Това стана седмица след окупирането на Чехословакия и три дена след демонстрацията на седмината на Червения площад. На виличката си в Рождество бях чул всичко по радиото, но живи подробности за московската демонстрация не знаех. И сега младата енергична жена с тъмнокрила коса, паднала над ореховите й очи, крайно естествена в облеклото и в държането си, ми разказваше как е протекла демонстрацията и дори как се е подготвяла. А откъде го знае тя? Оказа се, че била близка с тях, с Движението, и двама от участниците са й приятели. (Само една дреболия не достигаше — защо не е отишла и тя на площада тоя ден? Тази дреболия по-късно я установихме: за това ли била расла? В някои мигове от живота на нас ни се изпращат кръстопътища и между решенията почти няма процеп. И ето че днес пред нея се появяваше ново решение.)
Нейният обществен плам много ми допадна, по характер тя приличаше на мен. Трябва да я впрегнем в работа! Не знам този път ли или следващия й предложих за начало: да преписва на машина моя „Кръг“-96. Наташа се зае на драго сърце. (Макар че завършваше математическа аспирантура, водеше упражнения със студенти, свободното й време бяха двата вечерни часа, когато шестгодишният й син вече ще си е легнал да спи. Но го преписа за четири месеца, хем без нито една буквена грешка и с голям вкус във външното оформление, на което никога не бяхме обръщали внимание.) Още следващия път ми задаваше по вече готовия текст такива придирчиво-точни въпроси, каквито на мен самия не бяха ми идвали наум. И по някои подробности от партийната история ме поправи, където не очаквах от нея знания, това сьщо много добре ми се напасваше. Излезе, че още в горните класове сама за себе си старателно се ровела в реалната история на болшевишката партия. (Това беше поколението, разтьрсено от катурването на Сталин тъкмо през последната училищна година. А единият от дядовците на Наташа, Фердинанд Светлов, бил дори виден болшевишки публицист, след арестуването му през 1937-а останала комунистическата му библиотека, забранени протоколи от партийните конгреси и разни комунистически боклуци, които обаче влизали в стряскащо противоречие с „Краткия курс“. Оттам именно започнали нейните разкопки. Рязкото преориентиране на поколенията беше знаменателен признак и развой на руската история през 50-те години.)
Ами ако трябва да се скрие нещо? Да, разбира се, наема се да уреди това.
Да кажа „делова“ — ще е недостатъчно: в работата си тя проявяваше мъжка готовност, точност и лаконичност. В преценката на действията, на тактиката — стремителност, както я наричах аз — електроническа, тя по темпо веднага навлезе в също толкова стремителното ми по онова време поведение. Но и във възгледите, които проличаваха първи, — такава близост до моите, каквато аз само бях мечтал и не бях срещнал приятел мъж. А освен това открих в нея душевна връзка с руските корени, с руската същина и изключителна любовна внимателност към руския език. И такава бликаща жизненост — дощя ми се да я виждам често.
Тя беше обляна и запълнена с руска поезия, безброй стихотворения знаеше наизуст и сама си ги „издаваше“: преписваше ги на машина, подвързваше ги, все още забранените. Но нещо повече: излезе, че притежавала изтънчена дарба да редактира, да доизпипва в художествено отношение, това малко по малко радостно го откривах. И на четвъртата-петата ни среща, обзет от благодарност и доверие, сложих ръце на раменете й, двете върху двете, като на приятел. И изведнъж от това движение се преобърна целият ни живот, тя стана Аля, втората ми жена, след две години се роди първият ни син.
Тази близост на пълно разбиране — по лица, събития и въпроси от нашата история, през 1968-а още не ни свързваше толкова проникващо, макар и бездруго вече трайно съединени, както по-късно, когато в съветското общество се започна всеобщо разцепление и разночувствие — а ние с нея сме смайващо слети и колкото повече време се минава, ставаме още по-слети.
А съвместната ни работа си вървеше по реда и също все по-добре и по-задълбочено. Аля настоя и можа да извърши във вече преписания „Архипелаг“ голяма работа по проверката и коригирането на цитатите, особено на Лениновите, които в припряната си работа бях вземал от различни издания, а по-точно казано — бях изскубвал повторно от комунистически книги, защото аз самият нямах време за библиографска проверка, ставаше бъркотия. (Като нелегален писател се смятах за донякъде свободен от нормалните библиографски изисквания — напразно и погрешно.) После ми направи схеми на събитията в моите Междувъзлия (не бях се занимавал с тях, защото не се обхващаха от Възлите, но да ги знам, да им хвърлям от време на време по някой поглед, трябваше). Обработваше спомените на Шляпников, после ми направи извадки за Ленин: ту от отделни произведения, ту събираше и класифицираше: черти от външността, от говора, от начина му на държане.
Тя се вля и ми помогна на няколко нива едновременно, със съвети, с обмислянето на стъпките ми, след три години вече и във вътрешното доизносване на „Октомври“. Дотогава — във всички определящи, стратегически решения бях сам, сега се сдобих с още един проверяващ поглед, с опонентка — но и с постоянна съветничка, в същия като моя неогъваем дух и тон. Това беше много радостно и дружно. На работата и на борбата ми Аля се отдаде бързо — цялата.
А вече колко години се тормозеше измореният ми мозък от тия вечни допълнителни съображения: от кого кой ръкопис да взема, на кого да го занеса за пазене; в каква последователност да се придвижвам, за да е по-малка заплахата; откъде да телефонирам, за да не разкрия връзките си; кои скривалища да ликвидирам поради опасност, какви нови да създавам. За това умствено претоварване отиваха вече преките сили, нужни за писане, и една такава дневна грижа ме притискаше наистина като физически товар, смазваше ми настроението: докога ще мъкна всичко това (което става и все по-тежко)?…
А малко по-късно се скапа Кобозевото скривалище (сестрата на снаха му, у която всичко това се пазеше от години, трябваше да си смени жилището, събаряли старата къща), и трябваше да приберем всичко до шушка. А това скривалище беше главното, и най-отдавнашното (вече от близо осем години) и затова най- представителното, най-пълното, всички първи най-важни екземпляри, и най-поверителното. И по всички точки тъкмо на Аля най й подхождаше да се заеме с опазването им. По всички точки, защото вече бях разбрал, че искам да направя своя литературна наследничка именно нея. Най-сетне с освободена душа можех да предам всичко на Аля. Гаранция беше и дълбоката прилика между убежденията ни, и двайсетгодишната разлика във възрастта.
Аля без колебание се нае да ми уреди подръчно хранилище за всички мои произведения — изцяло по свое усмотрение, тоест напълно освобождавайки главата ми: кое у кого се намира, как да се вземе, как да се прибере отново, на мен ми оставаше само да донеса излишното, само да й поръчвам каквото ми трябва. Уредих й среща със сина на Кобозев, студента Альоша, отидоха с празни раници в онова скривалище, което никога не бях виждал, и прехвърлиха ръкописите. Аля най-напред прочете и вникна във всичко, което бях написал, до последната хартийка, и сега го държеше в паметта си с най-големи подробности. После го класифицира и систематизира (като същевременно ме помоли, вече и за в случай на внезапна моя смърт, ако не ще съм в състояние да го сторя — да направя собственоръчни надписи и разяснения на първите листове). Така се събраха там: окончателни ръкописи и текущи, и над които е прекъсната работата. Но взетият архив не можеше да остава дълго в жилището й: тъкмо защото аз поради сърдечното привличане често идвах при нея, трябваше да разполагам с тази свобода — затова се налагаше ръкописите да се пазят у някои други, по-отдалечени хора, при които никога не съм ходил и чиито имена нарочно не исках да знам, не съм я питал за тях. (Най-добре е всеки да знае необходимото, та нито ако бълнува, нито хипнотизиран, нито отровен, нито в миг на слабост нищо да не може да каже.)
Аля бързо се съгласи, но още не знаеше у кого ще ги пази. Тепърва трябваше да прецени и да поиска съгласието на тези хора. Аля правилно схванала: системата за опазване трябва така да се впише в живота, че почти да не промени нито познанствата, нито срещите, нито придвижванията. Зна чи: от нея трябвало да вземат хора, които и преди това са я посещавали, и занапред ще идват, и е естествено да се обясни тяхното идване. Такъв човек беше нагледен, близък — бившият й мъж, бащата на момченцето, отдавна останало с майка си и навестявано от баща си. (Така и по-късно епизодично възникваше при нея: ту една зима ще крие „Архипелага“ у роднината си Леонора Островская — тя беше художничка и „по роднински“ направи ескиз за корицата на „Август“, с която той по-късно си излезе от печат в Париж. Друг път през най-тежките дни на обсадата й хрумна да изхвърли от дома си опасните листове по бабичката Надежда Василиевна Бухарина, която често се отбиваше да й помогне, ди постои с децата и винаги с някаква пазарска чанта.)
И Андрей Николаевич Тюрин, по онова време още под трийсетте (вече доктор на физико-математическите науки, талантлив, многообещаващ математик), без колебание се съгласи. Той
