старите Андрееви, с които тя се сприятелила още в Женева, по време на командировките на мъжа си, ту със злополучната Карлайл, ту с изпратения от нея Степан Татишчев). Царкинята беше голяма приятелка и с Ева, което съвсем затваряше нашия кръг, опростяваше общуването. За Царкинята нямах скришни книги, то се знае, че тя беше между първочитателите на машинописния „Август“, а преди това беше една от малкото, прочели „Архипелага“ рано, още преди да го довърша, помагаше ни да направим карта на Архипелага, по геоложка линия научила от Пахтусова за изтичането на тайната от Кю — и вече след смъртта на Кю по същата верига събра за нас сведения относно развоя на гибелните събития. През последните ни тъмно- буреносни месеци в родината Царкинята често идваше да се види с Аля и с мен и ни ставаше все по-близка, сколаса да дойде и когато вече бяхме получили призовката от прокуратурата, и много пъти идвала при Аля след екстернирането ми. Когато си мислех, че е надвиснал пълен разгром, ходех при нея да обсъждаме суровите глави от „Октомври“, тогава това звучеше академично. Завършвайки подготовката на „Изпод канарите“, приятелите ми в Съюза, а аз на Запад, — двамата с Шафаревич си разменяхме ръкописи чрез нея, живееха съвсем наблизо. Така Царкинята заедно с Ева се включи в основния канал. Докато тези очерци бъдат публикувани, вече не всички наши съотечественици ще разбират каква решителност се е искала, за да се включиш в „канала“.
(Минаха се години — ние продължавахме да си разменяме бележчици от чужбина, знаехме за нейните радости: ту че пак посетила тундрата — много я обичаше, ту че си купила вилно място край Москва, ту че заминават с Ева, Данила и Люша на почивка в Крим — беше ги сприятелило всичко предишно. Само тя знаеше, че Ева е пристигнала при нас във Върмонт — и тъкмо у нея в краймосковската й виличка бил четен на глас предишният 9-и очерк от „Невидимите“. Тази жива неосакатена вест от нас им се струвала, кажи- речи, неправдоподобна; Ева им разказвала подробности за Върмонт, което не бива да се прави под тавани. А в края на 1989-а гебисти дошли да й правят обиск (когато се стягал обръчът около Ева, около фонда), конфискували книгите ми, питали я откъде ги има, отговорила им просто: „Другарувах с него от 60-те години.“ Оставили я на мира. (Бел. от 1986 г.)
Отчасти чрез Царкинята, после и чрез Люша поддържахме връзка с Михаил Константинович Поливанов, един от авторите на „Изпод канарите“, математик, чиста душа, но с много малко приятели и на малко места имащ правото да се наслаждава на свободен разговор, като всички ни там, принудително-осакатяващо превити отвън. Самият М. К. беше вярващ, но дотам зачиташе чуждата свобода, че не кръстил децата си, докато били малки, а ги оставил да пораснат и да изберат (всичките се кръстили). Дълги години пазеше и „Архипелага“, и „Кръг“-96, най-опасните ми книги — ту в апартамента си (и какво ли не му се случвало: държал ги под ваната — листовете се намокрили, трябва да ги нареди да се сушат из цялото жилище, течението от прозорците ги разпилява; ненадейно дошли да правят обиск на отделно живеещата му тъща — носи всичко в гаража, вози го дори в колата си); ту у бащи си, без той да знае. По- късно го освободихме от тези ръкописи, но доста забранена литература му минаваше през ръцете, той самият я четеше, даваше я и на други за прочит.
(Все пак благодарение на голямата си предпазливост можа да избегне разните гебистки подозрения — и продължи да ходи в задгранични командировки, при което ни смайваше и радваше в Цюрих ту с внезапно обаждане по телефона от Париж; във Върмонт — с писмо от Италия. (Ама каква е орисията на съветските! — „Тук има и други хора от СССР, затуй с голяма мъка надвивам подозрението, че всяко мое движение, включително и това писмо, се проследява. Та нека не ви учудват следите от болезнена конспиративност дори в това писмо.“ Но в тези писма той — и почти единствен по онова време от родината, разкъсвайки глухотата, — правеше обширни, задълбочени, тогава много ценни за нас анализи на Възлите. (Бел. от 1986 г.))
Разширявайки конспиративната мрежа, всеки естествено действа по линията на близкото познанство и приятелството. Така например приятел на Люша от младежките й години покрай съседството им в Переделкино беше Николай Вениаминович Каверин (синът на писателя), когото кодирахме като Вел заради слабостта му към велосипеда. В Переделкино те с Люша лесно можеха да се срещат всяка неделя, без контрол. Коля бе израснал вече с неразлигавеното поколение, разбиращо, че може да извоюва свободата си единствено със своите собствени ръце. Той и лично беше твърд, точен в поведението, сигурен в осъществяването. В тези свои работи като че ли не посвещаваше баща си, но около него имаше някакъв свой младежки кръг, затова им дадохме размножителния „чекрък“ на Ростропович. (Той се оказал много ефикасен и те със съжаление го унищожили, когато положението станало напечено.) Коля помагал на Люша да намира нови скривалища за някои мои ленти и ръкописи.
(Чак сега научавам: той и приятелите му, без да знам, ме охранявали в Переделкино след моето писмо до конгреса на писателите. (Бел. от 1990 г.))
Той беше „стартът“ за много мои самиздатски публикации. През януари 1974-та, по тъмно, дойде при мен в Переделкино, дадох му — овреме, за един от стартовете в деня на арестуването ми — „В лъжа не се живее“. От него лъхаше готовност да ми оказва всякаква помощ, без да мисли за опасностите.
Необходимостта принуждаваше Люша да си има и свое специално постоянно скривалище, отделно от системата на Данила. През есента, струва ми се, на 1968-а й предложих такива пазители — сътрудници на Института за руски език на „Волхонка“. Единия от тях, Леонид Крисин, Люша и бездруго познаваше като чест посетител на К. И. Чуковски. А другата беше много милата Ламара Андреевна Капанадзе. Виждал съм я общо три пъти през живота си, два пъти — покрай тяхното институтско хрумване да ме поканят уж за образцов фонетичен запис на магнетофон, а фактически — да се запознаят с мен и да получат ръкописи за размножаване. (Между другото помогнаха ми в моите издирвания по кубанския и донския диалект.) Третия път ги викнах и двамата (пак на свидния ми и съдбовен Страстной булевард, пак на любимата ми „новомировска“ алейка до мястото, където той се разширява) — и веднага им предложих да пазят най-страшните ми книги, и то в голям обем. И не сгреших, не стана нужда да се разкайвам! Взеха всичко, без да им мигне окото, и го пазиха отлично. Льоня получаваше ръкописите от Люша и й ги донасяше, това беше естествено, защото продължаваше да работи над наследството на К. И, самата Ламара тъкмо поради законите на конспирацията за съжаление никога повече не я видях — нито да я опозная по-отблизо, нито да си поприказваме, а и Люша много рядко. Скривалищата на Ламара май се променяха — първо у роднини, невинни старци, после не знам защо й се наложило да пренесе ръкописите в жилището си на 2-ра Троицка уличка — по сарказъм на съдбата това била едновремешна квартира на Берия, сега превърната в комунална! Разбира се, само по себе си това скривалище беше несигурно: Ламара живеела сама, значи, когато излизала, оставяла ръкописите в комуналката! Но тъй като не се срещаше с нас и не се занимаваше с нищо друго непозволено, не би трябвало да привлече ничие внимание. Впрочем през лятото на 1973-та, когато бяхме съвсем закъсали, дойде тревожна новина и оттам: някакъв съседски гостенин на два пъти надзъртал през ключалката на Ламара, тя го спипала на местопрестъплението. Това може да е било и внимание към младата привлекателна жена, може да са били и пипалата на ГБ. По същото време Люша боледуваше след катастрофата, „Архипелагът“ се провали, нямах сили да се оправя с Ламара. Най-сетне, през есента, тъкмо бяхме се наканили да преточим от нея нашия архив — ненадейно от сърдечен пристъп задълго се тръшна на легло Льоня Крисин и работата пак засече, увисна. През нея есен имах усещането, че сънувам кошмар, трябва да направиш защитно движение с ръка, а всичко ти е парализирано. По-късно през есента нещата се оправиха, благополучно прибрахме архива оттам.
Още едно съвпадение: на същата тази 2-ра Троицка уличка, в съседната къща до Ламариното скривалище (!) през януари 1972-ра навръх Коледа в апартамента на Н. Н. Вилмонт, известния преводач и литературовед, завърши успешно организираната от нас с Анна Самойловна Берзер гонитба по дирите на избягалото „Теле“, което поради изтичането бе доприпкало дотук. С А. С. Берзер години наред поддържахме учудващо спокойни неизменни приятелски отношения — от запознаването ни в редакцията на „Новый мир“, още в старото помещение, от първите й тайни съобщения за движението на „Денисович“ по кръговете на ЦК — това ми се разказваше още в предишното й жилище на „Кречетниковская“, бъдещия „Нов Арбат“, откъдето поради събарянето на старата уличка сестри Берзер бяха лашнати в един скапан нов жилищен блок в покрайнините, приятелството ни продължи и когато съсипваха редакцията, когато вече и от новия „Новый мир“ принудиха Анна Самойловна да се пенсионира. Тя ми беше връстничка и следвала в МИФЛИ (Московски институт за философия, литература и история. Бел. пр.) тъкмо I по времето, когато бях там задочник, оттам идваха общите ни възгледи и спомените на нашето поколение. Самият й начин на мислене и възприемане ми беше близък, не се различаваха кой знае колко реакциите ни. И беше изключително скромна, тактична, кротка, несамолюбива и добросърдечна — то всички автори на
