Евгений Барабанов — винаги пълен с проекти за организации и реорганизации. (Най- успешният от тях беше вливането на самиздат в парижкия вестник „Вестител“.) Запознахме се („установихме контакт“) непосредствено у о. Александър Мен, разбрахме се за прехвърлянето на пратки по канала — и след това за по-голяма сигурност на канала и на цялата им група не само аз лично почти никога не се срещах с него — едва три пъти за четири години, но много рядко се срещаше и Аля: трябваше пак да намерим множител, който да затруднява издаването, — още едно междинно лице, чиито срещи и с Аля, и с Барабанов да са естествени.
За тази роля тя избра един свой приятел, кръстник на големия й син, Дима Борисов. Той беше мил стеснителен момък с къдрава черна коса, очилат, голям любител на поезията и познавач на руските песни, притежаваше и добър глас. Като че ли не му достигаха последователна воля за работа и организираност. Когато се запознахме с него, Дима беше аспирант в исторически институт, с тема на дисертация (то се знае, замаскирана със социологически формулировки) по историята на руската църква през XIV век. Чудо беше, че са го приели в тази аспирантура, чудо беше, че такава тема можа да се закрепи и дисертацията да бъде защитена (накрая това чудо ще се разпадне). По рождение беше от семейството на виден съветски чиновник, но отхвърлил пътя и убежденията на баща си, който бил уплашен и объркан от развитието на сина си. Дима Борисов е човек с голяма и непрекъснато растяща ерудиция, статията му в „Изпод канарите“ (както и „Мълвата и споровете“ в самиздатския сборник „«Август Четиринайсета» се чете в родината“) са само началото на неговия възможен път. Разбира се, не беше редно да се занимава с разнасяне на конспиративни материали (и да се тормози от безработицата и безпаричието), но дотам е обезкървена Русия за 60 години, толкова хора сме загубили, че няма кой да се занимава с тази криеница но тъмните кьошета. Изобщо мек, склонен към размисъл, съзерцателен, Дима Борисов още в първите изпитания с КГБ (викането за разпит през пролетта на 1973-та, после дните на последната хайка срещу мен, на разгрома, продължилото месец и половина стягане на Аля за път, спасяването на архивите след мен, заплахите по негов адрес през 1974-та след отпътуването ни) проявил такава твърдост и дори такъв неочакван обратен напор, че и до днес не смеят да го опандизят или да стигнат по-далеч.
Дима Борисов стана близък приятел на нашето семейство, шафер на венчавката ни, кръстник на моя Степан, Аля — кръстница на едната от дъщерите му, аз — на другата.
Веригата Дима Борисов — Женя Барабанов — и по-нататък някой във френското посолство, когото не познавахме и условно наричахме „Вася“ (със закъснение Барабанов ме открехна, че „Вася“ е тя, и при това монахиня), действа безотказно три години, като се почне от машинописа на „Август“ за ИМКА (YMCA — Младежка християнска асоциация. — Бел. пр.) през 1971-ва. Това беше главната ни несекваща връзка със Запада и тя никога не бе проследена от КГБ, и нищо не знаеха другите в посолството. (През септември 1973-та, когато изпадна, поради следенето, в опасност и още тогава правейки в нашето жилище дръзко открито признание пред чуждестранен кореспондент, че е прехвърлял материали на Запад, Женя се изсили да спомене и мои книги, струваше му се, че вече няма какво да губи. Но аз го спрях: след екстернирането ми щяха да му дирят сметка за това. А така — оцеля.)
Всички подробности за тази легендарна „Вася“ започнахме да научаваме едва на Запад, а през пролетта на 1975-а в Париж се запознахме и със самата нея. Католичка, монахиня — това излезе вярно, но аз си я представях като крехък ангел, а в хотелската ни стая влезе една руска провинциална добродушна дебелана, без съмнение добра домакиня (най-лесно ми е да си я представя как гощава с туршии и баници многобройни гости), при което руският й изговор беше не само изцяло запазен, какъвто вече рядко се среща сред емиграцията, а извънредно апетитен, сочен, който вече и в Съветския съюз е потиснат, не умеят да говорят така.
Тя винаги си била мечтала да живее в Русия.
Анастасия Борисовна Дурова е родена през 1908-а. Гражданската война разпръснала семейството им. Ася с майка си живеела близо до Джугба на Черно море, баща й бил безследно изчезнал, после в случаен вестник, когато дошли белогвардейците, прочели името му на висок пост в архангелскотв правителство. След разгромяването на Архангелск баща й заминал за Париж и оттам издействал за близките си изходна виза в края на 1919-а, малко преди кошмарната новоросийска евакуация. В Париж заедно с неколцина други офицери баща й отворил руска гимназия. (Нали завръщането е толкова близко! — вечната аберация на емиграцията, а не бива да се изтърва времето децата им да бъдат възпитани като руснаци. Гимназията съществувала до 1962 г.) Със същите чувства пораснала Ася, непрекъснато искала да се върне в Русия, макар че баба й от Ленинград я предупреждавала с околни хабери: „Не мечтай за Русия: тъпчат я хора и я е напуснал Бог.“ А след гимназията постъпила в католически колеж, покатоличила се. Предишният й стремеж не бил угаснал, но сега в нея всичко се пречупвало по такъв начин, че Русия трябва да бъде спасявана чрез католичеството. Издържала и изпит за преподавател по руски език. Нахлуването на втората емиграция след войната — жива вълна от Русия, а след това доброволното завръщане на една част от първата емиграция в СССР направили стремежа й още по-непоносим. През 1959 година заминала за Съветския съюз като туристка — и стъпила на лужката земя, където се била родила. През 1962-ра отишла като преводачка на френската изложба в Соколники. А през 1964-та заминавал за СССР новият посланик Боде. Малко преди това той бил овдовял и сега му трябвала икономка, която да върти домакинството му в Москва, да няма семейство и да няма роднини в СССР (посланикът не бива да изпитва нито влияния, нито упреци), но безупречно да знае френски и руски език и да е отлична домакиня — списъкът на изискванията е почти несъвместим, но Ася Дурова напълно му подхождала. Оправна, смела, бързо-пресметлива и в същото време сърдечна, с широк обхват, какъвто притежават рускините и украинките, тя бързо свикнала със съветската обстановка, съчетавала твърдостта и разбирателството със съветската администрация, със съветските работници, в доставките за домакинството — и дотам се оказала на място, че и следващите посланици я оставяли. Толкова лесно и свободно навлязла в съветските условия, че без вълнения отрязала ноктите на КГБ (Не искате ли да се срещнем в хотел „Европейски“?… Не искате ли да заминем за една вила край Финския залив?…). Толкова лесно и свободно, че завързала познанства с новопоявилите се дисиденти (тогава още не ги наричаха така и дори не ги обособяваха), ходела в домовете на някои от тях (у Барабанов — през 1966-а, когато се запознала с него чрез френската студентка Жаклин Грюнвалд, и на сватбата му, и кръстила децата му), а колкото повече време минавало, толкова повече се задълбочавали нещата, руските различномислещи винаги са искали да прехвърлят — тя прехвърляла (и от Синявски с Даниел също, заедно с Елен Замойская); и същата тази Грюнвалд, и Аня Кишилова, друга студентка от Париж, я свързала с Никита Струве (очерк 12) в ИМКА. Това, че Ася Дурова представлявала особено съчетание от къщовност, находчивост, съобразителност, смелост, обезоръжаваща доброта и естественост, което й позволявало години наред да води напрегнатия, може би главния, нелегален канал от Русия към Запада, дори без да има дипломатически имунитет, — да върши нещо, на което не се решавали защитените (но служебно-кариерни) дипломати. А и тя обикновено изпращала не по дипломати, ами по разни случайни хора, ту по познати от стария й парижки живот, от колежите, най-често дори без да им казва, че ще прехвърлят нещо криминално. „Второстепенното винаги го вземат по-лесно…“ Някакъв усет по кого може, по кого не бива — никога не я излъгал. Така чрез няколко брънки към нея бяхме съединени и ние — от есента на 1968-а, от първото прехвърляне на лентата на Дмитрий Панин. През февруари 1971-ва тя се съгласила да вземе „Август“ във вид на ръкопис — а никакъв план нямала, никаква решена възможност. Но за Париж заминавал случаен френски полицай и къщовната Ася, вечно заета с цветята, с баниците, с тортите, че с какво ли друго? — го помолила за следната услуга: да занесе голяма кутия бонбони за една болна монахиня. И галантният полицай я взел без никакво съмнение, пренесъл я без каквото и да било притеснение. Така отпътувал за чужбина „Август“.
А през май 1971-ва по още някаква случайна пътнички (но знаеща, че пренася нещо сериозно) Ася изпратила и главния ми товар, цялото ми освобождение — комплекта от ленти „Сейф“. На аерогарата в Орли тази пътничка била посрещната от Никита Струве и семейството му, влезли в едно кафе да си пийнат чай в семейна обстановка и оставили чантите си една до друга на пода, та после да ги „объркат“, да вземат чуждата. (Децата нервничели: някаква дама наблизо ги наблюдавала прекалено втренчено.)
Това нищо не е!… — Ася измислила и осъществила нещо съвсем невероятно: през септември 1970-а среща във Варшава между Женя Барабанов (съветска „делегация на декоративното изкуство“) и Никита Струве (парижки турист). С тази варшавска среща бе преобразуван „Вестител на РСХД“ (РСХД — Руско студентско християнско дружество — Бел.пр.) на по-голям обем и по-широка програма, включваща автори
