член на Съюза на писателите) — и, открито за контрола на ГБ, се вземаха ли, вземаха книги явно за моята работа, а ние по телефона не го и криехме: към Жуковка, към изпадналата в немилост пристройка на Ростропович те течаха ли, течаха.
Най-сетне ролята на Люша в моята работа стана вече непоносима за ГБ и езиците на опасността лумнаха право към нея. В края на 1972-ра „неизвестен“ нападнал Люша в безлюдния главен вход (това е нагласена работа, обикновено там седи доносникът портиер), повалил я на каменния под и започнал да я души. Люша се объркала, не се развикала. После се изскубнала, той избягал. Близките й правеха предположения, че може би това е бил патологичен тип. Но — целият двор е под наблюдението на ГБ, отсреща на двайсет крачки е канцеларията им. Всички криминални познати на семейство Чуковски и самата Люша са изучени, оглеждани по много пъти и времето на завръщането й е известно. Това май беше мързеливо милиционерско разчистване на сметки, безполезно.
А на 20 юни 1973 година — тъкмо едновременно с атаката на анонимните „бандитски“ писма срещу моето семейство — на „Садовое кольцо“ успоредно вървящ камион изведнъж необяснимо завил на 90° и блъснал таксито, в което пътувала Люша, право в десния преден ъгъл, където седяла тя. Ударът трябвало да бъде смъртоносен; спасението й — след дълго лечение — по-скоро представляваше изключение от правилата. И отново: преки доказателства, че това е било покушение, нямаше (то в съветската страна против КГБ кога ли ги е имало?). Само че в многоредовия поток по „Садовое кольцо“ никой луд не завива по този начин. Заради такъв завой, дори и да няма последици, могат да те вкарат в затвора (и Люша отишла в съда наивно да защитава шофьора „да не го затварят“, защото имал две деца), а този странен автомобилен бандит веднага бил пуснат от съда на свобода: бил се оказал от „специална военна част“. И през следващите седмици продължи атаката срещу мен — бе арестувана Воронянская, заловиха „Архипелага“. Като съпоставим датите, това е бил точно насочен удар на ГБ.
И както винаги, докато пътувала в таксито, Люша не била свободна от криминални материали: носела едно-друго в себе си, а и ключовете от жилището й, където също имало доста неща. Откарали я в Бърза помощ, в съответствие с правилника й прибрали нещата, но Люша със замаяното си съзнание се досетила и успяла да телефонира на Н. И. Столярова, която живееше на две крачки. Тя дотърчала, не й ги давали, с концлагеристките си похвати Столярова спасила всичко.
Макар да нямаше пълни доказателства, склонен съм да мисля, че ударът е бил нанесен по Люша заради мен.
А и не беше първата катастрофа в живота й: преди няколко години тя се беше пребила с мотоциклет и се беше зарекла да не се вози, изпитвала страх. Сега сътресението беше дълбоко, с мозъчни явления, проявяващи се продължително. В това си състояние Люша по едно време дори не можеше да излезе на улицата. Трябваше дълго да лежи, да не чете, да не мисли. Спешно набавяхме лекарства от чужбина, за щастие имахме такава възможност. Люша не беше съвсем наясно какво е състоянието й: че е превъзбудена, че не може да спре да говори, че прескача от тема на тема. През август се завърна от почивка в Прибалтика — и на една горска поляна близо до Переделкино й разказах тогавашния ми план за атака, чрез голямо интервю за Запада, колкото винаги се е вълнувала, разубеждавала, — толкова този път Люша пропусна всичко като в равнодушна мъгла — такова беше и състоянието й. Попитах я може ли да съобщя в интервюто за покушението срещу нея — забрани ми.
Започващият се бой изобщо не изискваше Люшиното участие. Седяхме на уютната полянка, аз си мислех: нека оздравява спокойно, с нищо няма да я товаря. Но боят беше насрещен! но Кю се терзаела в Голямата къща! не знаехме за това… След две седмици смъртта на Кю и гибелта на Архипелага здравата шибнаха Люша, отразиха се върху оздравяването й, а можеха и изобщо да го нарушат. Два дена подред тя идва при мен във Фирсановка със съобщението, че е заловен архив, Архип пак се върна към хаотично- възбуденото състояние, в което беше изпаднала след катастрофата. А трябваше хладнокръвно да се обмисля, имаше какво, бяха увиснали над бездната недовършените работи, скритите материали, предимно у Ламара (очерк 10), и всяка предупреждаваща крачка към нея можеше да бъде смъртоносна, а да не я направя — също не биваше. С помраченото си объркано съзнание Люша трябвало да решава усложнени задачи, в нейното уязвимо състояние като клюн я чукала загадката на смъртта на Кю, тя искала да свърже противоречиво разпиляното (правдоподобно очаквайки същото да й се случи и на нея) и в тази безизходица й било нужно по няколко часа на ден да се среща, да разговаря с мен, с кого другиго в такива дни! — и трябваше! и аз — бях длъжен, да! но тъкмо през тия дни и тъкмо по същата причина на крайната опасност нямах нито минута за срещи и разговори, а трябваше час по-скоро да действам, да нанасям удари, да спасявам ръкописите. Единствената крачка, която тогава предприехме с Люша, беше изпращането на Альоша Шиповалников при Самутин — неправилен ход. През тези седмици Люша стана жертва на онова желязно движение, в което самата тя участваше от толкова години и което единствено обещаваше победа. Но сега й трябвали продължително съчувствие, грижи, ободряване, а те й липсвали и я обзело усещане за изоставеност — за изоставеност в озъбения свят.
Но нов удар не се стовари върху нашия кръг (тъкмо поради яростта и успешността на боя, в него именно беше спасението за всички ни). И скритите материали останаха непокътнати. Постепенно оздравяването на Люша отново взе да напредва и освободи място за грижи за И. Томашевская, тежко болна в Крим. А през октомври — неочаквано дойде от Гурзуф съобщение за смъртта на Ирина Николаевна (очерк 14). Още един удар по незаздравялото място, още един вихър от грижи.
През есента вече бях напуснал Фирсановка, у Ростропович не живеех още от пролетта, в Москва със семейството ми — не ме допускаше да живея милицията — и от ноември Лидия Корнеевна ме покани да изкарам зимата пак в Переделкино. Но това не доведе до по-чести срещи с Люша. Вече беше влязъл в сила жестокият и предфинален ритъм, бързах да довърша каквото мога — предговора към „Бързеят на «Тихият Дон»“ и, най-важното, статиите за „Изпод канарите“. Напълно разбирайки колко сложно ще бъде за двете Чуковски — и за майката, и за дъщерята, да приемат тези статии, колко чужди ще са им те, аз се престраших да им ги давам за прочит. Лидия Корнеевна прочете „Писмото до вождовете“ — и за мое учудване го одобри (за нея винаги висша мярка беше сравнението с Херцен: Херцен също е изпратил на Александър II писмо), прочете две статии от „Канарите“ — сториха й се донякъде чужди, но не я ядосаха. (Тя имаше предразположение към широта на възгледите.)
Реакцията на Люша беше съвсем различна. Тя за пръв път вземаше нещо мое, писано без нейно знание и със закъснение от няколко месеца, когато вече беше тръгнало (и към въпросните вождове, и към Запада). А и трите статии от „Изпод канарите“ — гъсто! непоносимо! И изригна като вулкан — с особена страст против православието и патриотизма. Люша четяла и едва ли не псувала, пишела ми на листчета, но от нетърпение сама се изпреварвала, изричала сърдитостта си на диктофонна лента, за да не забрави най-резките изрази, — къде се била дянала толкова присъщата й интелигентска уравновесеност, — а после от лентата ги преписвала на листчетата. Там тя ме ругаеше и кастреше с такава рязкост, каквато никога не е имало между нас. Да, ама и листчетата излизали хаотични — и тя се втурваше към Переделкино да ми изприказва всичко лично. Тук се забелязваше и онази емоционална подмяна, която съществува в женските караници: ядът по един повод се пренася върху съвсем друг. Но имаше и безмилостно разголване, което тя не беше в състояние да приеме отведнъж: нима толкова време е хвърляла най-добрите си сили в служба — на какво? Колко по-правилно, колко по-задължително е било да помага на дядо си през последните му години. А сега — на ослепяващата си майка, която работеше с такива невероятни трудности.
Отново влязох в трапезарията от същата стая, както преди 8 години; тогава — да се запозная с Люша при меката електрическа светлина, сега — да се обяснявам с нея при навъсената януарска. Още неоздравяла, бледа, отслабнала, в какво ли й се крепеше душата? — тя със сетна страст произнесе монолог против моята непоносимо-позорна, православно-патриотична, идеща „изпод канарите“ насоченост. Каза: „Сега разбирам колко е хубаво, че в жилите ми тече и еврейска кръв.“ Възразявах й отпуснато — нямаше как да я разубедя, по-рано трябваше да се заема с това, а и чувства не се разубеждават, а и всичко това ставаше през януари 74-та, не най-подходящото време за кавги. Люша се изтощи от този монолог, трябваше да си легне, да си поеме дъх, да си почине. С болка, с тъга виждах колко много съм пропуснал през дългогодишния път и колко късно е вече да се оправят работите.
Но и през тези месеци, и след този разговор тя ме молеше за работа. Събитията си вървяха вече извън нейното управление. А с какво разполагах аз в ония дни? Можех да й дам само да изработи хронологична мрежа на Февруарската революция, да избере от камарата революционни събития фрагменти, справки за отделни лица. Не отпусна ръце, хвала й! И чак до моето екстерниране и след него се крепяла достойно.
