен един „Архипелаг“, а аз изобщо не знам нито името на човека, нито мястото, знам, че е „под ябълка“.) (И „Архипелагът“, 20 години кротувал заедно с „Танковете“ в пълна безопасност у благородно-безстрашния Алексей Алексеевич Ливеровски, сега е изровен. (Бел. от 1989 г.)) Трябва да ми се намери машинописка — много добра и много сигурна, да й дам най-страшните си неща (а нямам с какво да й платя, всичко е на гол ентусиазъм). А добре би било — и таен, сигурен подвързвач: тези топове хартия след време се разпарцаливят, губят се. Милиевна помисли — и ги намери накуп: машинописката, Олга Александровна Крижановская — и нея никога не съм я виждал, а колко работа ни свърши, колко е крила! — кланям й се доземи, n мъжът й Андрей Иванич, кадрови военен, инженер-полковник, едвам крепейки се между сърдечните пристъпи, ми подвърза всички самиздатски „Архипелази“, всички „Телета“ н много „Деветдесет и шести“, пишех му благодарствени бележки, но не сколасах да му стисна ръката — той почина.
При такива обширни познанства (и при интелигентската навалица в Чуждестранната библиотека) — съвсем есествено беше да ги пускам по самиздат. Години наред каквото и да пуснех по самиздат — на еНеНовците двамата с Люша Чуковская отброявахме екземпляри, от един до пет. (Люша и Надя добре бяха организирали срещите по спирките на метрото — и местата, и минутите са известни, и на двете им е по пътя, за работа, от работа, остава само да си кажат по телефона — заранта или вечерта. По своята пунктуалност и чувство за отговорност много си приличаха, не си отстъпваха една на друга.) Четат „Иван Денисович“ целия от край до край го изработиха еНеНовците през пролетта на 1968-а и го преписаха на машина, и го пуснаха от ръка на ръка.
Милиевна смяташе за чест да разпространява самиздата не само из Москва, а предимно в провинцията. Сред другите такива места в списъка й влизаше Екатеринбург. Изобщо здравата се минах с „Кръг“-96: мислех си, че всеки миг ще започнем да го разпространяваме, трябва да подготвим повечко, увлякохме се, преписахме четири „партиди“, тоест 20 бройки, а къде да ги денем после? На няколко пъти „Кръгът“ насмалко не се проваляше заради тази многотия. (В едно скривалище се пазеше цяла камара от тези „96-и“, после ги изгорихме всичките.) Един екземпляр по недоразумение позволих на еНеНовците да засилят за Екатеринбург. А човекът — Сергей Иванович Осьоннов, излезе, кажи-речи, непознат. Авантюрната Милиевна се запознала с него по време на лятното пътешествие, и то по какъв повод! — сръфали се за „Иван Денисович“ — той го ругаел. Тя не само го накарала да си промени мнението, а и го включила в кръга на своите приятели и доверени хора и започнала да му изпраща самиздат, та чак до „96-ия“. Впрочем Осьоннов не ни издаде, излезе дори много твърд. (В основния текст на книгата този епизод бе разказан умишлено изопачено, за да не наковладим човека. През 1971-ва в Новочеркаск, където се отбихме, двамата с А. А. Угримов се запознахме с него, пак у познати на Милиевна.) Опасността е надвиснала над него непредсказуемо: племенникът му се завърнал от армията, където бил разглезен от службата си в радиозаглушаването или пък в радиоподслушването, и му се дощяло и в „цивилизацията“, в Екатерининбург,
