Л. Франк: то „ни показва, че божествената мощ на човешката душа е способна да превъзмогне“ дори страданията от неотвратимостта на насилствената смърт, „тези шест страници с нравствената си ценност тежат повече от цялата многотомна съвременна философия и поезия на трагизма“. (Климова започнала да излежава присъдата си в Новинския затвор в Москва, там скоро очаровала и духовно подчинила надзирателката — и с нейна помощ организирала прочутото „бягство на тринайсетте“ жени. (По съветско време бил написан киносценарий за това бягство, но забранили снемането на филма, тъй като сред бегълките нямало нито една болшевичка.) Отвън вече ги чакали. През нощта след бягството Климова била откарана в дома на либерален адвокат, където живяла в безопасност цял месец, докато жандармите вардели рязанската къща на Климови и имението им. След това облякла дълбок траур и адвокатът я качил на влак, който заминавал за Сибир. Тя се прехвърлила в Япония, а оттам оплавала за Лондон — при Савинков, отново в Бойната организация (терористична). Край Генуа, във „вилата на амазонките“ се събрали забегналите от Новинския затвор и други политкаторжници. Там тя се омъжила за революционера емигрант Иван Столяров, родила му две момиченца. През 1917-а той пръв заминал да се потопи в петроградския кипеж, оставяйки жена си бременна. Третото момиченце умряло скоро след раждането от инфлуенца, двете по-големи майката можала да спаси, но самата тя също починала. Толкова скупчена била тогава в Париж цяла революционна Русия, че се намерил от същия този Рязан, от същата улица, от съседна къща синът на рязанския съдия Шиловски, също политемигрант, меншевик, който осиновил и отгледал момиченцата (Наташа била по-голямата). Макар да казват, че две любови не се побират в едно сърце, в Наташиното се побрали и пълночувствената любов към Франция, и пронизително-преданата към Русия (но към революцията, на която служела майка й). В началото на 20-те години, 11-годишна, Наташа отишла на гости на баща си в Петроград (тогава това било възможно, в Рязан централната градина още носела името на Климова — родната й къща е наблизо, до същата градина) — и си дала дума, че непременно ще се върне тук, щом навърши 20 години. Сестра й Катя, която останала във Франция, казва: Наташа много приличаше на майка ни — по яркия си характер, по благородството на огромните намерения, по възвишените душевни пориви и същевременно — по готовността за действие, по дързостта при извършването му. Така и замисъла си — да се завърне в родината, тя провела неотклонно, независимо от трезвите съвети да не прави това и от основателните огорчения на парижкия емигрантски кръг: когато не се връщал никой, когато това било явно безумие — през декември 1934-та, веднага след убийството на Киров! (И никога не съжалила, дори в лагерния трап, а още по-малко сега, когато допринасяше за възраждането на страната. Ако милиони хора бяха се втурнали като нея — в огъня и опасността, историята ни може би щеше да потече по-бързо.)
Бащата на Наташа, веднъж вече интерниран край Бухара с тумба есери и измъкнат там от Е. П. Пешкова (и самата тя в миналото била есерка), сега посрещнал дъщеря си — а за разстрел го арестували чак след нейното арестуване. На Наташа все пак й предоставили две години ако не Русия, то поне съветска свобода — арестували я през 1937-а (доброволно завръщане в Съюза? то се знае, че е шпионка; хайде, ако не е шпионка, дошла е да върши контрареволюционна дейност. Още в първата лубянска килия тя срещнала… другарка на майка й по бягството от Новинския затвор! Извървяла жестокия общ път (и той — не се свлякъл от душата й, не бил забравен, горял) — и особено скъпо платила прекалено „ранното“ си излизане на свобода, през 1946-а, когато още никой не се връщал, това било още твърде непривично, съветските свободни хора не били готови да приемат излежали присъдата си затворници. След много премеждия през 1953 година можала (и то — с ходатайството на Еренбург и други влиятелни лица) да получи право на поднадзорно живеене в родния Рязан, откъдето майка й толкова лесно била тръгнала да става революционерка. Преподавала тук френски език. Години посветила и на бурен личен живот и надали самата тя е подозирала, че ще влезе в допир с взривни действия против съветския режим.
После времето поомекнало — изправяла гръб и Наталия Ивановна. През 1956-а се прехвърлила в Москва; дъщерята на Еренбург (с която Н. И. ходела в едно и също училище в Париж) склонила баща си да вземе Н. И. за секретарка. Към него като към знаменитост се леели писма с молби, идвали молители и мнозина от тях били бивши политзатворници — така че Н. И. си намерила мястото. (У Еренбург служила чак до смъртта му.)
А в Рязан някогашната градина „Климова“, в застрашаваща близост до областния комитет на партията, сега отбягвана от гражданите и ненужна на областния комитет, я заварих безименна, нямаше никаква диря от никаква Климова. Научих цялата тая история от самата Н. И., когато тя ми съобщи за нашето двойно землячество: по Архипелага и по Рязан.
Стори го през пролетта на 1962-ра, като изхитрува (и невинната й хитрост, и решителността й бяха типично нейни): предаде ми чрез Копелев, че трябвало да ми съобщи нещо важно (а просто искала да се запознаем; той ми обясни, че е бивша политзатворничка). Това беше времето на тайнствените движения на ръкописа на „Денисович“, вече ми беше известно, че сред другите, имащи тежест, го е чел Еренбург. (Ама на никого не е известно как е можал да го прочете измежду първите, когато Твардовски най-малко с него се канеше да споделя. Всичко било измислено от Н. И. Щом чула за повестта, отишла в редакцията на „Новый мир“ и от името на Еренбург помолила Закс да й даде повестта. Закс помърморил, но на такова име не посмял да откаже. Погледнала — а на първата страница на новомировци пишело: „А. Рязански“ — и ахнала: да не би да съм й земляк?) Веднага отишла при приятеля си фотограф — Вадим Афанасиев („Коженото яке“, мъж на братовчедка й, той по-късно и за нас работеше понякога, помагаше ни). И чак след това занесла ръкописа на Еренбург. — Горкият А. Т. не оценяваше съвременните технически средства. И така се разхвърча „Денисович“ по самиздат — за негово смайване и тревога, за моя дълбока тогава радост, а всъщност — пагубно-опасно за съдбата на повестта — сега пък — и съобщението на Н. И, очевидно с някакви новини за движението на ръкописа, за мнението на важни лица? — и аз доста неохотно й се обадих на Еренбурговия телефон, както беше ми предложила тя. Наталия Ивановна тутакси настойчиво ме покани в жилището на Еренбург. (Нищо не беше казано направо, но от нейното оживление и настояване като нищо можех да си направя заключението, че работодателят й седи до нея и тръпне от нетърпение.)
Дойдох. Еренбург (на когото повестта, между другото, никак не му харесала) нямал нищо общо с това и бил в чужбина, но седяхме в неговия кабинет. Н. И. плетеше някакви новини, но те явно не бяха достатъчни, за да оправдаят посещението ми. (А тя сигурно е търсела начин да окуражи автора?) В такава ситуация бих се разсърдил на всеки друг, но не и на стара политзатворничка със запазено живо чувство на нашето племе и спомен за нашите острови — не можех. А и тя беше ме повикала не просто за да ме позяпа, а и да ме провери, да види доколко устойчива е в мен насоката ми, доколко съм готов за многото предстоящи ми в най-скоро време изпитания, няма ли да ме подмамят настрана, няма ли да ме направят шербетен. Разговорът ни веднага подмина литературните теми, стана по концлагеристки прост и аз неволно прекрачих границите на предпазливостта, задължителни за съветския, а особено за литературния, склонен към бъбривост свят; засегнахме въстанията в съветските лагери, чух от нея: „Ами трябва да напишете за това!“ — не се стърпях, не повдигнах рамене, а й открехнах: „Вече е написано!“ И в отговор видях изблик на радост. Чак на прага, тихо, за да не я чуят близките на Еренбург, ме напътства: да не се отметна, да не ме поквари предстоящата слава. „Не се бойте! — спокойно я уверих аз, — няма да се отметна!“ По-късно ми казваше: „Тъкмо оттам тръгна предаността ми към вас. Хем с какво предчувствие? — излизам от апартамента, слизам на долната площадка — внезапно ме тегли да се върна. Какво ли съм забравила? я да се върна — и вие се обадихте по телефона. И така няколко пъти.“) Напълно сигурен бях, че със слава няма да ме купят — на стената на съветската литература се изкачвах с напрегнати до краен предел мускули, като с тежка тарга с хоросан, да не го изплискам. А днес — не го ли изплисках? не казах ли нещо излишно? Сърцето ми подсказваше, че не, че е наша. И така излезе.
След като установихме съчувствие помежду си, се виждахме набързо два-три пъти, нищо съществено не се добави, но доверието ми към нея се заздрави. Странни съчетания се наблюдаваха в нея: най-объркани представи за световните събития — и непоклатимо отвращение към нашия режим; крайна женска хаотичност, нелогичност в говоренето, в постъпките, — и неочаквано стоманена прямота и вярност, когато ставаше дума за главното Дело, за ясна преценка, за безпогрешно дръзки решения (това по-късно, с годините, все повече го забелязвах). Превъзходно възпитана, деликатно-тактична, ненатрапчива, с лек характер — и надменно твърда пред ГБ (години по-късно пак ще я викат за разпити, в Лубянка, само че не бяха надушили главната ни линия.)
Най-неочаквано след около година Н. И. пристигна с приятели в своя стар Рязан, отби се при мен. И кой знае защо, в този мимолетен миг, без още да съм подтикван от нещо неотложно (Хрушчов още беше на власт, още разполагах с някаква анемична защита, но все пак някой ден неизбежно ще ми се наложи да
