например на мен. Поради острия недостиг на време, поради претовареността ми с работа неразумно малко се възползвах от това (да трупам ли книги, когато примката вече е на врата ми и не знам дори една ще прочета ли?), но все пак вземах по нещичко. И веднъж те настояха — да ги посетя направо там, във фонда, да се поразходя край рафтовете. Не бяхме се опознали както трябва, но пак станахме приятели. Всички сияеха — все пак си беше непредпазливост. Не знам какво им е струвало това, присъствал доносник — и си имаха неприятности. След това връзката ни позамря. А 10 дена преди екстернирането ми именно поради откъснатостта на тази група им предложих да съхраняват Крюковия архив. Приеха!
А Неонила Георгиевна Снесарева — нещастна полусляпа и мизеруваща жена, непрокопсала преводачка от английски, изтласкана от чевръстите „тръстове“ (тоест от затворените преводачески колективи), — дълги години се натискаше да ми помага с каквото може, петимна беше да ми отдели от оскъдното си свободно време. (Беше родом от Воронеж, дъщеря на свещеник, разстрелян от ЧК през септември 1919-а, когато белогвардейците наближили града, после цял живот трябвало да крие това — и така можала да завърши преводаческия факултет на Литературния институт; майка й изкарала 5 години в Соловки в началото на 30-те години, а след войната пак в лагер, и двете бездомни и съсипани цял живот. ) Снесарева ми направи сравнителен анализ на два английски превода на „Кръга“ (и насъбра достатъчно материал, за да докаже тяхната непригодност). Преведе ми книгата на Георгий Катков за Февруарската революция. Помежду си я наричахме Глухарчето. Благодарение на телефонните й гафове (притежаваше опасната способност неуместно и неумело да говори излишни неща по телефон и под тавани) ГБ си я следеше и сигурно са се надявали да докопат голяма плячка там: вече след екстернирането ми извършили обиск-нападение на жилището й, в нейно отъствие, но освен мои снимки нищо не намерили и оставили подигравателна бележка. (Дотам не я смятали за човек, че дори не криели, че са от ГБ.) А след нашето отпътуване Алик Гинзбург можал да привлече Н. Г. към Руския обществен фонд, да разпределя помощите за концлагеристи и за свръзка. Тя работела самоотвержено и безстрашно, той я хвалеше в писмата си до нас в Швейцария.
Имаше и още хора — живеещи твърде далеч, за да ги викна на помощ, за да намеря добро приложение на силите им. Такава беше в Ленинград Натаня (Наталия Александровна Кручинина, лекарка) , не съществуваше задача, която не би приела (но поработихме с нея съвсем малко във връзка с Крюковия архив и „Тихият Дон“).
По същия начин се беше забила в далечния Ростов на Дон, осакатил и моите юношески години, състудентката ми от университета, по-възрастна от мен, Маргарита Николаевна Шефер. Пристигнах там май че през 1963-та и тя със сурово, тъмно, сякаш издялано от камък и антрацит лице, ми каза страстно: „Саня, дай ми каквато и да е работа — за революцията! Задушавам се в това блато!“ Можах да й отговоря само едно: „Премести се в Москва. Тук на никого не можеш да помогнеш.“ Няколко години по- късно все пак започна да ми преписва на раздрънкана машина, с отвратително индиго и отначало с много грешки. Преписа „Кръга“, а след това и пълния „Архипелаг“ и тези преписи не свършиха никаква работа, събирали са някъде праха, неотдавна били изгорени. (Но работа се вършеше, глава се слагаше в торбата…) Само преживяхме покрай това още една авантюра — едногодишния престой на комплекта у случайни хора в Ростов, в една барачка — как не се е затрил? как не са го открили? Нови тревоги, ново разкарване… През 1970-а Рита можа най-сетне да се пресели близо до Москва, тук установи контакт с Люша, с „НН“-овците (и — работна връзка, и да има при кого да избяга от черната си самота, да си изплаче болките). Пак с гафове, но и Рита се напасна на съзаклятнишкия стил. И днес тя е единствената доверена машинописка на сборника „Изпод канарите“, изведе го до всесъюзния самиздат и до световната известност.
И ето че наброихме само в този очерк близо четирийсет души. И по всички предишни очерци ще се съберат, като прибавим и неспоменатите, към четирийсет, а по-нататък има още над петнайсет, а и чужденците са двайсет, това прави вече над сто! — и всичките до един са Невидими!
Какво ли щях да постигна без тях?
През годините забравяш колко са, а сега те смайва списъкът им.
А имаше и следваща редица, още по-голяма — които са ми подавали честни ръце за помощ, много пъти са проявявали решителност и са рискували, само че нямахме нужда, не можехме да ги поемем.
Или които ни оказваха помощ еднократно — от неизвестността и си оставаха неизвестни. Например онези две момчета в радиокомитета на „Новокузнецкая“ — с лудешка смелост от чантата на гебист, който бил излязъл от стаята, извадили и преписали оперативната инструкция за следене, която след това цитирах в интервю (Третото допълнение).
Или пък Игор Хохлушкин. Отначало той (научен работник) се борел в Новосибирск, още оттам се обаждаше, после го къшнали преуспяващите пишман-учени. Някак можал дд „пусне корен“ в Москва, но вече без истинска работа, отначало като подвързвач, после като дърводелец, за сметка на това можел да си позволи да е свободомислещ. Но дори и този източник на препитание можа да приложи за обществена полза: доста самиздатски материали подвързваше безплатно. А когато дойде в Съветския съюз „Архипелагът“, но твърде малко и само за столиците — Александър Гинзбург, легендарният ръководител на нашия фонд, който на пръв поглед абсолютно не се побираше в съветските условия, ръководеше не само незапомнената помощ за семействата на затворниците и самите затворници — той покрай всичко това намислил да организира отпечатване на „Архипелага“ в Грузия, нелегално да го ксерокопира там от ИМКА. И всичко се връщало в Москва на коли, а после Хохлушкин в дърводелската си работилница в музея намерил начин да ги реже и подвързва досущ като книжлета — невероятно издание, смъртно опасно за издателите си. (Тяхната продукция освен с бледия си печат се отличаваше и с цената си: чуждестранните издания по 300 рубли книгата, а нашите — по 20, себестойност.)
Необикновено беше усещането: тук, в чужбина, да получа чрез Ева такава книга от Русия! Пише ми Игор: „С радост Ви изпращам като подарък тукашното издание на Книгата. (Тиражът й е 1500, първата партида — 200 екз.) Вярвам, че Бог не ще допусне да бъде пресечено това дело. Изданието е не само и не толкова за московските сноби, а за провинцията. Обхванати са градовете Якутск, Хабаровск, Новосибирск, Красноярск, Свердловск, Саратов, Краснодар, Твер и по-малки…“
Така си слагат главата в торбата руските момчета, за да закрачи „Архипелагът“ към недрата на Русия. Невъзможно и да си ги представя всичките, без да се просълзя…
А не е ли редно да причисля към Невидимите и онези непрозвучали и несломени герои, които, след като са ме познавали в миналото, устояха на целия натиск и не ме наклеветиха? Отец Виктор Шиповалников отказал да публикува статия против мен в „Списание на Московската патриаршия“, както му било наредено, и заради това бил подложен на гонения, и цялото му семейство, но не трепнал!
(А когато чекисткият агент Ржезач търчал да събира клевети против мен от свидетели на моя живот — как да си обясним, че повечето не се хванали на въдицата му, не са споменати, не са привлечени в неговата мръсна книга. Той не може да не е изкопчвал показания от Лидия Ержец, моя съученичка. От приятелите ми от студентските години — Емил Мазин и Михаил Шленьов. От фронтовите ми командири генерал-майор Травкин, подполковник Пшеченко, майор Пашкин и най-вече — от фронтовия ми приятел и съратник Виктор Василиевич Овсянников — именно и особено защото днес той е подполковник от Държавна сигурност. Само че нищо подходящо никой от тях не му казал, не излязъл под прожекторите на лъжата — и значи какъв си е останал? Невидим. (Бел. от 1978 г.)
11
НОВАТА МРЕЖА
През лятото на 1968-а Ева настояваше: „Хабите си силите, където бихте могли да не ги хабите. Липсват ви млади енергични помощници. Хайде да ви запозная!“ Съгласих се, Ева още тогава ми каза да съм отидел у Светлови на Василевска улица. А аз дори от Рождество, дето е наблизо, никога не пътувах до Москва само по една работа, винаги ги навървях една подир друга. Та и този път така, натаманих срещата за същата вечер, когато бях се уговорил да ме запознаят със Сахаров, за което ми посочиха апартамента на академик Файнберг на „Зоологическа“, в същия район, удобно съвпадна. (Нея година Сахаров още го водеха засекретен. За да остане срещата между двама ни неизвестна, рабрахме се, че ще дойда преди него — можеше официално да го следват наблюдаващи, а да си тръгна по-късно.) Два часа преди срещата със Сахаров отидох да се запозная с Наташа Светлова.
