прекалено острите моменти, гледаше да не бие на очи, името му не се споменаваше по телефона и под таваните, повикванията и срещите се осъществяваха тайно, прикрито. И, не щеш ли, сякаш тласкан от предчувствие, дойде в нашето обсадено обречено жилище на „Козицки“ 3 часа преди арестуването ми! Интуиция и дързост: просто да се сбогуваме! Бях потресен; струва ми се, че досега усещам прощалната ни прегръдка.
Мен ме екстернираха, семейството ми също отпътува. Най-спешното от архива Аля прехвърли по тайни пътища на Запад, — но все пак останаха в родината неподвижни десетки килограми книжа, и все още много доста ценни, и, кажи-речи, половината от това богатство беше у Данила.
Затова особено тревожна и неясна беше първата година след екстернирането ми: поради мудността на стичащия се до Запада архив (някои материали пътуваха по половин година); поради мудността на човешкото обмисляне, което не сколасваше да настигне външните събития; поради мудността на тайната поща — кога ли ще изпадне сгоден случай, кога ли ще пътува някой! поради мудността на конспиративните структури в самия Съветски съюз, — трябваше да се мине тази година и нещо, докато прегледаме всичко пристигнало, докато задочно по шифровани списъци уточним кое е останало там и се разпоредим кое да ни се изпрати, кое да се унищожи, кое е загубило стойност, а кое да се пази по-нататък като безопасно.
А отмъщението на ГБ можеше да се стовари върху нашите близки — най-вероятно през тия първи месеци, докато всичко още беше топло, докато те още продължаваха да са реални съучастници и имаше надежда да бъдат докопани някакви улики.
А с какво можех да ги защитя? Комай само с надеждата, че властите се страхуват от мен? (И те наистина се страхуваха, ударите ми винаги бяха неочаквани и силни.) През първата година правех сложни намеци в декларациите по интервютата ми, макар лично за себе си тук вече да бях разбрал, че Западът не ще се втурне да спасява моите Невидими и че не съм в състояние да им осигуря закрила.
Но ето че Бог ни помогна. Оцеляхме.
(Не, всичко това не завърши чак толкова леко, колкото може да ви се е сторило. КГБ все пак викнал Александър Александрович през 1974-та и му демонстрирал, че е запознато с някои подробности — например относно онази гонитба на избягалото „Теле“ по Коледа, която ни осигури поради нехайството си А. С. и която можеше да струва на Александър Александрович собствената му глава. (А аз на всичко отгоре същия ден го упрекнах, подозирах го, че е допуснал изтичане.) Но май поради Рождество Христово като в коледна приказка — всичко трябваше да завърши благополучно. Този разпит на Лубянка А. А. си го записал и ми го изпрати във Върмонт — и не съм в състояние да предам онзи въздух по-добре от него. [44] (Бел. от 1978 г.))
След екстернирането ми взели да нервничат „къртиците“, наложило се на няколко пъти да прехвърлят материалите. През тази година в Москва зачестили заплахите за повиквания и неочаквани обиски, но дотогава всичките ми укрити материали бяха унищожени. До лятото на 1975-а целият ми исторически дългогодишен архив у Данила (на три-четири отделни места, които и до днес не са ми известни) — всичко било изгорено.
Успяхме! Пак сколасахме да изпреварим КГБ! Сега КГБ можеше да има само подозрения и никакви доказателства.
През юни 1975-а се събрали тримата с Люша (заедно та да има свидетели, а не както Кю „изгаряла“), заминали за Рождество на Истия — и на тоя рождественски простор, срещу сиромашкия църковен купол, доизгорили тия десетки килограми — уж „излишен“, отишъл на вятъра труд, доста неща — със съжаление.
Но и цялата природа се крепи на това, всичко живо: че във всяко развитие и във всеки род трябва да има резерв, трябва да има излишно, което именно гине, само и само главният ствол да расте.
А Ева — първата измежду заподозрените (и просто засечена от ГБ, цялата оклепана с доноси) — не само че не замряла, не се спотаила през тая година, ами с предишната си самоуверена храброст водела свободния живот на извънщатна преводачка, срещала се с чужденци, сред тях — с наши, и през месеците на затишие, когато се сменяли лицата, когато бивали изгонвани кореспонденти, когато се нарушавали каналите, — възобновяваше с нова енергия прехвърлянето на цели чанти и куфарчета от моя архив. Сега, през пролетта на 1975-а, това се следеше с доста по-голямо внимание, стана значително по-опасно, а чужденците се стреснаха. А от края на 1974-та, след като излезе от печат „Изпод канарите“, Москва ни запуши официалната поща и в двете посоки (не пускаше дори пощенските картички за рождения ден на детето), — та Ева тогава се нагърби и с връзката ни по „втория начин“ с всички наши приятели.
От есента на 1974-та в културния отдел на френското посолство се появило ново лице — корсиканката Елфрида Филипи. Аз никога не съм я виждал, Ева ми я описа по следния начин: „Красива, стройна, обича ли те — става обаятелна, не те ли харесва — става ледена. Сприятелихме се от пръв поглед, отведнъж разбрахме, че в известно отношение сме синхронни, без думи. Нейната бърза решителност, готовността й да изпита всички страхове, опасението й да не накисне някого, живият й интерес към Русия… На опасните места пробутваше нещата, обезоръжавайки с усмивка и грация. Гениално бърза: докато тиквеникът си отвори устата, работата е свършена.“ Така например искали да разделят една пратка за мен между трима пътуващи, тя я претеглила на ръка, казала: „Вземам всичко наведнъж!“, като по тоя начин много улеснявала Ева, Данила и „къртиците“. (Същевременно беше прехвърлено и едно-друго от Б. Л. — на всеки чифт помагали ръце съм благодарен.) (По всяка вероятност става дума за Борис Леонидович Пастернак. — Бел. пр.)
Този огромен пакет от Ева, изпратен чрез Елфрида, Степан Татишчев (очерк 13) ни донесе в парижкия хотел „Д’Исли“ на Рю Жакоб, на мансардата — и тогава стана повече от символично съвпадение, каквото може да създаде само Историята. Донеслият си отиде, на канапето още стоеше на камара непрегледаната пратка от Наташа Климова-младша, а по същото тясно таванско стълбище след две минути при нас влезе Аркадий Петрович Столипин — онова синче на Столипин, насмалко неубито при взрива на Аптекарския остров от Наташа Климова-старша, — при което той беше дошъл при мен да обсъдим черновата на моята глава за Пьотър Столипин. С тоя благ човек седяхме приятелски, а край нас бяха пликовете, също така приятелски изпратени ми от дъщерята на несъстоялата се негова убийца.
Така за две трети от столетието се преобърна Русия. Дъщерята със същия талант и порив, каквито притежавала майка й, сега работеше и рискуваше в срещуположната посока. (Макар че не беше се отдалечила кой знае колко от есерския начин на мислене: непрекъснато кълнеше Столипин и виждаше в съветския строй продължение на царския.) Всички сили на здрава Русия вече се обединяват, вече действат задружно.
(ДОБАВКА от 1978 г.): През есента на 1976-а Ева дори я пуснаха в Швейцария при сестра й. Тя в никой случай не можела да иска в съветското посолство виза за Щатите: хем е забранено да се променя страната, хем ще се разбере, че идва при нас. Но с наша помощ (американците й издадоха временна вложка към паспорта) тя благополучно пристигна при нас във Върмонт и изкара у нас пролетта на 1977-а. Много се ядосваше, че привлечената от нея Олга Карлайл се е отметнала и пише враждебна книга, но и непрекъснато ме уверяваше, че това са глупости. Четеше „Невидимите“ — и ме помоли да й дам тоя 9-и очерк (щяла да остави препис в Париж — и да занесе един в Москва, да го прочете на А. А. и чак тогава да го изгори).
Когато ми обясняваше преселването си в Русия през 1934-та, каза: „Не идвах за мъки, моля ви се, не мога да ги понасям, идвах за радост. Но претърпените мъки не притъпиха любовта ми към Русия, а я заостриха.“
А сега пред нея стоеше примамливата възможност: да остане на Запад завинаги. Дълго се тормози, дълго избира. Решаващото й писмо според мен по-добре от моя преразказ предава тези нейни прежиявявания [45].
(ДОБАВКА от 1986 г.): През 1981-ва Александър Александрович се разболял тежко и се поминал. (Баща му доживя до 100 години, мислех си, че и А. А. ще живее дълго. Но не.) Още един приятел загубих. И още един концлагерист, хем с какви остри завои в съдбата му! Ама това не е чак дотам изненадващо в нашия жесток век.
А Наталия Ивановна никога не прекрати конспиративните операции, продължаваше ги дори с лудешка смелост. От 1975 до 1984 година на нея се крепеше не само целият ни таен пощенски и книжен канал с
