прехвърлям микрофилми на Запад), усетих го като тласък, — дръпнах Н. И. настрана и я попитах: ще се наеме ли да осъществи някой път такъв номер. И без да се поколебае ни най-малко, с безтрепетната си лекота, без да се замисля, веднага ми отговори: да! само че — никой да не знае.
Зародилото се между нас доверие веднага направи скок напред.
Вече имах готова за изпращане капсула с лента — но не беше спешно; пък и път нямаше, опитите ми бяха несполучливи. Но когато през октомври 1964-та свалиха Хрушчов! — аз се видях в небрано лозе: положението ми изглеждаше крайно опасно: острите зъби на врага сигурно щяха бързо, а може и внезапно, да се забият в гърлото ми. (Предвидливо приписвах на режима някогашната му революционна динамика, как е виждал сметката на мнозина преди мен. Оказа се: динамиката дотам е загубена, че за този скок тепърва щяха да им потрябват: до първия обиск — 11 месеца, до първия решителен удар — 9 години.) Новината ме завари в Рязан. Още на другия ден бях у Н. И. в Москва и я попитах: може ли! кога?…
Наталия Ивановна винаги се бе отличавала с бързината на решенията си и с кадемлията си ръка. Неоспорим късмет съпътстваше много нейни, дори лекомислени, начинания, каквито също съм наблюдавал. (А може би — не късмет, а някаква непобедимост, когато се захванеше с нещо?) Така и този път, веднага изскочи и удобен случай: синът на Леонид Андреев, който живееше в Женева, както и сестрата на Н. И., те се познават, тъкмо сега гостувал в Москва. Н. И. присви очи и реши: ще помоли Вадим Леонидович, той няма да й откаже!
Заръча ми пак да дойда в Москва към края на октомври. Дотогава тя вече беше говорила с Вадим Леонидович. И една вечер ни срещна в стаичката си, в комунална квартира, на Мало-Демидовската уличка. В. Л. се оказа джентълмен от старата школа, сдържан, донякъде сух, изключително благороден човек — и всъщност тъкмо това благородство вече му отнемаше възможността за избор, възможността да отхвърли такава молба — за руската литература, а и за съветските лагери, където и родният му брат дълго бе лежал. (После Наталия Ивановна ми рече, че В. Л. преценявал това предложение като оказана му чест.) Беше дошла и съпругата му Олга Викторовна, осиновена дъщеря на есерския лидер Чернов, доста приятна, изпълнена със съчувствие жена, която одобряваше решението на мъжа си и беше готова да раздели с него всички последици. И ето че те, формално същите съветски питомни зайчета като нас, незащитени не само от дипломатически имунитет, но дори и от чуждо гражданство (паспортите им бяха съветски, в следвоенния патриотичен ентусиазъм на една част от руската емиграция В. Л. приел съветско гражданство, отчасти за да пътува по-често и по-лесно до родината), се наемаха да пренесат експлозивната капсула — всичко написано от мен за 18 години, от първите непримирими лагерни стихотворения до „Кръга“! Те и не знаеха, не вникваха точно какво има там, но достатъчно добре разбираха, че е взривоопасно. И щяха да го пренесат, това решение бяха взели още преди срещата ни.
Тази вечер тогава ми се струваше най-великият момент в моя живот! Което бях бленувал още в заточението, което бях си представял като единствено в живота ми салтомортале — взе че стана делнично тихо, в учтив негероичен разговор. Гледах двамата съпрузи като чудо. За самата операция почти не говорихме. Извадих от джоба си тежката натъпкана алуминиева капсула, малко по-голяма от топче за пинг- понг, отвинтих я, показах им ролките — сложих я на чайната масичка, до бисквитите, до сладкото. А си говорихме за синтаксиса, за мястото на прилагателното спрямо неговото съществително, за жанровете, за книгата „Детство“ на самия В. Л., издадена в СССР и която бях чел. А Наталия Ивановна ме подкокороса да разкажа за най-поразителното, което носех в себе си, — за лагерните въстания. Женевските старци слушаха смаяни.
И нима толкова просто се сбъдва — цялата пълна мечта на живота ми? И сега ще остана със свободни ръце, окуражен, независим? Друг път такава острота, такава опасност няма да се повтори! Оттук нататък животът ми ще стане вече по-лек, все едно че хвърча с шейна по нанадолнището.
И този дар ми донесе Наталия Ивановна! — Ева, както скоро започнах да я наричам шифровано. Случайност и дори лукавство имаше в първата ни ненужна среща у Еренбург. А чрез такива неузнаваеми случайности се вряза като лъчи неизбежността: да получа помощ и от концлагеристкия континент, и от отломките на попиляната емиграция, и от Рязан — от Русия.
На 31 октомври 1964 година, две седмици след възцаряването на Колективното ръководство, моята малка бомба прекосила границата на СССР в московската аерогара. Тя просто кротувала в страничния джоб на сакото на В. Л., той не знаел никакви похвати, а митничарят, като видял паспорта му, попитал: не сте ли син на писателя? И повели разговор за писателя, сериозно тарашуване нямало. Капсулата минала, тъй да се каже, покрай аурата на Леонид Андреев. (Тогава ми изглеждаше — благоприятна.) Ева изпратила приятелите си и те дори успели да й намекнат за сполуката — докато си говорели от срещуположните галерии на горния етаж.
Когато след една година се провали архивът ми у Теуш, не остана и следа от някогашното ми ведро настроение след изпращането, а целият живот ми се струваше погребан под купища черни скали и се гърчех във вилата на Чуковски — неочаквано малко преди вечеря като светъл ангел (но в тъмна лъскава рокля) пристигна при Корней Иванович по някаква работа Ева! — на всичко отгоре току-що завърнала се от Париж, още обгърната от тамошната лекота, още неадаптирана отново към кучешкия ни живот. Не беше очаквала да ме завари тук, не я очаквах и аз нея! Пристигането й беше просто свръхчудо (понеже се страхувах да не оставя следа, не можех нито да й телефонирам, нито да я посетя, а толкова ми трябваше жива нишка — натам, към свободния свят!) Престорихме се, че сме непознати, и Корней Иванович на нова сметка ни запозна. Докато вечеряхме, Ева слушаше ли, слушаше за зачестилите тукашни преследвания и неволно възкликна: „Да, в тази страна не може да ти доскучае!“ Това — веднага след Париж (където би могла да остане завинаги), но за учудване беше: пак без нотка на съжаление и за сегашното й завръщане! После на К. И. му хрумна да я изпрати до гарата, а пък аз исках да си поприказваме с нея във вечерната тъмнина — поверително — и едвам убедих насред пътя К. И. и Люша да се върнат. И двамата с Ева продължихме да се тътрим към гарата, наваля ни някакъв щастлив дъжд, говорехме си и се уговаряхме — както винаги объркано, с нея необъркано не става, — и аз имах усещането за направо небесна подкрепа, както винаги лека, засмяна, безкористна.
Ева стана за мен втори въздух. Само чрез нея подземната ми работа внезапно се озаряваше от светлинка оттам — как вървят там работите ни, преводът на „Кръга“ на английски. Достатъчно беше тя да ми даде знак, да изрази намерение — срещахме се незабавно. И при всяко мое идване в Москва се стараех да я видя. Къде ли не сме водили с нея нашите преговори: ту срещайки се уж случайно в книжарницата в сградата на Еренбург, бродехме из вътрешните дворове и градинките в центъра (така тя ми показа двора на Бахрушин, където, без още да знам, от 70-а година щеше да живее бъдещото ми семейство и откъдето щяха да ме арестуват за екстернирането); ту — по булевардите; ту — в двора на Петровия манастир; ту тя пристигаше при мен на вилата в Рождество и двамата сядахме отделно от всички или отивахме в гората да си приказваме на спокойствие. Необходимостта от толкова много срещи, договорки, предоговорки и препредоговорки се диктуваше не толкова от самата работа, колкото се обясняваше с особеностите на нашата (вече бях я свързал и с Люша) приятелка: в живия разпилян разговор, сама нарушавайки неговата система, тя постоянно пропускаше нещо важно и после ми телефонираше тревожно, че трябва да се срещнем, — и си изясняваше (и то не окончателно) пропуснатото. Аз постоянно я упреквах (а тя — мен) в непредпазливост, в неблагоразумие, но смайващото беше, че тя се заплиташе във второстепенното, а настъпеше ли решителното действаше точно, смело — къде се дяваха всичките й гафове? В най-опасните моменти я обземаше не само безстрашие, а и крайна „натуралност“ на поведението — вероятно беше я наследила от майка си. (А как чела Ева „Архипелага“! — тук проличава целият й стил: замъкнала и трите машинописни тома в службата си — в апартамента на Еренбург. А той точно през тия дни — да умре. Сега ще се заредят — опис, комисия? Втурнала се да ги изнася, жената на Еренбург я спира: „Какво изнасяте?“ Кипнала: „След толкова години не сте ли ме опознали, как така ще ме подозирате?!“ Изнесла ги.)
Напрегнатото темпо на делото винаги много ме е пришпорвало, не ми стигаше време просто да си побъбрим с нея или да й се порадвам. Но като еманации от всичките, от многото ни срещи се оформяше: какво вродено несекващо благородство има в нея (да не допусне постъпка на по-ниско равнище), колко е пропита с щедрост, как се съединяват в нея гордостта и ненатрапчивостта, и абсолютно приятелската простота.
Кадемлията ръка!… През май 1967-а, след като разпратих 250 екземпляра от „Писмото до конгреса на писателите“, аз се спотайвах в Переделкино у Чуковски. Минаха се 11 дена от писмото и конгресът вече приключи, а никъде на Запад не го отпечатаха, не го публикуваха. Не щеш ли, Ева — била на гости в друга
