Крим, пристигнала за пръв път в Переделкино — и там научила, че К. И. ме е подслонил след залавянето на моя архив, също много потиснат. (Това негово подслоняване ме подкрепи през най-опасните и най- отчайващите седмици.) От време на време К. И., осланяйки се на своя доста уникален литературен статут, защитаваше преследвани или дори арестувани, подписваше ходатайства за тях или се обаждаше на някого горе, но застъпничеството му имаше личен характер и не прерастваше в публицистична експлозия. Освен това Чуковски никога не загубваше чувството си за литературно наследство и общолитературен мащаб. В моята изнемога, когато всеки ден очаквах арест и с него — прекратяване на цялата ми работа, той убедено ми възразяваше: „Не разбирам какво има да се тревожите, след като вече сте се сложили на второто място след Толстой.“ Водеше ме до отдалечена барачка в двора си и ми подхвърляше идея как да скрием там тайните ми ръкописи. Беше прочел разказите ми, отпечатани в „Новый мир“, и нищо повече никога, макар да ми говореше за „второто място“. „Ракова болница“ не дочете — сигурно поради хипохондрията си, страхувайки се от болести, но — „Кръга“?… та да може да каже, че не е знаел за крайността на възгледите ми? за да не се разтревожи от това политическо клокочене? Една вечер изрецитирах — на него и на Лидия Корнеевна — по памет „Пруски нощи“, защото вече не знаех ще си намерят ли те някой ден читател или дали изобщо ще оцелее ръкописът.
И тъй, запознахме се с Люша в най-тежкото, разлюляно и за двама ни време, когато и двамата трябваше да полагаме усилия, за да стоим на краката си, когато тя едва бе започнала да се вкопчва в живота, а аз се бях сврял като ранено животно в определената ми стая и вечерно време дори не светвах нощната лампа да почета, тъй като нямах сили и за четене. К. И. с деликатно почукване ме викна от тъмната стая за вечеря, аз излязох, видях остро-живото внимание на внучката и веднага усетих, че ще срещна помощ. После тя ми разказваше, че очаквала да види духовно съсипан човек и, напротив, учудило я, че далеч не съм сломен; очевидно нулевата ми точка е била завишена. Освен това по-късно си спомняше, че срещата с мен придала на живота й вътрешна устойчивост, взела да променя светоусещането й, така че тя никога повече да не изпадне в криза на отчаяние.
Със своето слабо здраве, липса на апетит и постоянна неуморна дейност Люша и в най-добрите си времена се крепеше само на душевното напрежение, да не говорим за лошите. Далеч не дребничка, не безтегловна, тя обаче като че ли не се подчиняваше на баланса на физическите енергии — и тъкмо затова й беше нужен духовен двигател и ако не убеденост, поне съзнание за убеденост.
През същите тия дни (в същата тая трапезария на Чуковски) стигна до края си и нашето разпадане с жена ми, която заяви, че било по-добре да ме арестуват, отколкото да се крия и по този начин „доброволно да не живея със семейството си“. От този миг нататък аз не само не можех да разчитам на жена си, но и трябваше, неизбежно запазвайки както досега участието й в онова, което тя знаеше, да изградя нова система, скривана от нея като от неприятел.
А Люша, в нестихващата тогава опасност, незабавно, само след няколко кратки седмици взе да ми предлага един вид помощ след друг. Първо — нейното и на Лидия Корнеевна градско жилище, не само за отбиване, за срещи с хора, а и за работа (като на провинциалист в Москва много ми липсваше такава опорна точка); скоро след това — да ми стане секретарка, машинописка, да се среща с хора вместо мен, — каквото поискам. За мен това беше ново, непривично, разтоварващо, такава неочаквана огромна помощ в пряката ми работа улесни уравновесяването ми през ония тежки месеци. Впрочем скоро трябваше да замина за естонското си Скривалище — и именно Люша подготви заминаването ми, наблюдавайки донякъде смаяна в своята кухня как си бръсна брадата, и единствена в цяла Москва получи тартуския адрес на Сузи, за всеки случай.
А през пролетта на 1966-а, когато завърших в Рождество първата част на „Ракова болница“ и се канех както винаги лично да я препиша на машина, което наистина си е полезно като поредна, трета — четвърта, редакция, се изкуших от многократното настойчиво предложение на Люша — да я препише вместо мен. Уж беше направо невъзможно друг да я преписва — и същевременно в моя напрегнат живот получавах предложение да ми подарят две седмици! — това е толкова просторно и много, как да не се изкуша?! Малко настръхнал се съгласих. А като се завърнах в майското Рождество — подаръчно настроение, две седмици ми паднаха от небето! Люша преписваше настървено, с огромна скорост, а на мен и през ум не ми мина, че това й е първият голям опит в машинописа. (И друг опит й липсваше — в изчитането. Толкова бързахме, толкова според тактиката трябваше час по-скоро да влезем в самиздат, че издърпвахме тия 7 екземпляра от мощнопробивната пишеща машина — и веднага ги разпращахме.)
Ето кога разбрах колко бързо могат да изхвърчат книгите в самиздат! — само сколасвай да ги напишеш! Докато Люша тракаше първата част — аз бързо пишех втората, тя ми вървеше като по вода. Пък и възловото положение на семейство Чуковски доста улесняваше разпространяването (ние още не знаехме, никой не знаеше — ще поеме ли самиздат целия роман); и цялото това разпределяне на екземплярите, раздаването им за следващо преписване, после навременното им събиране, запомнянето на кого какво си дал — с всички се нагърбваше пак Люша, какво улеснение, по сила и време аз сякаш се удвоих и за едно лято, изключително бързо, завърших втората част на „Раковата“ и ето че Люша вече тракаше втората част, и втората потече, завземайки самиздатските терени.
След моя провал през 1965-а именно Люша ми помогна да променя цялата скорост на живота и да премина в непрекъснато настъпление. Чувствах я като свой съратник във всички практически планове и действия; двамата грижливо ги обсъждахме (след време излизайки за целта изпод таваните сред зеленината). От самото начало Люша бе посветена в „Архипелага“ и всичките му етапи, тогава за пръв път започна да събира справки и уточнения, зае се с проекта за карта на Архипелага (квалифицирани геолози — Н. Пахтусова, Н. Кинд — вече до голяма степен бяха я съставили, дори бяха я префотографирали, но аз се отказах: все пак дилетантска изглеждаше, прекалено големи пространства не са запълнени). А щом довърших дооправянето на първата част и вече имаше какво да се преписва — Люша веднага се зае с окончателното преписване. Вече достатъчно известно на ГВ беше сътрудничеството й с мен и все по-опасна ставаше онази особеност на жилището им, че то често биваше празно — когато Лидия Корнеевна беше в Переделкино, а Люша — на работа. Затова Люша не преписваше материалите ми по малко тъй като знаеше кога ще се струпа повече работа, не използваше текущите си отпуски, ами после в нужния момент ги вземаше за интензивна работа. Така постъпи и през пролетта на 1968-а: през април в Москва преписа целия първи том на „Архипелага“, по Великден пристигна Кю, събрахме се в Рождество, Люша през май преписа целия втори том (Паганини-typist я наричаше Кю заради бързината), а и в третия помогна на Кю и жена ми, с която не си допадаха, — Люша се стягаше, затваряше се в себе си и в работата, от влажната стая не излезе цял месец — и тракаше ли, тракаше на машината. От трите само Люша знаеше чрез кого, как и къде ще отиде по-нататък лентата и участваше във всички перипетии на това авантюристично изпращане на „Архипелага“ по Петдесетница. Спомням си, един унило-ветровит ден тя пристигна от Москва в Рождество да вземе от мен капсулата с лентата за Ева (вж. очерк 9) — и като че ли тоя настойчиво-враждебен вятър ни внуши тежки предчувствия. А след още два дена, навръх Петдесетница, Люша пак пристигна в Рождество внезапно, със съобщението, че предаването не е минало гладко, че момчето (Саша Андреев, очерк 9) е било следено — и ето че предчувствията ни се оправдаха! Съвсем трезво погледнато, не беше редно да идва да ме вземе: Саша трябваше да излети чак в неделя и чак в понеделник заранта — капсулата. Още два дена можех да изкарам в Рождество без риск. Но Люша се втурнала — да ме спаси, да ме откара. Щом научих за следенето и любимото ми парче земя край гората с разлюлените върхари на брезите веднага помръкна. Чувството за остра опасност ми се предаде, поддадох се и реших да изчезна от Рождество, да се измъкна от следене през тия дни, а при провал — може би пак в Скривалището, да продължа свободата си поне с няколко месеца, да успея да свърша още някоя и друга работа. След половин час да напусна любимата си спретната виличка и да се скрия. На жена си заръчах да не идва където ще бъда, за да не доведе опашка. Из пътя във влака обясних това място на Люша, от гарата се разделихме — и тя изпитваше облекчение, че съм тръгнал чист. Но прекарах в заточение три невероятно тежки дена. Люша трябваше да дойде при мен, щом получи каквато и да било новина, но не идваше: седяла, притеснявала се у тях, напразно чакала новини. Чак вечерта на втория ден, късно, аз вече спях, нахълта и ми донесе междинната радост, че „момчето“ поне не било спряно, пуснали го да излезе от Съюза. Благополучната съдба на пратката научихме чак на четвъртия ден. Олекна ми.
Отпадна опасността — и се залових за окончателната редакция на „Кръг“-96. А Люша, която вече беше прекарала своя отпуск с „Архипелага“, сега цяло лято наваксваше в службата си, пък и при дядо си, който, естествено, ревнуваше всяко отвличане на нейните сили, след като отдавна бе забелязал, че помощничката
