понеделника.
Но вече е вторник, пладне, отдавна трябвало да се обади сестра й от Женева — но не се обаждала, а самата тя не бива да я търси първа: ще стане невъзможно обаждането с условния текст.
Така се тормозили целия вторник — и нямало новини. И им замирисало на разгром: вече четат „Архипелага“ на Лубянка.
Чак в сряда заранта дошло освобождаващото известие. (Оказало се: парижката стачка, полуреволюция — била парализирала връзката от Париж, пресякла се враждебно с нашия „Архипелаг“.)
В сряда през деня, без много-много да крият тайната ми квартира, тримата — Ева, Данила и Люша — дойдоха да ме освобождават. Те ликуваха. Казах им полу на шега, полу на истина: „Ей, големи авантюристи сте били!“ И ги засегнах. Ако бяха се съветвали с мен през който и да било стадий от тази операция, щях да ги спра. Но те с огромно напрежение за 10 дена изкатериха душевен връх и естествено беше да се обидят, като ги нарекох „авантюристи“.
Но много по-обидно се оказа, че отбраните ръце, сменяйки се от чифт на чифт, сплескали цялата ни пратка — и тя не ни спаси в страховития момент. Саша Андреев, без да има никаква съветска тренировка, се държа геройски. Вадим Леонидович треперел над тази книга, дори купил комплект шрифтове, за да стане първият издател на „Архипелага“ на руски. А по-нататък при Карлайлови нашата капсула потъна в сухото сметкаджийство — и дълги години американският текст на „Архипелага“ не беше готов (за това другаде). За какво ли бързахме, рискувахме и се гордяхме?! — когато все едно че не сме го изпращали. „Архипелагът“ хем е на Запад — хем го няма. Когато стана нужда да се прави немският превод, изпратихме Бета (очерк 12) да помоли В. Л. да поиска копие на руския текст от дъщеря си — той се уплашил: ще се разчуе (а той е със съветски паспорт), и ни се наложи да повторим прехвърлянето на „Архипелага“ от СССР по много труден и опасен начин.
Това намерение — да вземем за ново преснемане машинописа на „Архипелага“ — а от кого? от Данила, — се натъкна на неговата съпротива. Той стана подозрителен и заявяваше на двама ни с Аля, че не бива да обезценяваме нито пазеното у Андрееви, нито цялата пратка около Петдесетница. А и още по-малко ни разбираше, доколкото цялата тази операция, с нейните жертви и страхове, беше сведена от Карлайлови до нула. Ако поради съпротивата му не бяхме изпратили отново през пролетта на 1971-ва „Архипелага“ на Запад, до провала през 1973-та нямаше да ги има немския и шведския превод; а руското издание, недостъпно за западния читател, щеше да прозвучи като самотен топовен изстрел в нощта.
Такива препирни възникваха между нас с Данила по делови решения на няколко пъти и, както пролича по-късно, прави бяхме ние, а не той, но подбудите му винаги бяха благородни, такъв си му беше характерът и това не бива да се подценява.
През целия си живот съм намирал време да разпитвам стъпка по стъпка за преживяното — или онези, които пряко описвах, или от които получавах свидетелски материал. Но за хората, с които просто живеех, за най-близките и най-свидните, такова време никога не ми достигаше. Така стана и с А. А. — той беше изключителен човек и вътрешната му духовна биография беше сложна, интересна, но не я измъкнах от него. Почти французин и аристократ в житейските си навици, нескована естественост и изтънчено-придирчив вкус, той бе успял да съхрани и чисто православното светоусещане от детските си години и да си остане до мозъка на костите руснак, само че привързан не към древна Русия, а към петербургския имперски период, дори с великодържавен отпечатък. Съвместявайки толкова много различен опит и преценки, през последните години той ми се разкри като изтънчен, умен и откровен рецензент. Уж двамата с него не бяхме противници, а все имахме разногласия. Сред приятелите ми нито един дори отдалечено не приличаше на него затова мненията му бяха ценни и неочаквани за мен, а поради потайността, кажи-речи, на никого не можех да показвам проектите си. На два пъти той попиля Нобеловата ми лекция, после я преработих неузнаваемо и тя много спечели от това. Настойчиво ме увещаваше да изхвърля някои крайности от „Мирът и насилието“, като правилно ме предупреждаваше, че ще допусна тактическа грешка: ще засегна и отблъсна целия Запад. (Да, тактически доста неща в моята публицистика бяха вредни и излишни, но сърцето ми ме подтикваше! Не може цял живот все за тактиката да мислим!…) Критикуваше и „Октомври Шестнайсета“, но противоречиво, от две страни едновременно: не бивало да се изказвам зле за царя, но не бивало да се изказвам зле и за кадетите. А те воювали помежду си на живот и смърт, избирай, ако можеш. Почти по същото време завърших, но не сколасах да го покажа на А. А. „Писмото до вождовете“, много съжалявам. Данила го прочете през януари 1974-та — когато „Писмото“ вече беше на Запад и няколко дена преди насроченото му отпечатване, ужаси се, предричаше, че на Запад това ще бъде просто провал, — и излезе прав! Макар тогава да бях много сигурен в себе си, че не мога да се „проваля“, че съм здраво стъпил на краката си. А през последните ми седмици в родината прочете и моите статии за „Изпод канарите“, изпращайки ми критични бележки и за тях, отчасти и значително одобрение, и все ми пробутваше Бердяев, Бердяев, пред когото винаги се бе прекланял, и ме е яд, че похабих за тоя Бердяев, за изпратената ми от А. А. книга, последните си два дена в Русия без никаква полза. А и самия А. А. една година преди това настойчиво го увещавах да участва в нашия „Изпод канарите“ — но той уверено ми отказваше. Също руска черта: толкова да мислиш (с бавно, дълбоко навлизане в проблемите, бързо никога не се наемаше), да имаш такива особени мнения, а да не можеш да ги излееш в завършена статия.
Дали покрай тия рецензии, а и изобщо във всичките ни разговори с Ева и Данила много пъти съм се вкопчвал с тях на шега, а понякога и сериозно, в преценката за Запада. С Ева това бяха чести сблъсъци. Според нея съм се бил изказвал за Запада прекалено добре — тя ме разубеждаваше, хулеше Запада — и днес със същата страст, която я беше тласнала навремето да зареже европейското благополучие и доброволно да замине да се мъчи в Русия. Друг път, разсърден за нещо на Запада, се изказвах твърде рязко — почти със същия плам и дори с крайности тя се втурваше да го защитава. И всеки път главната й теза беше: изобщо не разбирам Запада и никога няма да го разбера. Вярно, Ева не се отличаваше със стройни политически възгледи, но той! Тя беше напуснала Франция още преди 30, а за пръв път и преди 40 години, макар че прескачаше дотам от време на време и в самата Москва сега се срещаше с много чужденци, но беше сигурна, че пази живо чувство за Европа. А. А. — и той пристигнал преди 30 години, също беше сигурен в безпогрешността на преценките си. Аз никога не бях стъпвал там, но като слушах всеки ден по няколко западни предавания, не можех да не си създам тъжната представа, че Западът отстъпва по воля, дух и съзнание на болшевиките. И двамата осмиваха изводите ми, защото не допускаха толкова поразителна промяна на Запада. Споровете с тях ме обогатяваха и, както виждам сега, донякъде са ме подготвили за Запада.
През юли 1973-та те пристигнаха при нас с Аля във Фирсановка (Данила — специално за да прочете „Мирът и насилието“, защото отдавна се беше поотдалечил от мен). Понеже се опасявах, че из двора са разхвърляни микрофони, аз ги поведох на разходка по пътечката през ръжта. Това място е толкова руско, че в паметта ми направо се е врязал разговорът там — с Данила това беше последният ни неприпрян. Разказах им, че скоро ще предприема голяма атака. Че съм взел решение: вече да започна да печатам всичко подред. „След три години — уверявах аз Данила — укритото от вас ще загуби смисъла си, всичко мое ще бъде отпечатано и ще можете да се пенсионирате.“ Разсмяхме се, 67-годишният А. А. ме упрекна: „С последното ме засегнахте!“
Дори тогава още ми се струваше, че първият и главен удар ще се стовари върху мен. Че от мен ще започне всичко. А развръзката вече била близка, но ние не виждахме, че мен опасността ще ме прескочи, а ще надвисне тъкмо над тях, над неколцината ми близки хора. Впрочем от началото на 1973-та, когато първата ми жена взе да се изявява публично, в големия печат, на два пъти в „Ню Йорк таймс“, враждебно спрямо мен, — Ева и Данила доста се стреснаха: тя ги познаваше и двамата, макар и не в подробностите на действията им.
Верни наши приятели, те през всичките тия години докрай вършеха своята непрекъсната, неоценима, опасна и безкористна работа — помагайки ни. Ева отдавна беше престанала да е едничката ни връзка със Запада (но току прехвърляше по нещо с изящна лекота), обаче неизтощимо изнамираше с какво още може да ни бъде полезна, в това отношение погледът й беше остър. Ева докрая се държеше в съответствие с навика и смелостта си — без изобщо да се крие, без да потулва приятелството ни (с Аля много си другаруваха въпреки разликата във възрастта им), открито се обаждаше по телефона и ни идваше на гости дори през най-тежките обсадни моменти. Данила — и поради особеностите на характера му, и поради необходимата тактика на Отговорен Пазител, се държеше предпазливо, появяваше се рядко, избягваше
