А у нас тогава вече беше започнал Земетръсът. После ме екстернираха. Аля се стягала за заминаване. През тия месец и половина, когато у нас гъмжало от съчувственици и чужденци, Надя не дошла, при безправното й служебно положение за нея това щяло да означава край. А веднъж, непосредствено преди заминаването на нашето семейство, зазвънял телефонът. Без да споменава кой се обажда, един глас, плачещ глас казал:
— Предайте му, че това бяха щастливи години, такива повече няма да има.
Мина се една година — и научихме за смъртта на Милиевна. Тя от доста години боледуваше от различни болести, и то тежко, на легло, и доста пъти съм й казвал: „Милиевна, трябва да доживеете до «Архипелага»!“, „Милиевна, трябва да доживеете до общия ни триумф!“ Всеки път тя оздравяваше.
А през януари 1975-а получила инфаркт. Дошъл лекар, убеждавал я, че трябва да постъпи в болница. Милиевна, седнала на кревата: „За какво да ходя в болница? Най-добре се умира вкъщи!“ И веднага след това през лицето й преминала зеленикаво-синя сянка, тя се олюляла и взела да пада на една страна. Лекарят се хвърлил да й прави изкуствено дишане, викнали реанимация — а нея вече я нямало.
Когато научихме за смъртта на Милиевна, писахме на Надя от Цюрих, поканихме я, не иска ли да дойде при нас, да сподели живота и работата ни. Надя отговори: не, никога няма да изостави родината си.
7
МИРА ГЕНАДИЕВНА ПЕТРОВА
Четири години тя ми сътрудничи дейно и безценно, но не в общата ни малка мрежа, а без да се докосва до конспирацията, без да се запознава, да се засича с никого, винаги самостоятелно. А човек винаги смътно предусеща такава душа, но тъкмо тя сама няма да излезе на показ, а търсещите очи намират не каквито трябва.
Имах известни отношения с ЦГАЛИ (архива за литература и изкуство), те навремето бяха сгафили — предложиха ме за Ленинска награда (после много им чукаха сол на главите заради това), в един тежък момент им оставих „Кръга“ да го пазят, после четох у тях глави от „Раковата“ — и помолих Миралда Козлова, необикновено деен агент на ЦГАЛИ, да ми събере за „Раковата“ отзиви на сътрудниците, който поиска да напише. Тя ми събра десетина такива и един измежду тях ме прободе: за цялата съдба на Костоглотов, за злочестата му любов и какво загива в нея — с такова съчувствие беше написано, че и да не е била пишещата лекарка в тоя диспансер, значи е писала повестта заедно с мен, външен човек не би се откликнал така. И в бележките й се долавяше такова литературно откровение, което не е достъпно на критиците, само на авторите. Поисках да се запознаем. Оказа се: Петрова вече не служи в ЦГАЛИ; кандидат на науките, историк на литературата и текстолог, тя си намерила по-достойна работа в Института за световна литература, там се прехвърлила. Но Миралда на драго сърце ни уреди среща — у Мира, на „Воротникова“ уличка.
Помолих Мира да се изкаже по-обширно: кое още би искала да види доизпипано и поправено в „Ракова болница“ (беше есента на 1966-а, текстът още можеше да се променя). И тя смело (изобщо беше смела, крайно самостоятелна и дори рязка независимо от дребния си ръст и обичайната си кротост, ако не я ядосат) изложи преценки, забележки, дори и съвети. В тях ме порази и литературната точност, и специфично женската гледна точка, която не ми достигаше, — при тази първа повест разбрах, че не ми достига. Изложението й имаше дори характера на вихър — от привидната смяна на позицията: ту против недостатъчната извисеност при изобразяването на жената, ту против недостатъчната плътскост. Тъкмо такава съчувственичка през всичките години на лагерното ми, заточенишко и немосковско писане не бях имал никога досега. Но дотогава и материалът ми беше все лагерен, в който отлично се ориентирах, а сега вече пътеката на работата ми се променяше. Разбрах, че още много пъти ще идвам на „Воротникова“. И щом си тръгнах — и ме заглозга усещането за недовършеност на разговора, да, ще трябва пак да си поприказваме.
После ходих там много десетки пъти.
Мира беше дъщеря на стари болшевики — само че колко отдалечена от тяхната линия, също белег на времето, впрочем сега вече често срещан. Баща й бил разстрелян, майка й е жива, но с толкова непоносим характер, че Мира отдавна се отделила от нея, макар й да е неомъжена. Имала си своя тъмна стая на шумната „Домниковка“, но при съветските условия било невъзможно да я смени, да си съсипва живота също не й се искало и тя я зарязала заедно с партакешите и библиотеката, след което частно наела стая и половина в актъорски апартамент, у известна навремето актриса от Малий театър. Тук при нея беше светло, тихо, тясно и уютно. Най-уютно поради старинния секретер с много завъртулки, според легендата — от помешчическа къща по смоленския път, където веднъж пренощувал Наполеон и уж бил работил на тоя секретер, — а сега хубавичко се наработихме един до друг ние сума неща направихме там! Но и изключително премислено беше при Мира всяко цветно петно в стаята — тя страстно обичаше Ван Гог и се ужасяваше от което и да било цветово несъответствие. Имаше си и още няколко обекта на преклонение — преклонение, което по безогледност и преданост не отстъпваше на нейната самостоятелност изобщо. Към тези нейни кумири спадаха Томас Ман (по-късно и Бьол), Чехов, Цветаева и… Еренбург. Портретите на последните двама държеше в остъклената си библиотечка. (Аз дълго се присмивах на Еренбург, че не му е мястото в тая компания, тя ме слуша, слуша и накрая мълком го махна — и скоро след това той умря. Тя потръпна суеверно — и го върна.) Върху избора на тези кумири, естествено, даваше отражение не само собственият й вкус, а и общата насока на интелигентския вкус през последните години. При цялата лична остра независимост на мненията й тя плаваше в този общ поток на традиционно демократично интелигентство или по-скоро късен кадетизъм. (От съкращението КД — Конституционнодемократическа партия. — Бел. пр.) Но като оставим настрана забежките й (Чехов е върхът на руската литература, той е по-голям от Толстой и Достоевски), тя беше толкова талантлива във възприемането на литературата, че ми заместваше наведнъж 10–20 други читатели — безценно качество за един нелегален писател: достатъчно ми беше нейното мнение за всяка нова глава или страница. Изобщо писател, толкова зает с укриване, потулване, подчинен на външните механични изисквания на конспирацията и на нейните твърди срокове, е заплашен от опасността да не спази спокойното естетическо съзерцаване на пропорциите и детайлите в направеното. Тъкмо за това често ме подсещаше Мира. И именно по тази причина зае такова специално положение — встрани от цялата ми конспирация, осигурявайки ми отделна охранявана територия, където бях не конспиратор, а чист писател. Затова измежду всичките ми книги като моя сътрудничка тя не посегна — аз не я подтикнах, а и тя не настоя — единствено към „Архипелага“. В онова твърдо самодвижение на нашата история нейните работливи ръце нямаше до какво да се докоснат. И когато й донесох трите тома да ги прочете за пет дена, тя единствено само за тази книга не ми каза нито дума. Защото тази книги сама се беше направила — извън храма на изкуството, без ди се сети за нито един от неговите завети, без да се съобрази с нито едно негово правило.
Иначе Мира беше неизменно допълнение към моята твърде жестока работа през ония три-четири години след залавянето на архива ми. Тя беше и проверяващ мой събеседник: преди нея — с никого, а след нея само с жена си Аля съм разговарял за работата си в самия й ход, а понякога и преди първото конструиране. Това е крехък разговор, той може да строши целия замисъл, ако твоят събеседник ти е чужд. Този раговор се водеше не в реалното пространство, а — в ен-измерното литературно, не се надбягваше с времето (както аз цял живот се бях надбягвал), не му трябваха тутакси хартия и молив, за да се запише нещо, а беше бавно разместване, бавна проверка на основите — на методите и конструкциите в различните лъчи на съпоставките. В такива разговори се изясняват и могат да бъдат избегнати дългогодишни погрешни пътища.
Но не само да събеседва — вечно дейната неуморна Мира винаги беше готова за всякаква дълга, изнурителна и пипкава работа, оставяйки настрана служебната, където за щастие нямаше фиксирани работни часове. Тя ми помогна да оправя много неща, които бяха в раздърпано състояние поради моето напрегнато темпо и криенето. Текстолог, тя извърши анализ и сравнителна обработка на многото ми предишни редакции — същински, „смекчени“ (за цензурата), после отново преправени, кое къде може да се е загубило, да се е изопачило, — и така ми помогна да създам окончателните редакции на „Денисович“, на всичките ми разкази — аз по онова време сам нямаше да се наканя, я тя свърши 4/5 от работата, предлагайки ми само да вземам решения. Тя преписваше на машина и големите ми книги („Ракова болници“,
