Никак не е лесно да разбереш общите обстоятелства: участници в непрекъснато протичащия обществен процес, всички ние го възприемаме със закъснение. Не само Люша, а и аз самият не разбирах същинското си положение в обществото. След петгодишното хрушчовско тъпчене около Сталиновия мавзолей — в гърлото на страната от само себе си нетърпеливо нарастваше вик. Невъзможно беше да се протака толкова дълго. „Страната чакаше да дойде някой…“ И тогава се появи моят „Иван Денисович“, първо в самиздат. Съвсем друго обаче очаквало образованото общество, съвсем друг герой, съвсем друга област на преживяванията. (Мисля си, че тъкмо по тая причина „Иван Денисович“ не прескокна веднага в чужбина, от което се плашеше Твардовски пред 1962-ра; беше прекалено селяшки, прекалено руски и поради това, тъй да се каже, кодиран. Западните кореспонденти може и да са го чели през тая година, но сметнали, че е неперспективен за западното ухо.) Първоначално (още преди публикацията в „Новый мир“) имаше едно инстинктивно стъписване в културния кръг: а дали тук няма „антиинтелигентски тенденции“? За „културния кръг“ най- далновидно би било да не превъзнася твърде много тази повест. Но стихията напираше. И тъкмо интелигенцията (в пълен състав) най-много разпространи и укрепи селяшкото ми произведение. Всички не виждахме напред и всички не разбирахме. И аз дълги години се учудвах: разправят, че литераторите имали врагове, хора, които им завиждат, пък аз да нямам нито един враг. (Имал съм, разбира се, но в патакламата не ги забелязвах.) На всички толкова им се беше дощяло да цапардосат държавната власт по мутрата, че зад гърба ми застана без изключение всичко неказионно, па макар и чуждо, — и няколко години вървях по гребена на тази вълна, преследван само от КГБ, но за сметка на това единодушно подкрепян от цялото общество. (В стара Русия такова нещо е ставало много пъти, така подкрепяли и Толстой, макар да им било чуждо неговото учение, — стига да е против държавата.) През ония няколко години нямах случай да видя, че оказваната ми от цялото прогресивно общество подкрепа е временно явление, недоразумение. През ония няколко години и аз самият, и най-близката ми помощничка нямахме повод да открием разликата в нашите мирогледи. Това беше времето на неразчленените понятия, когато дори моите „Ситнежи“ се посрещаха приветливо от „културния кръг“. Макар че се гнусяха от православието, беше станало модно да признават иконите като живописни постижения и дори поетичността на църквичките в пейзажа.
Първият прорязващ въпрос, по който зина разривът в разбиранията ни, бяха власовците, когато Люша прочете „Пленниците“. Тя доловила чуждороден дух, развълнувала се — и не била в състояние да разбере откъде се е взело такова нещо. На първо време наричаше това така: „Някои места не мога да приема.“ Тъкмо това трябваше да се очаква. Как можеше без продължителни търпеливи обяснения и разкази да предам фронтовия и затворническия опит на страната на нея — столичното девойче от съветското военно време? Но, по-широко, това беше и неизбежен вододел на общественото настроение: нашият „културен слой“ не можеше да прости на власовците, че през годините на войната срещу Хитлер са си позволявали да мислят за още нещо напред, например за руското бъдеще. (Същите тия власовци още по-силно шокираха Люша после в „Архипелага“, под чиито колела тя слагаше главата си. Тя теглеше, мъкнеше, водеше за ръчичка, обичаше тази книга, без да споделя пълния й заряд.)
Културният кръг и влизащите в него членове на семейство Чуковски, макар и отдавна настроени неприязнено към съвременната форма на съветската власт, в дълбините на съзнанието си все пак бяха привърженици на безрелигиозната традиция на Освободителното движение, на Народолюбието от деветнайсетия век (Лидия Корнеевна направо се прекланяше пред Херцен), — и затова по никакъв начин не можеха да пренесат своето отхвърляне на настоящето и върху решаващия плод на Освобожденчеството — цялата 17-а година с Октомври включително. А на всичко отгоре и поради естеството на столичния си живот през 20-те — 30-те години образованото общество искрено не бе забелязало руските национални страдания. Веднъж, вече по повод на „Изпод канарите“, Лидия Корнеевна недоумяваше: ама кога са успели да възникнат, та дори да се изострят чак руските неволи? Беше ги пропуснала, не беше ги забелязала. Образованото общество добре познаваше само еврейските неволи, по-мъгляво — още някои национални.
Но ние с Люша винаги бяхме толкова завладени от нашите пърлещи конспиративни работи, че дори не я разпитвах подробно за написаното от мен, за впечатленията й. И дори не винаги успявах да оценя нейния много мил сполучлив хумор в хубавите моменти. И възприемах неизменно-благородното й достойнство, ненатрапчивостта й като леещи се от само себе си дарове. А Люша вероятно е търсела човешки обяснения защо се изплъзвам — и е намирала онова най-повърхностно, което са ми приписвали мнозина: че съм изнервен от работата си и от борбата и поради това са ми атрофирани най-простите човешки чувства и внимателната доброта към всеки един от хората около мен.
Но това се дължеше не на пресъхване на чувствата, а на безкрайно жестокото приклещване на дълга, на удушаващия недостиг на време, иначе нямаше да домъкна целия си товар. А и целия товар изобщо не го виждаха близките ми и помощниците ми: освен борбата с комунистическата държава — и погребалната скала над замрелия руски дух — още по-невидима от всичките ми Невидими — трябваше да я повдигна, изкъртя и търкулна по нанадолнището.
Още с надежда пое Люша купчинката ръкописни тетрадки на „Август“. Тя обичаше този момент и тази си роля — първа да прехвърли работата ми на машинопис. Но какво е това? Глава след глава изпадали от ръцете й: „Просто не разбирам защо е написано всичко това.“ (Казвали са ми го мнозина от културния кръг, дори Е. Зворикина: защо трябва да се ровичка всичко това, вехтото, четиринайсета година, царското време — на кого е нужно?) Но без колебания проведе операцията с „първочитателите“ (екземплярите трябваше да се разпращат, да се събират, да се дават на нови хора, и то бързо и скришно) — и възхищението на мнозина започна да я примирява с „Август“. После, сякаш по инерция и пак без да жали енергията си, Люша взе да комплектува и сборника със самиздатски статии „«Август Четиринайсета» се чете в родината“ — отчасти може би в спор с мен, надявайки се, че равносметката на статиите ще потвърди нейното схващане.
Но когато през февруари 1972-ра й предложих да препише Писмото до Патриарха — тя за пръв път от началото на сътрудничеството ни открито се разбунтува, отказа ми и в този момент беше такава, каквато е, беше се отърсила от обаянието ми: през седмата година от сътрудничеството ни пролича, че мислим по различен начин.
И кое ни беше различното? Против какво именно се бе разбунтувала Люша? Кое в моето Писмо до Патриарха толкова бе възмутило образованото общество? Нима — разобличителният му тон? но с него бяха свикнали. Или посегателството към неприкасаемостта на Патриарха? А, ето кое трябва да е: в писмото ми се говореше не за отвлечени въпроси на религиозния дух, а се подканваше православието да навлезе, и то с целия си църковен бит, — в реалния живот. Това вече беше прекалено, чак толкова много православие образованото общество не можеше да приеме. Тъкмо „Август“ и „Писмото“ разцепиха неговата единосърдечна подкрепа, от която незаслужено се бях ползвал досега. И зад гърба ми остана само едно редичко малцинство и му предстоеше да набира плътност тепърва, в дългото израстване на поколенията и слоевете.
А Люша мъчително се раздвояваше: не можеше да остане без влиянието на кръга на целия й живот — и същевременни обичаше съвместното ни работно движение и усещаше неговата висококачественост. А и не е във възгледите работата: Люша беше от ония предани и цялостни натури, които не се нуждаят от осветляване на всяка своя крачка с идеологически фенер. И след този бунт с Писмото тя пак се върна да тегли колата, където й е по силите. Вярно, вече няколко години известни части и области от съвместната ни работа започваха да й убягват. Някои новопоявяващи се начинания и действия възникваха вече извън нейната компетенция и знание, например подготовката на „Изпод канарите“. И към въпроса за литературното ми наследство, който не бяхме решили докрай, вече не се върнах.
А разгръщането на „Октомври Шестнайсета“ донасяше толкова много нови въпросителни, които не можех да предвидя, докато пишех и пусках „Август“. Едва тук за пръв път пролича, че трябва да изследвам не само Първата световна война, а и обществените отношения в Русия от началото на века, и безброй личности — от монархисти до меншевики, и държавната система, и работническото движение, и дори пълния списък на петербургските заводи, които да се нанесат на картата на града. И много свързани с това въпроси, проучвания и запитвания потекоха пак през Люша. Понякога я свързвах с хората, които щяха да й дадат сведения, като професор П. А. Зайончковски, но най-често сега тя сама търсеше пътища, избираше консултантите в зависимост от разнообразните ми въпроси — и аз дори не знаех имената на тия консултанти и не питах за тях (и не знам на кого да благодаря). Тук на помощ бе привлечен абонаментът на Лидия Корнеевна в Ленинската библиотека (тоест рядкото право да се вземат книги вкъщи, тогава тя още беше
