убедено вървеше към духовното и религиозното освобождение (чрез душите Бог преустройва нашите нещастни и безразсъдни общества); и лична мъжествена прямота; и по щастлив начин никога неразваляни и дори високо запазени лични отношения с Аля. Съгласи се — и после 5–6 години „въртя дюкяна“ — винаги отзивчиво, без ропот, бързо и с присъщата на математиците отчетливост. Неговият архив беше най- големият сред всичките ми останали и единственият действащ без прекъсване (архивите у къртиците на Данила бяха почти замрели, приемаха и връщаха с потриване, със забранителни паузи.
Но и Андрей, тъй като често идваше при Аля, не биваше да пази у себе си, а — някъде по-далеч. (Ако броят на преките допири е n, тогава броят на вторичните, непреките става n? и те никога не могат да бъдат напипани.) И Андрей също изнамери най-простото решение — да крие архива у родната си сестра Галина Тюрина. Ярък математик беше и сестрата, кандидат на науките, преподаваше в Университета. Тя беше съвсем далеч от бунтарските кръгове и интереси, вълнуваха я математиката, походите с „русалки“ и алпийските ски. И — прямодушна, сдържана и сигурна като брат си. И тя също се съгласи! белег на времето! (Вероятно пряка нелегалност, революционна — не би приела. Но аз по такъв начин се бях заклинил в съветското общество, че да ми помагат да се крепя се възприемаше — тогава! — като задача на всички образовани. Шантавият Хрушчов никога, чак и до смъртта си, не разбра какво е вклинил — падна се да ме избиват на наследниците му.) Взела да държи всичко някъде на галерията, където били „русалката“ и ските й. Цялата система, вече без нито една пряка среща между Аля и Галя, действаше гладко благодарение на метода, предложен от А. А. Угримов (за да се избегне неточното посочване и поискване на пликовете): купуват се по две от най-различни шарени марки, на всеки илик от архива се залепя едната, а другата се пази у Аля в нещо като марколюбителски класьор, всяко джобче е номерирано, а някъде отделно се държи шифрован списък на ръкописите. Когато си поръчвах ръкопис, Аля установяваше марката, даваше я на Андрей, той я предявяваше на Галя, тя лесно, безпогрешно намираше нужния плик. (За по-дълбоките скривалища Аля си имаше същата система от марки със самия Александър Александрович.) Толкова нагледната система беше беше напълно безопасна и напълно сигурна. Срещу взетия плик също оставаше марка — свидетелство, че той е взет. Същата система е удобна, ако трябва да се сложи нов лист в някой плик: заедно с листа се изпращаше и марката. За 3–5 дена след поръчката целият механизъм се задействаше — и получавах каквото ми трябваше.
През ноември 1969-а, когато в Рязан ме изключиха от Съюза на писателите и аз като жегнат се втурнах да телефонирам в Москва, най-напред избрах Алиния номер, но тя не си била вкъщи. (За последен път плащала данък на младежкия си обичай, заминала с приятели за Кавказ да покара ски.) И след няколко дена, когато пристигнах от Рязан вече завинаги, щом излязох от „Новый мир“, се запътих право към нея, макар че водех подире си три ченгета. Тя вече беше се върнала. „Прочете ли?“ (тоест във вестника, за изключването ми). — „Прочетох.“ — „И какво ще кажеш?“ — проверих аз и себе си, и нея. „Трябва да ги цапардосаш“ — не се съмняваше тя. — „Ей с това!“ — извадих аз вече готовия ми отговор.
Поривите ни за бой винаги съвпадаха.
Но макар ясно да виждахме от 8-ия етаж, че ченгетата стоят пред сградата (в същия момент се отби Ева и потвърди) — аз не знам защо не взех със себе си в Жуковка, а оставих у Аля докараните от мен ленински глави от различни Възли — като си правех сметката, че те после нормално ще бъдат занесени в скривалището. А след един ден заранта при мен в Жуковка пристигна Люшиният братовчед с молба от Люша да отида незабавно. Какво ли може да се е случило? Нещо ме бодна: провал! след моето излизане са дошли да правят обиск у Аля! Как можах за втори път, толкова непредвидливо, сам да проваля всичко??… Нещо по-криминално от ленинските глави, както и от XIV възел, вече за съветското време, главата с Дзержински, надали можеше да има, само „Архипелагът“. Младежът не беше посветен в нищо, но все пак го попитах из пътя: „А не знаете ли какво е станало?“ — „Не знам точно, но голямо нещастие“ — отговори ми той. Тъй!!! Нямаше съмнения! Аз се гърчех и изгарях в автомобила му, докато той се тътреше по тясното Рубльовско шосе, движеше се в отвратителната многолентова теснотия на Минското — как не изгорях съвсем? За половин час отново преживях уплътнено всички мъки от 1965 година, провала на архива, унищожаващите мъки от собствените ми грешки, разбиващи цялата позиция.
А излезе: някаква статия в „Литгазета“, на която според Люша и новомировския кръг трябвало да се отговори незабавно… Каква дреболия!
Но отново подсещащо изпитах цялата сила на смазващия удар. И: каква благодат е, когато всичко си легне дълбоко, далеч, на сигурно място!
Обаче и една пълна година не си остана всичко така, както беше нагласено — Галя Тюрина през юли 1970-а повела по Севера с „русалки“ компания свои приятели и когато прекарвала сама лодката си през един речен праг, се удавила — най-сръчната, най-ловката измежду тях, а безпомощната градска компания, след като не намерила трупа й, се прибрала в Москва. Тя беше на 32 години и нейната смърт потресе близките й, мъжът й временно се полупобърка, Андрей излетя да търси тялото; Аля, прикована на място от бременността си, денонощно звънеше по телефона из цяла Москва, събираше експедиция за издирване, занимаваше се с екипировката й — благородни помощници се намираха. (А на мястото на гибелта, след като се натъкнал на равнодушния отказ на всички власти, Андрей намерил тялото по-долу по реката с помощта на летец, който нарушил служебната забрана. Докараха я и я погребаха в Москва.) Аля събираше по телефона експедицията, но освен мъката и жалостта я пронизваше страхът, че в дома на покойната роднините й ще открият нещо, за което никой от тях не знаеше, и Андрей го нямаше — да го изпрати да спасява архива. Поради незнание, неподготвеност и съкрушеност от нещастието всичко може да се случи. И А. А. Угримов с Дима Борисов закараха жената на Андрей Соня Тюрина да измъкне от дома на загиналата раниците с ръкописите (27 килограма) така, че нищо да не разбере върволицата от дошли да изкажат съболезнованията си. (Мъжът на покойната разбрал, че нещо е било укривано, и го притеснило, че жена му е живеела с някаква тайна от него.)
И няколко седмици тези раници престояха у Андрей. И в цялата тази обща мъка трябваше да мислим: къде ли да ги денем по-нататък?
Подсказа ни го приятелският кръг. Този кръг се състоеше от математици: те заедно ходеха на алпийски походи (и премръзваха, и губеха пръстите на краката си заедно), заедно се разхождаха неделен ден из Краймосковието, продухвайки с чист въздух пренапрегнатите си от математиката глави, обсъждайки далеч от микрофоните социални въпроси. (Аля, едно време от същата компания, отдавна вече не ходеше с тях, претоварена с мои задачи, а Андрей по време на тия разходки доизгарял вместо нея всякакви излишъци и отпадъци от тайните машинописни екземпляри: невъзможността да се гори хартия в градско жилище е едно от опасните затруднения на съвременната конспирация.) Сега се нае да стане пазител Сергей Петрович Дьомушкин, изключително предпазлив човек независимо от 35-те си години; той постави условието: дори най-близките и най-добрите ни познати да не бъдат посвещавани и набърквани.
Новия пазител заради предпазливостта му и дълбоката му потайност двамата с Аля помежду си наричахме Борсука. Сергей Петрович също беше математик, от Стекловския институт. Той беше много сериозен, спокоен, сдържан човек — тих и с тих глас, но с твърди убеждения. Дьомушкин е роден на село, всичките си образования постигнал със свои лични усилия. Той се стараеше да не бие на очи, но беше измежду първите в Москва, който тихо, безшумно започнал да дава пари за подпомагане на затворниците и техните семейства — и никога не престана да го прави. На зрели години изведнъж взе да свири на роял. След прекарана болест накуцваше, но все едно ходеше с приятелите си по планините и караше с тях ски. С неговото скривалище работата също се запече: той държал архива ми не в дома си, а у брат си, без знанието на неговата жена. Неочаквано между брат му и снаха му започнали кавги — и С. П. решил за всеки случай да изнесе всичко. Но къде? Намерил още едно ново скривалище (не го знам и сега) — и там пазеше всичко чак до екстернирането ми, а после занасял парче по парче — всичко за износ. (По-късно го изгонили от института, но не заради мен.)
Андрей Тюрин пък не криеше кой знае колко политическите си антипатии, а на всичко отгоре и такава явна близост с нашето семейство. След екстернирането ми той не само, ползвайки правата си на роднина, всеки ден идвал да охранява жилището, за да не нахлуват безчинно, а и през най-опасните седмици на остро следене носел тайни материали в големи обеми, при това пришпорван от строгото разписание: и то тъкмо когато се очаквало при Аля да дойдат чуждестранни кореспонденти, които ще прехвърлят ръкописите по-нататък, — та да не се задържат много в нашето жилище.
(Плашели и майка му, Я. А. Захарова, викали я в КГБ и уж приятелски (тя дълги години била работила като радиоинженер в тяхната система): „Спасявайте Андрей, ходи на «Козицка».“ След нашето отпътуване
