да се уреди по същия начин. Но тук за целта му се наложило да попълни много въпросници, да посочи и всичките си роднини, после Органите трябвало проучат много грижливо тия роднини. И при проучването се установило, че срещу Осьоннов има донос, бил давал за прочит „Ракова болница“. В провинцията това е много опасно, това е като бомба. Но гебистите от нетърпение решили да не го следят по-нататък (то къде по-нататък?! — след като били стигнали до „Ракова болница“!!! — а направо довтасали, няколко души! — при нашия пазител! Самия „96-и“ Осьоннов държал в безлюдната си през зимата лятна вила, идвай — вземай, но и в жилището му имало едно-друго, а в момента седели с един негов познат, който току-що бил взел и прибрал в чантата си „Август“. Схватливият му познат хвърлил поглед на гостите: „Виж какво, аз си тръгвам!“ А провинциалните гебисти чак се зарадвали, че свидетелят си отива, не го спрели. Нещо повече — и обиск на стаята не направили (какви загубеняци), а завели Осьоннов в учреждението си и чак там го попитали: „Признайте си, имате ли «Ракова болница»?“ Нашият клетник загрял, че е по-добре да си признае. „Донесете я!“ Отишъл с кола до вкъщи — донесъл я. И май го оставили сега-засега на мира. Може пък и да са го следели. А какво да прави с „96-ия“? Милиевна от усърдие му наредила: да го пази като зеницата на окото си. И той решил да го пази. След повикването в ГБ това било смъртоносно, но го пазел. А връзката с него беше рядка — в писмо много не може да се каже, при следен човек не бива да ходим, няма кого да изпратим — успяхме само да научим, че го следят, че са идвали, и не можем да му викнем — изгори го!! И няколко месеца, докато естествено не изникна заминаващ затам човек, „96-и“ продължи да виси като брадва над него и над нас. Чак през пролетта на 1973-та Осьоннов се уверил в нареждането и изгорил екземпляра.
По едно време Милиевна (отдавна пенсионирана) активно действаше в дружеството за опазване на руската старина и паметници. После видяла, че няма да се пребори с казионщината, а и нейното здраве й налагало да си стои повечко вкъщи, докато вулканичният нрав не й позволявал да се успокои и тя час по час ми измисляше някое ново познанство, нои източник на сведения, нов полезен човек — макар да не бях търсил такъв и да не бях я молил. И често ме убеждаваше, че това е нужно, аз се запознавах. Сега ги прехвърлям в ума си — цял фойерверк, дори не мога да си спомня всичко. Тъкмо тя ме запозна с Дмитрий Петрович Витковски, стар „беломорец“ (Концлагерист, който е работил на строежа на Беломорканал. Бел. пр.). Тя и със зетя на Короленко А. В. Харбовицки, любител на архивите, който по свой почин ми надомъкна много сведения — и нужни, и ненужни. (От благодарност ние се размекнахмо, дадохме му един том от „Архипелага“ само да го подържи половин час, без да го изнася — и из Москва плъзна слухът за „Архипелага“, чак до чужбина стигна. Колко усилия хвърлихме да опровергаваме, колко страх брахме!) Тук е и дирята на Палчински: Милиевна намерила жива балдъза на Пьотър Акимович, от нея почерпих доста, само по тоя начин го вкарах след „Архипелага“ — и в „Август“, и в „Октомври“. Дотрябваха ли ми семейни достоверни свидетелства за генерал Свечин — издирваше ги Милиевна, изразходвайки понякога месеци за кореспондиране, за запитвания, за нечии пътувания. За град Тамбов? — изнамираше единствения в Москва хералдист Ю. Шмаров, родом от Тамбов, жив свидетел на всичко, за собствения си живот не обича да разказва, но дойде ли ред до справките, справки за цялата губерния! Дотрябва ли ми вместо мен да изпратя някого да обиколи местата на въстанието и да поразпита съвсем неусетно, по-добре от мен? — намираше се навреме Валентина Павловна Холодова, биоложка, много пъти пътувала из Средна Русия, а по моя молба замина за Тамбовска област. А не искам ли живо съдействие в Историческата библиотека? — води ми сътрудниците. А не искам ли да получа важни поверителни донски материали? Пък и при Корин ме заведе, както беше обещала, успях да се запозная с този прекрасен човек — и да видя с очите си етюдите към „Отиващата си Русия“. А което изобщо не бях го очаквал, не бях го искал, не се досещах: Милиевна надушила, че в Ленинград у една казачка се пази архивът на Фьодор Крюков и изписаната от него още предреволюционна тетрадчица с първата част на „Тихият Дон“! За работата ми това не само че не е нужно, ами и много ме разсейва, но как да откажа? на кого няма да му пламне кръвта, като види такава примамка?
Забелязах, убедих се и уверено казвах на Милиевна: кадемлия ръка имате!
Ама и аз понякога: има обнадеждаващ човек, а време за него нямам, на кого ли да го трапосам? на еНеНовците! Имаше един Николай Павлович Иванов, внук на свещеник, — каква яснота в разбирането, колко мъки през съветските дебри да издири близките си, колко замисли, какъв замах! — но нищо значително не можа да направи, а и на мен, кажи-речи, с нищо не ми помогна: канеше се да изкара на ротативка „Архипелага“ — но се оказа невъзможно. Но в полезна експедиция прескочи вместо мен до Тамбовска област: събра и архивен материал, и със сестрата на тамбовския прочут бунтар Пьотър Токмаков се видял. Търсили му еНеНовците дори кандидатка за женитба, но не му намерили. (И покрай всичките му връзки с нас насмалко не го тикнаха в лудница, вече го били прибирали рязанските психиатри.) Към еНеНовците прикачих и Рита Шефер — също съсипана руска съдба, за нея отделно.
А докато „таваните“ у еНеНовците не се смятаха за опасни, те, естествено, и ни изчитаха текстовете — целия „Архипелаг“ изчетоха, и не само него. През 1966-а и 1967-а от време на време живееха в Рождество на Истия, когато виличката ни пустееше през лятото: толкова близки ми станаха, толкова ме радваше простотата на концлагеристките отношения със закачките и дебелашките шеги — естествено беше да ги каня да поживеят в любимото ми кътче, а Милиевна от един далечен рязански резерват беше ми донесла разсад на черноплодно френско грозде. Когато Милиевна живееше в Рождество, Надя, която трепереше над нея, както рядко трепери дъщеря над майка си, след пълния работен ден в Москва два часа пътуваше до Рождество и сутрин тръгваше да се връща два часа по-рано, и винаги пеш до спирка Башкино. Добър пешеходец беше тя. Беше обиколила всичките ми любими места едва ли не по-изчерпателно от мен. По тези поляни и горички я виждам като изрисувана. Когато през май 1968-а преписвахме „Архипелага“ с две пишещи машини, тя пристигаше всеки трети ден и вземаше преписаното, за да не стане провал. (Петте взети екземпляра после трябваше да бъдат скрити някъде!) Пак тя спасяваше ръкописа на започнатия „Архипелаг“ през септември 1965-я, участва в операцията на Тенно.
През есента на 1969-а, щом се настаних в пристройката към вилата на Ростропович, се оказа, че главната постройка е обезлюдена, защото няма кой да живее в нея, а самите Ростроповичи заминаваха за чужбина задълго и спешно, нямат време за търсене. И ние им предложихме еНеНовците. Стива се втурна при Аничкови в присъщите си стил и темпо, зашемети ги, очарова ги — и ги пренесе за няколко часа. И се настаниха така за две зими: те в главната сграда, аз — в пристройката, предимно сам, а на двора черният рунтав нюфаундленд, когото те страшно обикнаха, както и той — тях. Трима концлагеристи окупираха парцел в спецзоната, съвсем близо до зам.-председателя на Министерския съвет!… Добре си живеехме! — аз разравях пътечките от снега, грижех се за парното, Надя пренасяше цялата „нелегална“ поща до Москва и от Москва, отбивах се при тях да си кажем по някоя шега, но работата ме притискаше. А те в просторите на Ростроповичевата къща разгърнаха як самиздат — преписването, сверката. И на мен ми помагаха с каквото можеха — толкова хубаво се работи, когато листовете се предават от ръка на ръка, отблизо — не бяхме свикнали така. А с еНеНовците и с Люша, в отсъствието на Стива (той беше в чужбина), „отпразнувахме“ нобеловската ми церемония в таванската „таверна“. А Милиевна присъства и когато милицията дойде да ме изселва от Жуковка.
Толкова често никога след това не се срещахме. Препускайки по време на московското запичане на работите, рядко се отбивах при тях — но простотата между нас до края си остана концлагериста, класическа, сродена от незабравимия къшей черен хляб, от неизбърсаните маси и от канчето с буламач. Не във всяко семейство отношенията са толкова прости, колкото бяха помежду ни.
През последната ми зима в Москва Милиевна дълго боледува. Бях й обещал да дойда за Коледа, тя се крепеше. И в самия уречен ден, тъкмо когато се канех да тръгна за тях, от Париж получих „по втория начин“ двата първи екземпляра от „Архипелага“ — още сигнални, още преди да ги получат в ГБ и в ЦК, първите в СССР. Вкъщи не сколасах дори да разгърна книгата, едната оставих на Аля, другата грабнах и тръгнах за еНеНовците.
Разгърнах я у тях и това беше справедливо. Заедно с тях я запрелиствахме — на същата маса, около която се запознахме десет години преди това, когато още целият, целият път ни предстоеше. Отгърнахме и страницата, където имаше шест снимки на разстреляни — шестте снимки, дадени ми от Милиевна от тяхната мартенска изложба, и сред тях — нейният любим навремето човек…
През тия няколко години Милиевна вгради целия си живот в работата ми и ето че със снимките на близките си завинаги се вряза в „Архипелага“, във всичките му издания, на всички езици.
