вила, но ми се обади по телефона — ме покани да се поразходим. Такъв план изобщо не беше ми минавал през ум, а на нея мигновено й хрумнало: „Нямате ли някой излишен екземпляр? Дайте ми го, ще го изпратя още днес!“ (Донякъде с тази задна мисъл тя бе докарала в Переделкино френския изкуствовед Морис Жардо, а той имал добри връзки с „Монд“ и тя го накарала да й обещае.) И след три дена писмото се появи в „Монд“, гръмна — и кампанията беше спечелена! Когато стана случката с телеграмата на „Грани“, трябваше спешно да разбера кой е тоя Виктор Луи — и се появи същата тази Ева, deus ex machina: познавала го от Карлаг, московско момченце, което предлагало на чужденци да им обмени валута, в лагера имало съмнително поведение.
Още в самото начало Ева не току-тъй беше помолила само никой да не знае. Тя определено и конкретно имаше предвид тогавашната ми жена Решетовская. (Ева виждала тази опасност несравнимо по-рано от мен.) Но веселите ни, приятелски и непринудени оношения с Ева не можеха да се скрият от жена ми. Освен това нашите безконечни, никога не докрай изяснени работи все ни караха да си шепнем, да се уединяваме дори когато Ева просто ни идваше на гости. Всичко това не можех нито да го постигна, нито да го обясня другояче, освен като кажа на жена си, че се занимаваме с твърде сериозни работи, с онези, тоест — със свързаните с чужбина. И Ева като че ли го разбираше. Но през есента на 1965-а, когато вече се водеше следствието срещу Синявски, Ева при една наша тайна среща ме попита: „Но жена ви нали нищо не знае?“ Ами направо, от устата ми, нищо не знаеше, но имаше очи, но — виждаше. (Със сигурност можех да кажа, че не знае нищо само за участието на Андрееви, ама все пак: две години по-късно в апартамента на Царкинята в присъствието на седем-осем души поканени, сред които беше и жена ми, стана следната среща: доведената от Ева млада Олга Андреева-Карлайл от Съединените щати излезе е мен да си шепнем на балкона.)
Над Ева още тогава надвисна сянката на опасността и, мрачна, черна, виси до ден днешен. Предчувствието й не беше я излъгало много години преди това: през 1973-та на Казанската гара Н. Решетовская директно се закани за Ева, посочи я, и то единствено нея, като пример на кого ГБ ще си отмъщава за отпечатването на „Архипелага“. (Тъкмо тази закана ме накара да се изкажа открито през лятото на 1974-та в интервюто си за CBS.)
Вярно, скоро ще станат две години оттогава. Престоялите облаци не дават буря. Да пази Господ!
По време на една от срещите ни в началото на 1966-a, тъкмо бях пристигнал от Скривалището, още в движението на „Архипелага“, Ева ме запозна със своя близък другар Александър Александрович Угримов — от самото начало с намерението, че и той ще ми помага.
Веднага много ми хареса този човек — от него лъхаха несъмнена сигурност и хумор. Дори ми се стори — постоянно зевзешко настроение, което е направо безценно в конспиративното горене, но бях надценил въпросното му качество, сигурно е имал щастлив период в, общо взето, тежкия си живот. За сметка на това още много негови качества ми предстоеше да изпитам по-късно, например — острия му аналитичен ум, проницателната му предпазливост. „Под тавани“ не може се разприказва (жилището на Ева, сега на Даевата уличка, смятах за доста несигурно, Ева свободно се срещаше с много чужденци и често им се обаждаше по телефона — и тъкмо в това се състоеше дръзката й тактика на откритостта: чужденците и френските дипломати я познаваха и това я крепеше пред властите), — взехме да умуваме с какво ли Александър Александрович ще може да ми помогне. И той ми предложи нещо, което след провала на моя архив беше най-ценно: укриване! Укриване — дори на големи обеми и на няколко места, по желязна система: не у самия него, а у така наречените „къртици“, които според неговите условия изобщо нямаше да познавам. (И така спази условието, че и днес не мога да посоча, кажи-речи, никого, макар те да държат моя динамит цели 8 години.) Аз го свързах с НН-овците — и оттам той взе втория ми главен архив, който спасих от Теушите, който с годините се удесетори по обем — нали по-нататък започнахме да изкарваме всичко на пишещи машини и не държехме сметка за обемите — толкова добре и просторно бе уредил всичко А. А.
Бащата на Александър Александрович — А. И. Угримов — бил помешчик, професор по агрономия, президент на Московското дружество за селско стопанство, а през 1917 година — и директор на департамента по земеделието. Майка му — от известно еврейско семейство, дъщеря на адвоката Гаркави, но християнка, членка на Московското религиозно-философско дружество, децата си възпитала в православната вяра и нашият А. А. (роден през 1906-а) като малък прислужвал на о. Йосиф Фудел; вкоренена дълбока църковност, но без фанатизъм, се бе запазила в него за цял живот. През 1922-ра цялото им семейство с баща им било екстернирано в чужбина. В берлинската емиграция на А. А. му се налагало да работи и като шофьор, и като електротехник, после се прехвърлил във Франция, завършил селскостопанско училище и станал мелничар. Като мнозина в емиграцията се отнасял страстно към политическите течения. Отначало се присъединил към монархистите легитимисти, после известно време бил и „младорусин“. През Втората световна война активно участвал във френската Съпротива. След войната възстановил съветското си гражданство, защото мечтаел да се завърне в родината си и да я възражда след военната разруха. За нас, клетите съветски арестанти, този порив беше необясним, а за тях, след четвърт век в изгнание, колко им се е искало и колко са вярвали! — че са настъпили коренни промени и, макар и накърнена, се възвръща отколешна Русия. А. А. се възхищавал от доблестта на Червената армия и превъзнасял Сталин за победата над Германия, за реванша за 1914–18 година. (Наистина, жената на А. А. далеч не споделяла неговите надежди.) Той се записал в Съюза на съветските граждани и заедно с всички тях бил изселен от Франция в края на 1947-а. А в родината много скоро били арестувани и той, и жена му, и балдъзата му, и тъща му — по известното „дело на Даниил Андреев“, само престарелият баща на А. А. не бил вкаран в затвора. (Чувството за вина, че е погубил семейството си, го хвърлило в пропаст, после цял живот го разкъсваше.) А. А. преминал през жестоко следствие в Лефортовския затвор, получил много алинеи по член 58 — и за връзки със световната буржоазия, и по подозрение, че са го изпратили в СССР (наградите от съюзниците допълнително влошили положението му), — вярно, получил „нормалната“ десетачка, само че с конфискация на цялото му имущество. А тъкмо тогава вече се създавали специалните лагери и изпратили Угримов в Речлагер край Воркута. Там през лятото на 1953-та попаднал и в лагерна стачка. И след като преживял всичко това — все пак не съжаляваше, че се е завърнал в родината, и сега направо не можеше да си представи своя живот без тия лагерни години. Наистина, казва: „От Русия вече не се възхищавам, руския народ повече го жаля, отколкото обичам. На бъдещето на страната и на цялото човечество гледам крайно песимистично.“
А на мен отначало беше ми се сторил такъв веселяк…
Първо измислихме с А. А. за гарантиране на скривалището, че и с него няма да се срещаме, между нас засега също ще има междинно звено. С тази роля склони да се нагърби Георг Тенно, но скоро се разболя, отпадна. „Попречи“ ни и близкото приятелство, което се установи между А. А. и мен: оказа се, че ни е интересно да се срещаме и ей така да си поприказваме, да се посъветваме. Покрай приятелството му с Ева, после чрез нас — с Аля, нарушихме правилата на безопасността, обичахме да се срещаме и четиримата наведнъж, и по-късно А. А. често ни идваше на гости. Добра работа свърши и леката кола на А. А. (далеч не всеки има, а той беше доверен, свой, секретен човек — много ни помагаше в транспортирането. (Той сам предложи как да го наричаме зашифровано: „Данила, файтонджията.“ И му се лепна — Данила.) С тая негова кола чак злоупотребявахме: в нея уреждахме някаква съвсем ненужна моя среща с едно Евино протеже, италиански журналист. Данила вече и просто по приятелски пристигаше в Рождество, може би позволявайки да забележат номера му. (Пред жена си го наричах „Александър Николаич“.) Пак той докара в Рождество Люша и Кю да преписват „Архипелага“. (А на мен ми подари специална старинна огнеупорна касетка без ключалка, веднага с част от ръкописите я зарових в земята, без да се досетя, че тъкмо така с минотърсач лесно ще бъде открита, ръкописи не бива да се заравят в метал.)
През лятото на 1971-ва ми се наложи да замина за юг и с моята кола се смяташе за опасно — нае се да ме кара Данила със своята. В Новочеркаск надвечер тялото ми се покри с едри флюски — помислих си, че съм се прегрял на слънцето, ще ми мине. Стигнахме с А. А. до Тихорецкая и още доста ни предстоеше да видим, да посетим заедно — но ми стана толкова зле, че се наложи да се завърнем в Москва. (Бяхме потеглили конспиративно, ГБ явно засякъл, че съм заминал, но не самото ни отпътуване, и не ни проследиха из пътя.
Но виж Добавката от 1992 г.)
А обемът на пазеното от А. А. непрекъснато се увеличаваше, той вече водеше две картотеки: едната за Аля (пощенските марки), другата за Люша, които не се застъпваха. Малко преди екстернирането ми условията станаха по-строги, започнахме да се правим на непознати.
