…„Но и непрекъснато притеснение и страх за Вас…“
А аз й казвам в разминалото се писмо:
„Имам ли усещането, че никога вече няма да се видим с Вас? Категорично: не! Уверен съм в жива, интересна, спокойна среща. Как? Загадка. Много чудеса и изненади ни очакват оттук нататък… Нека Новата година бъде година на нашите победи!… Не искам да си вземаме сбогом, но за всеки случай, за всеки случай…“
И Аля на последното писмо, с едри букви: „12 февруари. Днес отведоха Саня в 5 часа, 8 души. В 10 вечерта ми телефонираха, че е арестуван. Продължавайте, без да намалявате темпото! Нека всички книги, една след друга, излизат на бял свят. — Това е най-важното.“
Още през първия ми ден у Бьол пристигнаха и Лиза, и Хееб — внушителен, важен, висок, димеше с лулата си. Обади се от Париж и Никита Алексеевич, предлагаше и той да пристигне при нас, но всичко наведнъж не се побираше в гьрдите ми, поканих го да дойде в Цюрих. С него се срещнахме вече в дома на Хееб — веднага много топло: той беше и единственият руснак сред всички, които бяха се струпали около мен, и от самото начало един такъв близък, разбираем, за каквото и да заговорим, макар че той цял живот е емигрант, а аз цял живот съм съветски.
И ето че целият Опорен триъгълник се събра в една стая и разговаряме свободно вместо с шифровани писма — съвсем доскоро кой би могъл да предвиди това?! Цялата къща е обкръжена, блокирана, поставена под наблюдение — но кореспондентско, не чекистко.
Този Опорен триъгълник направи за мен още повече от онова, което реално можа да свърши: създаде ми онази увереност, онази невидима стена зад гърба ми, подпрян на която можах да устоя срещу Дракона, без изобщо да се колебая, без да съжаля нито за миг, готов на всичко до какъвто и да било край.
И още два-три дена остана в Цюрих Никита Алексеевич, съпровождаше ме навсякъде, не вървеше, а тичаше, а подир нас — цяла глутница телевизионни репортери и журналисти: и в подземията на цюрихската кантонална банка (там в сейф се пазеха всичките ни ленти, веднага дадох „В лъжа не се живее“ на Н. А. за печат, вече зарадван, че Аля не се е уплашила да публикува това обръщение в Москва; журналистите около банката си направили извода и предали, че съм отишъл да си броя капиталите); и на филма „Един ден на Иван Денисович“; и до къщата, където живеел Ленин; и на планината, в Щерненберг, да видя ще мога ли да работя там; и на вечерна служба в бенедиктинското абатство. Много просто, лесно се оказа общуването с Н. А., вече му разказвах за „Телето“, за „Бързея на «Тихият Дон»“ и още какво ще издаваме в най-скоро време. Н. А. беше изключително дълбоко заинтересуван от руските работи, следеше ги с голямо внимание. Оттук именно започнаха нашите години и години на съвместна издателска работа и приятелство.
13
ЧУЖДЕНЦИТЕ
В главния текст на „Телето“ бях заявил, че всичко, предназначено за изпращане на Запад, съм предавал винаги лично. Написах го, за да прикрия Ева, Дима Борисов и Женя Барабанов.
А в действителност: до 1968-а никой освен Ева не ме свързваше със Запада — тя определяше възможностите и случаите, а аз си нямах такива грижи. След това работеше каналът на Барабанов-Дурова и пак бяхме осигурени откъм изпращането на ръкописи, откъм размяната на писма с нашите съюзници — Никита Струве и Бета. Отвори ни се апетит, че искаме да получаваме от Запад и книги, и тогава Ева изнамери Аксел и Жаклин Краузе; той беше американски търговец, който можеше да получава неконтролирана обемиста поща, и те охотно помагаха на мнозина, включително и на нас. И пак дълго време все едно ми се струваше: напълно достатъчно е. Потребност от връзка пряко с чуждестранни кореспонденти, каквато вече се появяваше у мнозина московчани, у мен все още не възникваше: дълги години се въздържах от това и не предполагах да стигна до такава потребност.
Жорес Медведев, който много пъти беше ми предлагал конспиративни услуги (и аз от предпазливост винаги ги отклонявах) през есента на 1970-а ме увещаваше да се срещна с норвежеца Пер Хеге, който тогава ме търсел, но аз пак нямах никаква нужда от това. Не щеш ли обаче, дадоха ми Нобеловата награда и Хеге, научил отнякъде телефонния номер на Ростропович, ме засече с обаждането си и аз неволно отговорих на въпросите му. И когато нобеловската история повлече следващите стъпки, нелегалното изпращане на писма за Скандинавия, естествено, ми се доиска да продължа с Хеге. Една среща ни уреди Ж. Медведев и повървя с нас няколко тъмни квартала, следващия път в навалицата пред Ленинската библиотека се срещнахме вече само двамата с Хеге, пак тръгнахме по тъмните квартали и в някакъв незнаен вътрешен двор близо до Волхонка аз взех да му натиквам в ръцете нобеловските си материали, не го правех кой знае колко бързо и сръчно, а когато след това излязохме на улицата, видяхме: ярко свети табелата на управление на милицията: дворът бил милиционерски…
Скоро след това Хеге го изгониха от СССР. Жорес пренасочи връзката си към Робърт Кайзер („Уошингтън пост“) и Хедрик Смит („Ню Йорк таймс“). И пак ми предлагаше — но на мен това пак изобщо не ми трябваше.
Мина се още една година — двамата с Аля за пръв път от много време се наканихме да идем на концерт в Консерваторията. През антракта до мен се приближи настойчивият и възгруб Уле Стенхолм — пак скандинавец, но този път от шведското радио, и ме помоли за интервю. Отказах му. (С него тепърва ще си имаме главоболия: ще дойде в жилището ми при Аля: нямаме ли някакви заръки, щял да ходи в Цюрих да взема интервю от Хееб. Никакви нямаме! — но сега спешно трябва да съобщаваме чрез Бета, за да не повярва Хееб, че ние го изпращаме.)
Същата вечер мнозина ми искаха автографи, не можехме да се оглеждаме безпрепятствено, затова не сме забелязани втренчените в нас замислени очи на още един млад швед, който обаче този път не се приближил до нас.
А дойде след време. Заварил вкъщи Аля — веднага й се харесал — със своята чистота, прямота, дори сякаш някаква кореспондентска неопитност, всичко това открито се изразявало от младежкото му синеоко, макар и строго лице. Нагледал се някъде на едновремешните селски навици, внезапно — Аля дори не забелязала, а и в нашето жилище това не беше прието — се изул и влязъл в стаята само по чорапи — постъпка, невъзможна за печен кореспондент! (Много по-късно научихме, че е син на пастор от Южна Швеция.)
Бил дошъл дори без намерение да ме моли за интервю, а просто може би да помогне по някакъв начин?…
Записахме му координатите, възелчето се върза. Стиг Фредриксон, телеграфните агенции на всички скандинавски страни (приемник на Хеге).
Тогава (през пролетта на 1972-ра, когато здравата ме стягаха за гушата) бях намислил да дам голямо, изобщо първото си, интервю, но трябваше да го предложа на много известни вестници — и избрахме (правилно) два водещи американски и поканихме кореспондентите им (косвено, чрез Ж. Медведев) за определен ден. Дойдоха Х. Смит и Р. Кайзер — с магнетофон и подготвени (смайващи със скудоумието си) въпроси. А аз вече също бях си подготвил цялото съдържание (за мен само то имаше смисъл!) — в писмен вид. Тъй като не знаех нищо за западните кореспонденти и вестници, смятах, че те ще са доволни да го вземат и в този вид, не е ли сензация? Излезе, че не е, те бяха оскърбени и унижени от това предложение (и, както по-късно разбрах от западните вестници, другояче не са могли да реагират). Най-многото, на което — от уважение към мен и страст към сензацията — можеха да се съгласят, беше да вземат не дословно, но по-голямата част от моето съдържание, като преправят всичко това на своя „стори“, тоест като доверят реда, стила и акцентите само на своето перо, — и срещу това си записаха с магнетофона и отговорите ми на техния шаблонен комплект от въпроси (за Евтушенко и др.).
Все пак ми беше жал да изтърва тия два известни вестника. Съгласих се, като за себе си реших — да дам пълния текст на Стиг, та той на другия ден да го предаде на своите скандинавски агенции. Още не разбирах, че „на другия ден“ това изобщо не са новини, пукната пара не струват, макар и с допълнения, никой няма да ги вземе. А на мен ми се струваше: същинският авторов текст — как така може да не ги интересува? А Стиг? — Стиг определено вярваше, че от него ще го приемат.
Точно така направихме. Двата известни американски вестника направиха замисъла ми на кайма, гарнираха важното със смехотворни наблюдения и разсъждения, а в Скандинавия не се появи нито един мой ред, всичко отиде на вятъра, макар че Стиг натракал всичко дума по дума на телетипа.
