Тук обединявам Ева и Данила в един разказ, защото от 1966-а всичките им подпомагащи ме замисли и действия бяха общи. През тях мина и по-нататъшният развой с изпратената лента на „Кръга“ — Вадим Андреев беше приятел на А. А. от емигрантските години (и обвинително влизал задочно в делото на брат си, тоест в следственото дело на А. А.). Ева и Данила заедно участваха в подготовката и уреждането на моите срещи ту със старите Андрееви (те от време на време пристигаха да си карат отпуската в СССР), ту с Олга Карлайл, дъщеря им, ту със Саша, сина им. Ева и Данила постоянно бяха ту свидетели, ту съветници, ту преносвачи. Колкото А. А. обичаше старите Андрееви, толкова винаги е изпитвал антипатия към Олга Карлайл, но фатално не се намеси и не ме предупреди. (Аз самият трябваше да си отварям очите, но ме притискаха изключителността на срещите, краткостта и опасността им и това, че вече бяхме избрали Андрееви.)
В началото на юни 1968-а, докато в Рождество допечатвахме „Архипелага“, а в Париж вилнеели революционните студенти, възхитеният от подвизите им Саша (Александър Владимирович) Андреев пристигна в едноседмична командировка в Москва с група от ЮНЕСКО. Той весело се обадил на Ева, че й носи армагани, че ще й разкаже за славните студентски вълнения, на които московчани толкова по еснафски не съчувстват („защо щръклеят? я нека поживеят у нас, та да разберат!“), а тя тутакси се сетила, не я свъртало на едно място: не е ли това слука, дали да не изпратим сега по Саша „Архипелага“ на Запад?
За тия няколко страховити дни тя още тогава си записала кратки бележки, после ги изгорила; през 1974-та, вече след екстернирането ми, отново ги написала, Аля ги изнесе, сега ги ползвам. Та: и преди това, и след това Ева много пъти рискуваше с моите работи, но както личи от бележките й, не била усетила достатъчно добре всички останали опасности — дали пък не е била вътрешно безгрижна? Не, на нея самото й държане беше такова безгрижно, външното. А „Архипелагът“ заемал размери, по-големи от всичките ни съдби, размерите на самата Русия. Тази операция й струвала десетдневно свръхнапрежение, незабравимо и до днес.
Първо, да не допусне опропастяване на „Архипелага“. Да остане вечно тук — значи да погине. Но ако го спипат в ръцете на Саша на митницата — още по-голяма погибел и за книгата, и за автора, и за всички — толкова много имена са посочени в „Архипелага“, на още живи хора! — и за самия него. И пак — Андреев, допустимо ли е да го моли за такава услуга? И ще се съгласи ли той? Но за сметка на това — чисти ръце: безкористни хора, с истинско руско чувство и няма да злоупотребят. Ако изтърве тая възможност — кога ли ще се появи подобна по-късно? Тези си съмнения Ева споделила с А. А. и, доколкото може да се разбере, той я разубеждавал, напомнял й, че е зает с по-важна работа — с постоянно опазване. (И като оглеждам цялата случка сега, след десет години, ми се струва, че е бил прав, много благоразумен човек.) Но Ева вече се била навила и трудно някой щял да я спре. Пристигнаха в Рождество, повикаха ме да идем в гората. От нейните бележки личи колко трудно й е било да вземе това решение и още не го била взела докрай, но на мен, спомням си, ми говореше с такава убеденост (винаги победоносна!), че бързо надви съмненията ми. И наистина, такова стечение: тъкмо в деня, когато завърших „Архипелага“ (и със запас от няколко дена за преснемане на лента), и — в чисти ръце! Как да различи човек свободата на нашето решение от Божието предначертание? Решихме, без да сме попитали младежа: да! Впрочем, както си спомня Ева, аз съм им казал: „Действайте само ако има 99% за успех, иначе не.“ В операцията този процент комай далеч не бе достигнат.
Саша приел въпроса обречено-спокойно, усещал, че ще го помолят. — Не те ли е страх? — Страх ме е. Но все пак съм русин. — След един ден предложил такъв вариант: киномеханикът щял да изпраща контейнер с киноматериалите на тяхната група, ще го помоли да пъхне там и капсулата с нашата лента, ще му каже: „Това са ръкописи на дядо ми. Ако взема да ги изнасям от Съюза официално — ще загубя сума време. Помогни ми.“ За втори път сянката на Леонид Андреев съпровождаше моя ролка. Но контейнерът пътувал дори непломбиран, неохраняван от дипломатически статут. В събота срещу Петдесетница цялата им група трябвало да излети за Париж. Киномеханикът щял да потегли с влак по Св. Дух; във вторник Саша се надявал да го посрещне в Париж и лично да извади ролката от контейнера.
И комай всичко щяло да мине спокойно, ако в четвъртък вечерта Саша с московските си роднини не бил дошъл на гости на А. А., а той, след като те си тръгнали, с тройната си предпазливост не бил зърнал през прозореца, че долу ги следели: единият от следящите тръгнал подир момчетата, другият хукнал нанякъде. (Не съм напълно сигурен, в други случаи прекомерната предпазливост караше А. А. неправилно да тълкува ситуацията — тогава, когато следене не е имало. Но Ева до ден днешен настоява, че проследяването се потвърдило, само че по несвързан с нас повод. Възможно е.) През онези дни никой от нас не постави под съмнение следеното и поради това пет дена подред треска ни тресе. Най-напред — Данила и Ева: да продължат ли операцията, или да се откажат от нея? Който не е живял в конспирация, не може дори да си представи това потиснато и съсипващо те състояние, когато, може би наблюдаван, подслушван, без да имаш време, нито възможност да се посъветваш, понякога изнемогвайки от наближаващия провал, не можеш да освободиш волята си от отговорността и трябва да вземеш решение, от което ще зависят и мнозина скъпи за теб хора — и делото. Решили: „да приемат битката за родината в тази достъпна за нас форма, и то именно сега!“ По-късно Ева успяла да хване по телефона един от московските роднини на Саша, напълнила разговора с глупости и вметнала припряно на френски: „Снощи, когато сте се прибирали вкъщи, са ви следили.“ (Ако ги следят изкъсо — и тая фраза ще е хваната…) Оня (макар че не знаел никакви тайни) разбрал за какво става дума и завел Саша да преспи на сигурно място. После — размишленията на Ева с Люша (била отишла при нея да вземе капсулата). Колкото повече умували — толкова по-опасно им изглеждало. И не в резултат на тая равносметка, а пак под напора на чувствата си Ева взела „бомбата“.
В събота сутринта срещу Петдесетница се били разбрали така: в метрото, на спирка „Кировская“, на уречено място Ева се срещнала със Саша и му предала — не „бомбата“, не — пакет с детски играчки: ако ги забележат и хванат пратката, ще останат с пръст в устата. Поговорили си за вчерашното следене. Сега май нямало никого. Разбрали се: във вторник сутринта, щом извади капсулата от контейнера, Саша се обажда в Женева на Евината сестра Катерина Ивановна (ранена през Съпротивата, тя останала инвалид и почти винаги си била вкъщи) и тя предава по телефона условна фраза на Ева в Москва. А самата „бомба“ Саша сега ще получи не от нея, а на следващата спирка, „Дзержинская“, от А. А…. (Всичко е разиграно не по-зле, отколкото ако го била организирала Климова, Евината майка.) Но когато А. А. на „Дзержинская“ се приближил до Саша изотзад и го хванал за ръката — Саша трепнал прекалено забележимо. И нашият Данила променил плана си: решил да поостане със Саша, да го поуспокои. Извел го от метрото на тиха улица до колата си. (Но щеш ли, още едно произшествие: някакво такси стояло досами неговата кола с вдигнат преден капак; потеглили, потеглило и то подир тях… Дали подир тях? Не са ли това излишни подозрения? Изчезнало някъде.) Не нарочно, така им се наложило, направили кръг около „Большая Лубянка“, около „бутилката“ на Дзержински — Данила с ръце на волана обяснил на Саша как да се пресегне и да вземе „бомбата“ от чантата му. Предали „Архипелага“ на Лубянския площад!… Данила закарал момчето близо до мястото, където отивало.
И тъй, работата криво-ляво беше свършена, оставаше ни да чакаме. Но тъкмо тогава се скапаха уязвените нерви на всички ни: недоизяснените заплахи ни притискаха тъпо. Лентата беше излязла от ръцете ни — но доникъде не беше стигнала, висеше без контрол и в опасност. Люша хукнала да ме търси в Рождество, аз отидох в конспиративната квартира на Гледачката (очерк 10), винаги готова да ме приеме, ключът е в джоба ми. Ева, за да не се мъчи през празничните дни в града, заминала за Таруса, където А. А. гледаше престарелия си баща. А Люша телефонирала, без да знае това, на Ева, а Гледачката от уличен автомат се обаждаше на Люша и Евиното отсъствие ни плашеше като вече започнал провал. (Сега разбрахме, че цялата ни операция е била дилетантска и паянтова.) И на слънчевия таруски речен бряг слънцето за нашите приятели било черен пламък. Безпомощното бездействие тежи. Хрумнало им да се върнат в Москва, из пътя се спрели до една църква, вървяла всенощната служба срещу Св. Дух, А. А. запалил по една свещ за всички участници, молил се. А Ева, макар и невярваща (но именно в църква се били видели за пръв път преди години), сега стояла в храма не с любопитство, а с бучка в гърлото: Господи, помогни!
В заклещилата ни минута кой ще ни разбере по-добре от Бог?
Когато се прибрала в Москва, Ева намерила начин да се обади на Сашиния роднина от неутрален телефон и разбрала, че Саша е отпътувал безпрепятствено. Отначало им олекнало, изкарали
