този човек. И ми отговори: няма го, заминал за Австралия, и връзка с него няма. А това бил Хари Вилетс в Оксфорд, никъде не се бил канил да заминава и загубихме три години негова възможна скъпоценна работа! Заминах за Запада и го намерих.)
Толкова по-отговорно нарастваше преводът на „Архипелага“: колко несериозно е представен той в компанията на Карлайлови — още не си представях. А немския правеше лично Бета и ми пишеше, че го е „взела присърце“. И доброто познаване на съветския свят също много й помагаше. (Пак тя предложи два вида изтъкване на думите — курсив за терминологията и получерен за експресията. Много ми допадна и на нас с Аля ни се струпа доста работа по ошрифтяването, по изпращането на нови списъци с поправки — допълнително към неугасващите поправки по същината, и за това отиде цялата 1973 година, а в западните издания все едно не се възприе.) А издирването на френски преводач вървеше трудно: степента на поверителността е висока, на кого да го повериш? Степан Татишчев доверено получаваше от Андрееви първите глави, но преводът не му потръгнал. Никита също безуспешно търсел преводач, после, с негово одобрение, Бета се свързала пряко с издателство Сьой. Още по-късно се наложило да бъде ускорен преводът на първия том, да се сформира екип от преводачи. А аз бях нетърпелив: хайде бе, търсете испански преводач! — ами че това е цяла Южна Америка. Решихме: за „Архипелага“ поради потайността редът трябва да е следният: първо да търсим преводачи за издателствата, ние да плащаме превода, а чак после, със съдействието и съгласието на преводача, да търсим издателство.
И колко много неочаквани премеждия ни връхлитаха отвсякъде, не сколасваш да се оправиш с едно — напира друго. Ту откъс от „Пруски нощи“ неочаквано се появи в „Цайт“, който смятахме за приятелски настроен, — да се гаси ли чрез Хееб? Ту извънредно опасната публикация на Патриша Блейк в „Тайм“, как ни стресна тя: че на Запад някаква група работела над превода на „Архипелата“ — кои са те? над кой екземпляр? откъде са тия сведения? И нито можеш да разбереш, нито има кого да притиснеш, а заглавието на книгата — вече е изтървано! Всичко това заплашва да пречупи плана на бъдещата ми голяма атака, преждевременно оголва хълбоците ми. Ту самата Бета ми съобщава слуха, че в „Индекса“ на Скемел се печатат откъси от „Друм“, уж получени чрез Зилбелберг, и ме пронизва, че това са откраднати от някого откъси (и колко ли са големи?)!, но никой не е държал поемата в ръцете си, единствен Теуш. Тревога — да се спре! — и сума нервни писма си разменихме, докато се изясни, че става дума само за същите онези откъси, които Теуш вече все едно е напечатал в статията на „Благов“, — какво мога да направя?! Веднага след това разправиите с биографията на Файфер, все пак биографът си е нещо като детектив доброволец, той може да е надушил и сега ще напечата неща, които съм крил от ГБ. Какво да правя? Да го спирам юридически? — нямаме право. Но някаква охлаждаща декларация от Хееб? Пиша му легално: „Моля да направите декларация против самоволните биографи. Смятам за безсрамно и безнравствено да се съставят биографии на един писател приживе, но без неговото съгласие. Такива действия по нищо не се различават от шпионирането, било то полицейско или частно,“ (Хееб по „втория начин“ ми отговаря: против Бург- Файфер нищо не може да се направи юридически, освен ако засегне честта ми; а ако двамата надрънкат лъжи, но без те самите да знаят, че това са лъжи, също за нищо не отговарят.) Не щеш ли, моят „съюзник“ Жорес Медведев в книгата си помества, за да се изфука пред всички, факсимиле от поканата: как да бъде намерено жилището ни в лабиринта между бахрушинските блокове. Значи спешно да настоя пред него да махне плана от книгата! — А из Москва се разнася слух, че Наталия Решетовская в сътрудничество с агенти на АПН подготвя я свои мемоари, я пак моя биография — и в обилие ще цитира мои писма, бърза, без да дочака смъртта ми. (И наистина, дала на АПН писмата ми до нея, като се почне от фронтовите години, да ги продават и публикуват. Още през юни 1974-та, веднага след екстернирането ми италианското „Темпо“ отпечата „Любовните писма на Солженицин“, предлагали ги и на „Ню Йорк таймс“, след това в Женева агентът Ален Даво търгувал с тях.)
Или друг един проект: нали сега ги имаме в чужбина нобеловските пари, как да не помогнем на нашите безкористни помощници? всичките страдат от безпаричие, всичките мизеруват, а валутните пари от съветска гледна точка имат несравнима ценност. Защо сега да не направим списък — № 1, № 2, № 3… общо двайсет номера, в писмата ще ги наричаме именно номера, по замятински, и за тях отделни нервни абзаци от нашите тайни писма, през всичките тия години. Изпраща се на Бета списъкът: кой кой номер е, адресите. За някои, кажи-речи, не е опасно; а други са толкова скрити, че чак в едно и също писмо не бива да се пишат едновременно имената и адресите им, а ги пишем разпокъсано на два-три пъти: улицата без номера на сградата, а после отделно, да разделим фамилното име от малкото и бащиното, да напишем в интервала нещо по-шантаво и без връзка за какво става дума. А другата задача е — от коя страна да се изпрати записът? от чие име? Някой има прочут приятел в чужбина, друг — реален роднина, ще изпращаме от тяхно име, а на останалите — от съвсем измислени лица, и тогава у КГБ могат да възникнат подозрения (и понякога възникват, опасни). Или: неочаквано бързо е пристигнал запис № 11, а № 11 не е успял да се подготви как да отговори: „От кого очаквате?“ Остра опасност! Заради един такъв случай трябва спешно да се изпраща тайно запитване (а всяка бележчица иска отделна тайна среща, предаване). Много е нервно, във всяко писмо твърде често се споменава за номерата, доста са и бъркотиите, заради недоразуменията просто се съсипахме, а какво ли й е на Бета да разплита всичко това и ди го дава на Хееб вече в цялостен ясен вид, за изпълнение? Л. К. Чуковская ослепява, нужен е оптически прибор; не знаем точно какъв и никой не знае, той трябва да съчетава голям диаметър за обхващане на цяла страница и значително увеличение, 5–7 пъти (обикновените лупи имат или силно увеличение и малък диаметър, или наопаки, а освен това е нужно и осветлително устройство. Как да познаем модела? къде да го поръчаме? вероятно в Холандия, нали са големи майстори? а ще го изпратим от името на Бьол, молим го, товарим го. Но много дълго върви кореспонденцията между Москва-Виена-Цюрих-Кьолн и още някакви неизвестни места и ето че ни го изпращат, само че не върши работа! Значи — да се преправи, а Лидия Корнеевна междувременно ослепява катастрофално, а очите й са от най-свидните, ние настояваме час по-скоро да се изпълни искането ни. Най-сетне изпращат добър прибор, спасение! — само че без нито една резервна батерия, значи сега трябва да се прави отделна поръчка за батерии.
Но колкото и изтощително да е, поръчките постепенно се изпълняват, до № 20 записите са получени и на нас с Аля ни хрумва ново разширение: а как ли да помагаме по същия начин на затворниците (раждане на бъдещия Руски обществен фонд)? Пак същата процедура, въвеждаме номера от 21-ви до 40-и, а от чие име да им се изпращат? — и кипят нови издирвания.
Междувременно съветските власти, недоволни от някоя от австрийските статии на Бета, окончателно престават да я пускат в Съюза, съветският консул във Виена в началото на 1973-та откровено й казва: „Защо да ходите в страна, която толкова не ви харесва? Не ви даваме виза и дълго няма да ви дадем.“ А ако можеше да се срещнем и да си поприказваме — колко по-просто щеше да е, колко неща веднага щяха да се изяснят! Малки замени: ту пристигне в Москва по-голямата дъщеря на Бета, среща се с Аля. Ту замине за Швейцария Ева, срещат се там, но чрез Евините срещи неяснотите са много.
И тъй, цялата подскачаща каскада от въпроси, предположения и решения минава само чрез писма по „втория начин“, а те вървят само по хора. Да речем, вече написано от нас писмо втасва, докато чака да бъде прехвърлено, два месеца, а през това време всички преценки и решения са се променили, сядай да пишеш ново.
Вече забравям не се ли повтарям, писали ли сме предния път или не сме писали, нали не бива да пазим копия, пиша повторно, а някои неща променям под натиска на обстоятелствата и на още по-пресни новини, понякога променям решението в едно и също писмо — педантичната Бета изчопля от тези главозамайващи писма указанията, молбите, поправките — и тъй като си е направила картотека по теми, разпределя всичко по картончетата, така става по-ясно. А доста неща изпращаме и на ленти, на тях пък ту се промени скоростта, ту избяга фокусът, нали вършим всичко в напрегната нелегалност, понякога ни се налага и бързо да скрием апаратурата, — изпращаме на лента поправки, а в Цюрих и главната лента още не е прехвърлена на хартия. Бета ще трябва да преработи методично всичките ни каскади и да осъществи контакти с различни точки в Европа, вече цели седмици й отиват за писане на писма и телефонни разговори (пише ми: „Колко мразя телефона!“ — и напълно я разбирам, — а главната й работа от февруари 1972-ра е пълният превод на първия том от „Архипелага“, и при това таен, няма с кого да се посъветва освен с мен и пак чрез писма — пише ми: „Затруднява ме не толкова работата, колкото отговорността.“ На „Архипелага“ и на цялата ни потайна работа безрезервно е отдала душата си, както на Запад не е прието за каквато и работа да става дума: „Живея двоен живот. Душата ми, мислите ми са у вас. Понякога вървя по улицата и изведнъж се сепвам: къде съм?“ Объркват се свободната Виена и потиснатата Москва. С неизменна топлота и вяра в
