Независимо от средата си, от възпитанието и съзнанието си — моето откриващо се — чуждо? — носеше ли го, носеше на гърба си, подлагаше рамо под моята задача като хипнотизирана, вървеше ли, вървеше напред.
През тези седмици и Лидия Корнеевна бе изключена от Съюза на писателите. (И в отговор хубавичко затръшва вратата зад гърба си.)
Скоро след това ме екстернираха и Люша пак идвала в нашето обсадено, разхвърляно жилище, откъдето цялото управление и евакуацията с капналите си ръце осъществявала Аля, — пак идвала всяка вечер след работа, под напрежението на онези часове седяла на бюрото ми, преглеждала, сортирала по пликове първоначалните варианти, материалите, много от които или самата тя била писала на машина, или знаела. Подготвяла архива за прехвърляне в чужбина, до която още не се знаело ще стигне ли Аля.
Първите месеци след екстернирането ми били тежки за двете Чуковски. И дъщерята, и майката били обсипвани с пощенски анонимки — ту стихотворни, ту с псувни на майка, ту със съобщения, че „лъвът е убит“, ту — че „ще бъде убит“. Тайни агенти и провокатори нахално нахлували в переделкинската вила, по музейному отворена за всички. Доносникът портиер в градския главен вход спирал посетителите на Чуковски, заяждайки се, че не са поздравили учтиво него, портиера (а спреният бил 75-годишен!). Поради ослепяването си Лидия Корнеевна можела да пише само с черни фломастери от чужбина, в митницата ги повреждали или ги пълнели с розова течност — неизбродими са държавните възможности да се правят гадории, и то толкова надребно, че чак те домързява и досрамява да протестираш публично. Навръх рождения ми ден, първия в изгнание, Люша, за да не ходи с преклонена глава, ми изпрати в Цюрих поздравителна телеграма — до враг на народа № 1, и с възхищение! ГБ не изтърпял това. Рано заранта по телефона — типичен диалог:
— Елена Цезаревна, обажда ви се еди-кой си от КГБ. Това не ви ли стряска?
— Не, защо пък?
То си е вярно, че не бяха 30-те години, не се втвърдяваш както едно време, вече е осмян КГБ.
— Много добре, значи ще можете да дойдете при нас през втората половина на деня.
— Не, няма да мога.
— А кога ще ви е удобно?
— Изобщо ми е неудобно да идвам при вас.
— Е, щом е тъй, ще дойдем да ви вземем с кола.
— Това би било крайно нежелателно.
— Ами тогава?
— Изпратете ми призовка.
— А, така ли, значи се признавате за виновна и искате да ви заведем дело?
Цялата фехтовка не се издържа:
— Ама не… Но такъв е редът…
— Говоря с вас учтиво като с жена.
— А с мъжете неучтиво ли говорите?
Оттам все по-твърдо:
— Обаждам ви се и ви моля да дойдете.
Люша, ядосвайки се и също навито:
— Не съм Бърза помощ, по телефонни обаждания не потеглям.
— А кога ще бъдете на работа?
— Не се каня да ви информирам.
— Добре, ще ви пипнем на улицата.
— Ще крещя колкото ми глас държи, ще викам минувачите!
— Но нали не винаги крещите?
(Намек за стълбищната случка! Ето как потвърдили, че са били те.)
— Но сега непременно ще крещя!
— Не е редно да разговаряте по този начин. Ами че ние непрекъснато сме с вас.
— Брей, съвсем като Господ Бог!
— Не, Господ Бог е с вашия приятел.
— С кой приятел? Много приятели имам.
— Когото пишете с главна буква. — (Дали са заловили изпратено по „втория начин“ писмо?…) Все пак би ни се искало да си поприказваме неофициално.
Ядосала се донемайкъде:
— Запомнете, че никакви неофициални разговори с вас няима да водя, само официални!
И затръшнала телефона!
И — не дошли. И — не я пипнали с пръст.
Човек трябва да им демонстрира твърдост на духа! — това Люша беше го усвоила в нашата борба. Но лесно ли се постига това от самотна жена против многозурлестата дългоръка машина?
После серия обаждания по телефона всеки ден:
— Днес чакайте бедуините!
— Камилите вече са на път!…
Уж всичко е от Илф-Петров, но те дострашава.
След няколко спокойни месеца тъкмо се зарадва: „оставиха ме на мира“, — не щеш ли, взлом в оставеното по дневно време жилище, обиск.
Гебистите си отмъщаваха и на книгите на Чуковски; и неговата „Чукокала“, и дори преизданията на детските му книги, и дори книгите за него — всичко спираха отмъстително.
Но — макар че беше отминало най-опасното първо време, когато човек още криминално е споен с неотдавнашната си дейност, — какво ли не може да се случи. Неотдавна не се сдържала и на едно събрание в нейния институт взела да ме защитава. На някои разпити на други хора гебистите я наричали „началник на контраразузнаването на Солженицин“.
За в случай на арест тя си приготвила най-простички линия: нищо да не отрича, да не шикалкави, а — да! помагах на руската литература! — и повече не желая да разговарям с вас.
След екстернирането ми тя още дълги години полагаше грижи за старата ми безпомощна леля в Георгиевск. И по „втория начин“ ми пишеше, изпрати ми сума важни книжа в Цюрих.
Познанството с мен помогна на Люша през оная далечна есен да се въздигне от душевния упадък. Даде й участие в огнената борба. Но пък й отне годините, душата й и я повлече по трагична орбита — полувъпреки нейните убеждения — накъде?…
(Настъпи новото време на Горбачовата „гласност“ и Люша първа се провикнала в „Книжное обозрение“ — за мен и да ме върнат в родината, вярно, неволно сресвайки ме при това ала съветски. В редакцията се изсипали безброй благодарни и известен брой възмутени писма. Читателите възприемали Люшината изява като нечий външен глас, никой не знаел колко сили, време и сърце е дала тя на този автор. (Бел. от 1990 г.))
9
НАТАЛИЯ ИВАНОВНА СТОЛЯРОВА И АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВИЧ УГРИМОВ
Когато през 1906 година революционерите решили да хвърлят във въздуха намиращата се на Аптекарския остров в Петербург вила на Столипин и така да го убият заедно със семейството му (и убили трийсетина души и още трийсетина тежко ранили, заедно с децата му, а Столипин останал невредим), една от главните участнички в покушението, „дамата във файтона“, била 22-годишната есерка максималистка Наталия Сергеевна Климова, от видно рязанско семейство. Тя била арестувана и осъдена на смърт заедно с другите участници в покушението. Самата Климова не подала молба за помилване, но това направил вместо нея баща й — член на Държавния съвет, ни повече, ни по-малко. По негова молба императорът помилвал двете взели участие жени — Наталия Климова и Надежда Терентиева, дъщеря на търговец. Новата им присъда била доживотна каторга. (Докато очаквала екзекуцията, Наташа Климова прехвърлила извън затвора предсмъртното си писмо, което по-късно било публикувано и предизвикало пак в печата отзива на С.
