му вече не е предишната. И чак през есента Люша пое от мен „96-и“ — и завърши преписването му на един дъх. И по време на една от зимните ни разходки из переделкинската гора предложи план: за да не се налага на „нашите приятели в Америка“ (тогава смятахме Карлайлови за приятели…) да превеждат на нова сметка целия роман — и да издирват разликите, да препишем още веднъж на машина цялата книга по такъв специален начин, че те да виждат всички промени и да превеждат само тях (нарекохме това „козметичен“ екземпляр). И тази изнурителна главоболна работа Люша свърши през няколкото зимни месеца — всяка вечер се прибираше от работа тичешком, за да си бъде вкъщи колкото може по-скоро. (През лятото на 1975 -а, когато изгаряла всичко останало, изгорила и това. Така се превръщали в дим цели години работа. (Жаждата за работа и себеотрицанието на Люша нямаха граници. За три години познанство ето че пет мои дебели книги са преписани от нея. (По съветски немаловажно е: колко ли топчета хубава еднородна хартия е трябвало да си набави, такава не винаги се продаваше. И колко индиго.) И успоредно с работата и начинанията ми делеше и моите маневри и предпазни мерки.
От 1966-а започнаха моите открити обществени стъпки — първо публични изказвания, после писмото до конгреса, после битката със секретарите на СП. Нито една подобна моя стъпка Люша никога пряко не подкрепи, не каза — да! трябва да нанесете удар! Но — или поклащаше угрижено-неодобрително глава, или направо ме увещаваше да се откажа, както когато направих декларацията във връзка с Жорес Медведев. Това всеки път ме смущаваше, все пак толкова малко хора бяха осведомени какви удари подготвям и значи всеки глас тежеше толкова много при съвет. И толкова бях замаян от работата и борбата, че чак след известно време разбрах: Люша не е имала предвид общия обхват на нещата, на стратегията, на принципите, а просто всеки път се е страхувала за мен, да не попадна в ноктите тъкмо при тази, поредна, дръзка стъпка. Но както не одобряваше писмото до конгреса, помогна да натракаме повече от сто такива, а после — всички „отворени писма“, „декларации“. Петдесетте пространни „Изложения“ до секретариата на СП минаваха само през нея. Аз изобщо нямах никакви грижи: тя изработваше всичко в нужните количества, държеше го на старт до уречения момент на взривяването, след това разкарваше първите материали по главните изходни точки (на Надя Левитская в Чуждестранната библиотека, на А. Берзер в „Новый мир“, в няколко жилища в „Аеропорт“, в Переделкино, по някои хора в Ленинград), а по-нататък всичко си вървеше само. Сега Люша се запозна с другите ми сътрудници и, естествено, се нагърби с много срещи с тях, с работите и връзките. Скоро апартаментът й стана център на връзката ми с Ленинград: Кю, Еткиндови, после с появяващите се там „първи инфанти“ (група младежи, искаха да ми помагат, вече мислех да ги привлека към размножаването на „Архипелага“, но работата не стана), с „вторите инфанти“ (Куклини); цялата изпращана „по втория начин“ поща се събираше в апартамента на Люша и оттам я вземаха отпътуващите, и тук докарваха всичко от Ленинград и пристигаха някои хора. (Лидия Корнеевна беше родом от Петербург, там се бе родила и Люша, и двете бяха запазили живи връзките си с града.) Вече бяха се появили няколко доверени хора, които знаеха ленинградските адреси и отнасяха пратките право там. И на някои пристигащи провинциалисти, които не исках да отблъсна, но нямах възможност да се срещна лично с тях, се посочваше Люшиният адрес и Люша ги снабдяваше с книги, предаваше им писма, провеждаше срещи вместо мен. И в самата Москва, където прескачах само от време на време, за опростяване взех да й предавам съвсем отделни области от моите познанства: и вдовицата на Тенно с пристигащите естонци, и семейство Теуш, и дори по едно време дадох на Зубови адреса й за писма, и ежемесечните записи за леля ми Ира също възложих на нея, да не говорим за разните посрещания на аерогарата, на писатели — тук Люша беше в свои води. Толкова много десетки хора се извървяха, че не се наемам нито да ги възстановя в паметта си, нито да претоварвам тези страници. Сдобихме се с диктофон — и се разкриха нови възможности за Люшината работа: по мои въпросници тя анкетираше свидетели на революцията (балдъзата на Палчински, племенницата на Гучков, инженер К. М. Поливанов и други), после записаното се отпечатваше на машина, а аз го вземах вече във вид на готови листчета. Люши се превръщаше вместо мен в център на обилен кръг. Не може да се прецени колко много време и сили ми е спестила тя по този начин. Тя никога не забавяше нито една моя работа, а само ускоряваше всичко, с което улесняваше движението ми. И как да се измерят изразходваните от нея усилия? Те надхвърляха възможностите на един човек, за това се искаше неспадащо напрежение на духа.
На умиране беше Корней Иванич и дългът и чувството държаха любимата внучка близо до леглото на дядо й (а и цялата надежда във връзка с архива му, с посмъртното отпечатване се крепеше само на нея), а ненадейно възникна далечна опасност: в Ростов на Дон у чужди хора увиснала цяла препечатка, комплект от „Архипелага“ — и Люша се втурнала към Ростов да я спасява. (На връщане пъхнала сака с „Архипелага“ в сандъка под най-долната лавица на купето, за по-сигурно, а горните лавици се паднали на две бабички и те много я молили да ги пусне на долната, — но как да остави през нощта такава бомба без контрол? — излъгала бабичките, че е току-що оперирана.)
Пък и човек запомня предимно усилията, които са дали външен резултат. А колко много бяха безплодните, пробните! В подобна погрешна посока ни изпрати Стива Ростропович. Той влизаше в допир с моята съдба, но дълго подценяваше колко взривоопасно е всичко тук. През 1968-а, на връщане от Европа, мислил — какво ли да ми подари за мояти 50-годишнина? и купил, и безгрижно докарал (и без спънки пренесъл през границата, още не го проверяваха!) чекрък — тогава изобщо не му знаехме името, — който правеше от машинописен отпечатък на специална хартия много копия. Така Стива смяташе, че ми разкрива прекрасна възможност да се самопечатам в СССР! И ние с Люша наистина се вкопчихме в тази играчка, експериментирахме с нея, представяхме си как ще правим по 100–200 бройки от „Архипелага“. (Тогава смятахме, че ще самоиздаваме всичко това в страната.) Запасихме се с хартия, поръчахме на Стива да донесе още от Европа, той носеше. Но разбрахме, че тази работа няма да ни е по силите. И след това се чудехме как да се отървем от тоя чекрък, на кого ли да го дадем за позиви.
Люша сама издирваше пропуснатите от мен възможности за срещи, връзки, помощ и консултации. Толкова беше увлечена от работата си и от нейното ехо в обществото, че през 1968-а сама измисли, събра и издаде в самиздатска брошура публицистичния сборник „Словото ще разруши бетона“.
Изхождайки само от организационните удобства, непрекъснато прехвърляйки всичко върху Люша, аз я натоварих да се среща с Ю. А. Стефанов, специалист по Дон, по старата руска армия — човек вече дотам чужд на нейния кръг, че пътищата им никога не биха се кръстосали, не би им се наложило да разговарят. В напрежението на борбата организацията на работите ни водеше толкова ясно, че забравях да си мисля за различността на почвата, на която беше израсла Люша и от която не беше в състояние да се изскубне. Донската тема за Люша беше, тъй да се каже, социално полярна и неинтересна — а започна да нахлува в нашия живот от различни посоки и в различни облици: ту чрез Крюковото наследство, ту чрез изследването на И. Н. Томашевская за Шолохов; ту внезапно се появяваше донски художник и оставяше за мен „Донская волна“ — новочеркаското списание на Крюков от 1918–1919 година, — и пак чрез Люша; ту ни донасяха подробна карта на Дон с всички махали — и пак Люша уреждаше прекопирването им; ту трябваше да се обработят спешните донски материали от С. Стариков — и пак не друг, а Люша ме спасяваше. (Всичко донско — вж. очерк 14.)
Толкова самоотвержена, действена и незаменима беше Люша, че в началото на 1968-а, все повече замисляйки се, че мога да се спомина внезапно, а как да направя така, че работата ми да продължи да се доизвърта и след мен и написаното да стигне до бъдещето, — взех да се чудя дали да не направя Люша мой литературен наследник; и двамата с нея започнахме да проучваме чрез познати юристи какви стъпки могат да се направят дори в съветските условия, когато е известна враждебността към мен. Това се оказа доста сложна задача, проточи се: според съветските закони държавата можеше „принудително да откупи“ (да отнеме) авторското право на покойника.
И нито веднъж през първите четири години от нашата работа между нас не възникна разправия — когато всичко върви добре, хората не си искат обяснения: как схваща тя цялата ми работа? като мен ли? Защо върши всичко това? Аз разбирах нещата по един начин, тя ги разбирала по друг, а работехме синхронно, задружно, без засечки. Толкова нечовешко беше през ония години напрежението, че освен за преките работи не намирахме време да си поприказваме за нещо друго. Веднъж по някакъв повод със закъсняло учудване я попитах: не върши ли тя всичко това заради делото, заради Голямата цел (никога впрочем неспомената между двама ни)? Тя откровено ми отговори: не. Просто заради мен, за да ми помогне. Но, то се знае, радвало я, че книгите набраздяват умовете. За Люша тези мотивировки години наред били достатъчни, за да не се взира в далечната ми цел. А аз възприех това като нещо съвсем ново и се натъжих.
