„Кръг“-96), търпеливо ги изчиташе, излавяше печатните грешки, сравняваше редакциите. Измежду всичките ми близки единствен сериозен познавач на предреволюционна Русия (занимаваше се с това поради характера на работата си), тя бързо ми набавяше справки, особено за известни интелигенти, кадети, по всеобща история и други видове справки, тъй като й се налагаше да прекарва значителна част от живота си в Ленинка. (Националната библиотека на бившата СССР) Освен това Мира беше много предана на театъра и на художественото четене, както при много жени — не сама да прави, а да възприема, да дава преценки, да разбира. В нейната стая, вземайки под внимание реакцията й, направих записи на магнетофон — четях глави от романите. (Изтрити са в московската митница при отпътуването на семейството ми, освен ако там не са ги презаписали.) Мира живо следеше всичко най-добро, което се появяваше в нашия театър, в киното, в актьорската работа, и благодарение на нея аз също няколко години бях в течение, без да изгубя за това никакво време, а и не бих могъл, защото живеех извън Москва. А на „Новый мир“ беше първа ентусиастка, във всичките ми конфликти с Трифонич — винаги на негова страна, А. Т. не подозираше, че има такава съюзничка.
И целият този естетически рай беше разположен, по каприз на случайността, на пет минути пеш от „Новый мир“ и за да се видя с нея, трябваше само да направя пробив през телефона на актьорското семейство. При Мира идвах с пресни впечатления, с доработки, направени вървешком, с главоболие, умора и глад. У нея можех да дойда на себе си, да помълча или да се посъветвам. При моя безмосковен живот и непрекъснато търчане из столицата — за денонощие да се отбия на седем места, — да си похапна и да си поема дъх понякога ставаше едно от най-важните неща, без това никога нямаше да издържа товара си. А Мира с гордост и убеденост повтаряше, май от Цветаева: че поетът се нуждае не само от съчувствие към неговите стихотворения, а и от обед. Далеч извън тези рамки тя разпитваше една стара готвачка, работила навремето у аристократи, кое ястие как се готви и ме гощаваше с пъдпъдъци с глинтвайн, „та после да ми бъдело по-лесно да описвам“.
Веднъж, вече през 1969-а, заподозрях, че на път за нея съм бил проследен (носех нещо важно от важно място) и тогава разработихме с Мира тактиката на излизането ми през няколко вътрешни двора, при което от нея се искаше да ме следи и да ми дава сигнали. Тя с голямо увлечение изпълни тази задача (благополучно), държа се дори много красиво, как условно да се обръща, условно да си държи чантичката, това й отиваше, макар че никога не беше се занимавала, нито се беше готвила. Постоянно ме увещаваше да не се забърквам в никакви обществени изяви, а да се занимавам с изкуството в сърцевината му (впрочем одобри писмото ми до конгреса на писателите и го преписваше на машина, и всички пликове залепихме в нейната стая, и самата тя пусна доста от тях в пощенските кутии). Независимо от това моето постепенно осъзнаване, че не бива да се стремим и да призоваваме към нова революция, не се споделяше от нея. В тази дребничка крехка жена с нейните умерени и дори флегматични литературни кумири се спотайваше и нещичко от Степан Разин: ако утре неговото разбойническо изсвирване се раздаде на улицата — и тя като нищо ще свирне от прозореца. И днес тя съчувстваше на Февруарската революция — и й се струваше примамливо подобно измъкване от сегашното блато. В този случай, както и в много други, тя изразяваше осевото настроение на днешната интелигенция: да одрусат тия както Романови (само че — не и нас…).
Нито на Мира, нито от нея никога не съм се обаждал по криминални телефони. И тя самата умееше да мълчи, както малко жени. Но, разбира се, ГБ си ме следеше все така усърдно — и естествено, това място също беше засечено от тях.
(Години по-късно научих, че от края на 1974-та — и чак до 1979-а — я привиквал ГБ, след толкова време да не мирясат! Четели й скалъпен „обвинителен материал“ (но без никаква полза…), увещавали я да се изкаже против мен чрез АПН, но тя не се поддала, устояла твърдо. (Бел. от 1990 г.))
А беше вярна труженичка и в работата си, печените доктори на науките клинчели и прехвърляли всичко на нея. (Нейната работа й диктуваше да славослови Горки — иначе се обезсмисляше всичко, което вършеше там, в института. При нейния литературен вкус това никак не беше лесно и тя все гледаше да стъкми нещо, на което да се опре: ту на предреволюционното всеобщо възхищение от него, ту на изказването на любимата й Цветаева, че Горки бил по-достоен за Нобелова награда от Бунин.) Тя влачеше тогава „Летопис на литературните събития“. И потапянето в предреволюционния печат я направи последователна привърженичка на кадетите. Отнесе се с подозрение още към моя „Август“. Някои листове с нейни забележки и възражения ми разкриха какво представлява „неокадетизмът“, колко силен е той сред днешната интелигенция и какво отражение ще даде тепърва върху руското развитие, и колко ми е чужд той.
Последното, на което Мира направи разбор веднага след написването му, бяха пробните глави на „Август“, давани на първочитателите през есента на 1969-а, и с голяма неприязън атакува семейството на Томчак и съвсем неразбираемата за нея, чужда Оря. От есента на 1969-а се срещахме рядко по вътрешни причини. Но и през 70-а тя прочете, кажи-речи, завършения „Август“ и направи важни забележки. Хареса й масивът от военните глави и Самсонов. И за двама ни беше трудно да се откажем от навика да обсъждаме ръкописа заедно. През следващите две години — още по-малко, почти не се виждахме. Чак през 1973-та ми се стори, че между нас покълва приятелство или възможност отново да гледаме ръкописите, докато са още сурови. И в новото й жилище, отвъд Преображенската порта, ходих няколко пъти с откъси от „Октомври Шестнайсета“. Но някогашното бързо намиране на общ език и общи решения вече го нямаше — а тъкмо по гази тема имахме и непреодолими разногласия. Тя се ужасяваше от цялата „десничарска“, антикадетска насоченост на моите Възли, с особена раздразнителност, със заядливостта на сякаш лично засегнат човек — против религиозните глави и все ми даваше за пример антирелигиозните разкази на В. Шукшин. (Шукшин като че ли много го е тревожела, разпалвала го е темата за религията и през ония години той остро се е стремял да се оправдае, тъй да се каже, против нея, а вътрешно и отстъпвайки, — без да подозира, че това ще стане — от последното, написаното от него преди внезапната му смърт.) Така проличаваше, че нашето някогашна единство на зрението не е било единство.
Но и когато Мира гневно думкаше по топчетата с ръкописните глави на „Октомври Шестнайсета“ през последното ми московско и руско лято, а аз изобщо не бях съгласен с нея, — не възразявах ядосано, а приемах потоците на този гняв внимателно и благодарно.
8
ЕЛЕНА ЦЕЗАРЕВНА ЧУКОВСКАЯ
Люша Чуковская близо пет години, от края на 1965-а, стоя в самия епицентър и вихър на бурната ми дейност: през тия години върху нея се пресичаха всички линии, всички връзки, всички въпроси, отговори, пратки — а и през следващите три години до екстернирането ми доста неща минаваха през нея. Когато в тази книга пишех „решихме“, „направихме“, „не догледахме, не предположихме“, в продължение на няколко години тов^а бяхме двамата с Люша. Целият ми близък и дори конспиративен кръг го знаеше и ако Люша се обадеше на някого и най-настойчиво и неочаквано го викнеше да дойде при нея или ненадейно, без да се церемони, му казваше, че ще го посети, всеки веднага разбираше, че става дума за мен, че аз го каня или ще ида при него, или наистина Люша, но по моя спешна работа. Тя ми беше нещо като началник-щаб, а по точно казано — целият щаб в едно лице (уви, постепенно това отлично го разбраха и в ГБ). Най-вече защото аз никога не живеех в Москва, а понякога в Рязан, понякога в Краймосковието, докато проблемите изникваха непрекъснато и трябваше да се решават именно в Москва.
Люша беше внучка на Корней Иванович Чуковски — една от петте му внучета, но любимата, с цялото си сърце предана на неговата работа, и много му помагаше. Беше завършила химически факултет, аспирантура, беше станала кандидат на науките, след това преуспяващ научен работник, там също се отличавала с изключителното си трудолюбие, с прилежността и коректността си, с желанието работите й да са подредени и да довежда всяко начинание докрай. (То в живота си е така винаги и навсякъде: недобросъвестните никога не се впрягат в работа, тя бяга от тях, на добросъвестните им се налага да вършат работата на неколцина, а освен това сами си я търсят навсякъде.) А на всичко отгоре Люша, душевно ненаситена от своя институт, от доста години прекарвала съботните и неделните си дни в Переделкино, когато К. И. оставал без секретарка, и усърдно му помагала в кореспонденцията, в подреждането на архива му, превръщайки унило-празничните дни в най-дейни и радвайки по този начин трудолюбивия старец (което напълно разбирам и споделям).
Тази помощ секнала, когато на 33-годишна възраст Люша претърпяла голяма загуба, трагична криза, едвам я преживяла; близките й много се тревожели за нея. През 1965-а, оздравявайки, тя се завърнала от
