сила на вихъра около нашата борба, че никой наблизо не можеше да се запази ей така. Естествено е: да прочетеш нещо „новичко“, ама нали трябва да го вземеш и да го държиш, а след това да го подържиш още малко и да го скриеш. Целият открит начин на живот на Еткиндови, дълъг благополучен бит в интелигентска научна и литературна среда — съвсем не ги предразполагал към риск, към конспирация. Но — и цялата епоха ги тласкаше натам и неща, които в друга обстановка потъваха в забрава, през тези години се показваха подсещащо: и неговият, и нейният баща загинали в лагерите. И ето че през не знам коя година след запознаването ни получиха от мен за прочит „Архипелага“. Първо — много се уплашили, това им изглеждало прекомерно, разрушавал се всякакъв ежедневен нормален живот. Развълнувани, и двамата идваха в Москва да ме убеждават, че не бивало да разпространявам книгата по никакъв начин. Еткиндови бяха естествени с това, че не криеха страха си, но надвиваха и прекрачваха този страх. Така например, заминавайки за чужбина в началото на 1967-а, Е. Г. се престраши да вземе от мен вече готовото ми писмо до писателския конгрес (2 месеца преди самия конгрес) и с големи предпазни мерки го предал (този екземпляр после стигна до Би Би Си, именно от него четяха и громяха). Запознах ги с Люша — между тях се установи куриерска връзка с помощта на пътуващи познати и потекоха ли, потекоха от Москва към Ленинград ту най-новите книжки на самиздат, ту разни поверителни книжа. Дори един екземпляр от „Архипелага“ бил заровен близо до вилата на Еткинд. И така малко по малко Еткинд се озова близо до самия пламък и световната експлозия на „Архипелага“, на самия ръб на кратера, търсеше вътрешно равновесие и не се удържа. Измежду всички действащи лица от тази книга той единствен получи и открито сътресение, публично бичуване — и бе изритан в чужбина.
(Приятелството ни отначало продължи и в чужбина. Е. Г. ни посети в Цюрих, няколко пъти се срещахме в Париж (споделях с него проекта ми да се създаде Руски университет в чужбина, исках му мнението). Но после нещата се промениха. След две-три години Еткинд публично се изказа против мен: заяви, че съм искал за Русия нов византизъм, и то в самия разгар на екзекуциите в Иран, които накараха цял свят да изтръпне, — че искам за Русия нов Аятолах, а руските аятоласи ще са още по-лоши от иранските. Наложи ми се да му отговоря също публично — „Персийският трик“, есента на 1979-а. А след това Еткинд стана един от повсеместните клюкари относно моите никога несъществували теократизъм и антисемитизъм. (Бел. от 1986 г.))
А с Лев Копелев развитието беше такова: от нашата концлагеристка компания той пръв и най-много се сближи със столичните литературни кръгове, с чужденците. С Н. И. Зубов (който също познаваше Лев, от лагера) по време на заточението ни обсъждахме: ей тая наша книга с фотолентите; най-лесно може да я изпрати Лев. Когато пристигнах в Москва през 1956-а, бързо се разочаровах от чуждестранните туристи и разбрах, че трудно ще проникна в чуждо посолство. Но страхотно разчитах на Лев и все му четях ли, четях написаното в лагерите и в заточение, с надежда очаквайки: кое ли ще се съгласи да изпрати? Само че той не хвалеше произведенията ми. А особено през оная 1956 година — нали започваше „оздравяването“ на комунистическата система! — хич не му се искаше да й навреди, като снабди с оръжие „световната реакция“.
Обеща ми: най-много да даде на поляците моята „Република на труда“ — у тях през тия месеци май бурно се развиваше свободата, а най-важното беше, че е социалистическа. Но — и на поляците не я даде, така книгите ми замряха. Лев изобщо не придаваше значение на провинциалните ми творби, а все пак се срещаше с най-видните съветски и западни писатели. Оттогава и аз зарязах тази идея. Но след като през есента на 1960-а посвикнах с първия кръг читатели — не концлагеристи (семейство Теуш, семейство Каменомостски), през май 1961-ва докарах олекотения „Щ-854“ и на Копелеви в Москва. Макар че Лев определи това като „производствена повест“, все пак тук явно се усещаше известна пикантерия и те с Рая Орлова взеха да ме увещават да им разреша да я дават на тоя-оня „за прочит“, което беше напълно в техния стил. Отначало твърдо отказвах, но после се поддадох, те изцедиха от мен някакъв разрешен списък на читатели: семейство Рожански, семейство Осповати, Кома Иванов. И още същото лято и през есента започнали да я дават, без да се съобразяват със списъка. А през ноември 1961-ва, след XXII конгрес, се разбрахме, че Копелеви ще дадат разказа на „Новый мир“. Занесла го Рая Орлова. (Според нейната версия — с дебел намек го дала лично на А. Берзер, а според версията на А. Берзер: нищо съществено не обяснила, оставила го на бюрото й като някакъв незначителен „стихиен“ ръкопис — срамувала ли се е?) Но след като го дали на „Новый мир“, идеята на Копелеви била: да се възползват от ситуацията и широко да разпространяват повестта ми (стоварвайки вината за това върху списанието), а че тя ще бъде публикувана, изобщо не вярвали. А аз все пак донякъде се надявах. Но „Иван Денисович“ благополучно бе отпечатан и аз пак взех да подпитвам Лев: дали да не изпратим (нещо друго)? Из апартамента им щъкаха доста чужденци, но — не, не се нае. Вече бях загубил всякаква надежда — не щеш ли, през 1964-та Лев ми заръча да се подготвя да дам на Рожански. Рожански не ме излъга, взе пратката — ама му изгоря командировката. А аз вече се бях запознал с Ева и по-нататък не ми трябваха Копелеви. Само в момента на провала на архива ми, през есента на 1965-а, остро ми се доиска: да изпратя на Запад „Танковете“ и „Пруски нощи“, да ги спася. А Ева в този момент беше във Франция. Аз — пак при Лев. Той се нае и този път наистина изпрати — по Бьол. Колко се радвах, колко благодарен му бях! Но не знаех, че през двете седмици, докато ръкописите стояха у него, Лев ги дал за прочит на балдъзата си Люся, тя — на една своя приятелка, по-нататък ги преписали и това изтичане след няколко години щеше да ме заплаши смъртоносно: щеше да стигне до ГБ и да бъде използвано от тях против мен чрез „Щерн“. Тогава не намерих в себе си сили да упрекна Лев сериозно, а и в него не беше покълнало съзнание за никаква вина. Такъв си му е характерът: не може да се стегне за дълъг сериозен бой. Комично звучи, но нищо мое не мина през него, без да се провали. Дори такава дреболия като писмото ми до „Унита“ — нае се да го изпрати по Виторио Страда, но беше заловено на митницата. И когато след моето екстерниране Аля остана върху взривоопасния ми архив, загрижена как да го прехвърли на Запад, — потърсила Лев, но той не й помогнал. И слава Богу, пак щеше да стане някоя беля.)
През август 1973-та, когато „дисидентството“ взе да се цепи на течения, Лев се люшна към някогашните си марксистки симпатии („налееш ли веднъж катран в паница, и с огън не можеш го изгори“), към подкрепа на Рой Медведев. А ние с него, кажи-речи, прекратихме взаимоотношенията си след моята статия „Мирът и насилието“, когато ме обвини в „москвоцентризъм“ (виждал съм потисничеството в Москва, не съм го виждал в Чили и т. н.). Последната ни среща се състоя през декември 1973-та в Переделкино във вилата на Чуковски, където седях подгонен, измъчен, а той докара да ме запознаел, без да ме пита, без да ме предупреди, с американския издател Профър и жена му. Намери ме във вътрешността на горския участък: да вървим! Аз се възмутих: за какво са ми тия американци, не ща да виждам никого. Така се разделихме с Лев — и двамата начумерени и мълчаливи. Чак след екстернирането ми той видял „Писмото до вождовете“, след това „Изпод канарите“ — и станал яростен вечен враг на тази програма, а и на мен самия. Написал клокочещ отговор на „Писмото“, кажи-речи, по-дълъг от самото „Писмо“ (лош белег за една критика), винаги е толкова многословен — чак не можах да го дочета, а и не очаквах да открия там ценни мисли. После ми писаха от Москва, че навсякъде рязко ме „хули“, не може да се спре, дори и пред Люша и Л. К. Чуковская, — а какво ли е било пред чужди хора?
И все пак продължавах да обичам Лев, да помня грамадната му чорлава фигура и прямодушните му сърдечни постъпки: той беше щедър към всички и добър, ако не беше ядосан.
(След емигрирането му на Запад и взаимно примирителните ни писма той обаче лесно се вля в клеветническата кампания, която организираха около мен някои емигранти от третата вълна. През 1985-а отношенията ни се прекратиха при последната размяна на писма между нас. (Бел. от 1986 г.))
А доста голяма помощ ми оказа и Володя Гершуни, концлагерист от младини, мой познат от Екибастуз. Той с голям ентусиазъм ми мъкнеше редки стари книги за „Архипелага“ и по история на революцията. Той именно ми донесе „Беломорско-Балтийският канал“, единствената съветска книга със снимки на чекисти. Пак той ме свърза с М. П. Якубович. На Гершуни принадлежат и два термина, които съм употребил в „Архипелага“: „изтребително-трудови лагери“ и „комично загинали“ — за комунистическите ортодокси.
А всяко познанство тегли след себе си ново, кръговете се разширяват. Пак Гершуни ме запозна с друг благожелателен кръжец, подобен на младежкия кръжец около А. И. Яковлева, който подписваше колективните си писма до мен, — около Елена Всеволодовна Вертоградская. Всички те работеха в някакъв библиотечен партиен фонд, и то къде? на площад „Дзержински“, точно срещу Голяма Лубянка! Хем какъв фонд! — от някакви полузабранени, но все още неунищожени книги, така че имаха възможност да водят за бракувани уж унищожените, а в действителност да не ги унищожават, да ги дават
