Само след една седмица се провали нобеловската церемония в Москва и трябваше да направя кратка декларация — и то непременно тъкмо за Скандинавия. Решихме, естествено, чрез Стиг, допадаше ни — хем е безусловно честен, хем е сродна душа.
Тоя път всичко стана прекрасно и бързо. Значи в първия случай наистина са му отказали агенциите. А покрай останалото намислихме със Стиг да се срещнем извън нашия дом — в подлеза на Белоруската гара, откъдето минавах винаги на отиване и на връщане от вилата на Ростропович.
В края на април се срещнахме (в джоба ми беше лентата с нобеловската реч, която не можахме да изпратим другояче, а и нали до Швеция трябва да стигне). Стоях на скришно място, той мина край мен, хванал жена си Ингрид подръка, изчаках малко и тръгнах след тях, а Аля — от друго място, като изчака още малко, за да провери не ни ли следят. Всичко се оказа благополучно и после, когато ги настигнахме, тръгнахме четиримата, без да бързаме, по Ленинградския проспект. (Никога не беше ми домилявал тоя проспект, макар че безброй пъти съм минавал по него, а сега при всяко сещане: последната улица, по която ме откарваха за екстернирането от Русия.) В разговора му предложих, той се съгласи и в един тъмен двор му дадох лентата. Народното поверие гласи, че ако срещнеш бременна, на сполука е. А тоя път бременните бяха две, жените ни, и той щеше да води своята в Швеция да ражда. (Стиг после ми разказа: скрил лентата в един малък транзисторен радиоприемник, така я пренесъл и я предал в Шведската академия. Стори ни се остроумно, това ме подсети и за някогашните ми дългогодишни скривалища.)
Когато се завърна, той ми разказа за успеха. До лятото с него се срещнахме още два-три пъти. Толкова лесно постигнатият и толкова честен контакт си струваше да бъде запазен. Постепенно, вече само двамата с него, отработихме техниката на срещата: по кое стълбище минаваме, на какво разстояние аз, къде завиваме след това, къде го настигам. В средата на лятото Стиг неочаквано не дойде, ние се учудихме. После друг скандинавски кореспондент пуснал в пощенската ни кутия трогателното му писмо на непретенциозен руски: прибирайки се от Финландия и бързайки тъкмо за нашата среща, катастрофирал. „Но в този миг Бог беше с мен и се надявам да оздравея дори без последици.“
Тази нещастно-щастлива случка вече окончателно ни свърза.
И през цялата есен на 1972-ра и зимата на 1973-та продължиха срещите ни, винаги на тъмно, в тъмните улички и дворове близо до Белоруската гара. (Часът на срещата беше постоянен, а следващата дата и една резервна винаги определяхме, когато се разделяхме.) И чак сега ми стана ясно, че това е абсолютно необходимо, че иначе изобщо не бих могъл да живея — как така 9 години съм живял без преки лични срещи със западен човек?! Появиха се маневреност, каквато дотогава не притежавах, бързина на прехвърлянето, като всеки път имаше нещо за препращане и нещо за получаване (така тръгнаха всичките ми писма по „втория начин“ до Струве, Бета и адвоката, цялата жила на главните връзки. И малки ролки с ленти, новите варианти, току-що написаното. А Стиг по-нататък го предаваше чрез дипломатическа поща, но не неговата шведска, която беше, казано на арестантски и на съветски, изкурвена, а чрез друга. Там, доколкото си спомням, през всичките години, различни години, служеха изключително благородни хора, помагаха не на нас и никой никога не се провали, никой никого издаде. (Никого от тях не познавам и днес, за да посочи името му, но правя поклон пред тези хора!) Нарекохме този канал ВСП — Великият северен път.
По време на тези разходки възникна идеята: Ханс Бьоркегрен — шведски писател и великолепен преводач (с отличните си преводи на „Кръга“ и „Раковата“ до 1970-а той до голяма степен беше подготвил за мен Нобеловата награда), да започне незабавно шведския превод на „Архипелага“, като вземе текста — от кого ли? То се знае, че от Хееб. Така връзките ни се скачиха и на Запад. Бьоркегрен дал адреса си за писма от Запад до мен. (А по-нататък — пак по ВСП.)
Едно време на болшевиките не им се налагало да използват за свръзка помощта на чуждестранни кореспонденти, дори през ум не им е минавало, а и кореспондентите надали са щели да приемат: едва обаче самите болшевики създадоха строй и сърдечните чужденци не можеха да не се нагърбят със забранената мисия на тайни куриери. Същото важи и за дипломатите: откакто съветските дипломати в чужбина почти без изключение са правителствени шпиони, а западните посолства в Москва са хем лоялни, хем безпомощни, на отделни служители в посолствата и дипломати не могат да не им трепнат справедливите сърца: да помогнат на нас, клетниците. По-долу ще има и други смайващи примери за това.
Едновременно с „Великия северен път“ от само себе си — не, с Божия благословия — сам ни се предложи, отвори се втори път. Доста преди това, през декември 1967-а, напирала да пристигне в Москва за преговори с мен Олга Карлайл, не й дали виза — и тогава тя помолила да прескочи до Москва като турист (а покрай това — да се срещне с мен) Степан Николаевич Татишчев, млад парижки славист, също от второто поколение на първата емиграция. Татишчев бил пуснат безпрепятствено, в Москва веднага телефонирал на Ева — кого ли не познавала тя от руските парижани?! — и Ева го доведе на среща с мен у Царкинята, като из пътя, по улиците, в магазините, го учела как да се държи в очакване на следене и проверявала колко е храбър. (Преценила, че лекичко го е страх, но надвива страха си.) Самата тема на преговорите (въпросите се знаят наизуст, отговорите се запомнят) тогава ми се струваше важна, после нищо важно не произтече от тях, но запознаването се състоя; и Татишчев се хареса на неколцината близки приятели, които бяха се събрали нея нея вечер у Царкинята: беше мил и остроумен събеседник, ненапрегнат от конспиративността, разказваше забавно за левичарското залитане на парижкото студентство и цялата интелигенция. Стана ясно, че преподава в един и същи университет с Никита Струве. Разрешихме му да се разкрие пред Никита и да си поприказва с него.
После за втори път пристигна като турист, пак се видяхме у Ева, пак от приказките ни нищо не излезе, но се поопознахме. Раждаше се пълно доверие. (Веднъж Степан бил поразен — разхождал се из Москва и видял кръстовище с надписите: ул. „Шухов“ и ул. „Татишчев“. Сметнал това за съдбовен знак…)
И най-неочаквано пак Ева ни донесе смайваща новина: Степан го назначават в Москва за френски културен аташе — за цели три години! Невероятна сполука, на каквито рядко се радвахме. (После Степан Николаевич ни разказа: на него като на славист му се обадили по телефона от МВнР за съвет кого ли да назначат за идните три години в Русия, а той, тъй като много му се ходело в родината, без да се стеснява, препоръчал себе си! — и кандидатурата му била приета.) За три години — достоверен сигурен постоянно действащ дипломатически канал — не бяхме очаквали! (Но Ася Дурова не поискала да бъде откровена с него и всеки продължавал да си върши работата сам, тайно от всички в посолството.)
Надеждите ни не се оправдаха докрай, Татишчев (за маскировка бяхме го нарекли Емил, а за да звучи по нашенски — Милко) май направил в началото необмислени стъпки, поради което доста време трябваше да бъде предпазлив. Впрочем стилът — това е човекът, Татишчев си имаше свой стил, който не отговаряше напълно на нашите очаквания; както той самият ни уверяваше — тъкмо в неговото привидно лекомислие се състояла напрегнатата му бдителност (Ева, с която бяха от един дол дренки, отстрани намираше Милко за безразсъдно-непредпазлив и непрекъснато го поправяше и поучаваше). И наистина, той никога не допусна да го спипат и изкара без провал целия си мандат. Не веднъж отслабваше връзката ни с него, далеч не винаги, не веднага и не в нужния момент можехме да изпращаме чрез него, но от време на време направо ни спасяваше, особено с прехвърлянето на писма, нареждания, съобщения — и винаги направо на Струве, без да минават през чужди ръце! Веднъж много ни помогна, като откара голям списък с номера — на кого и от чие име да се превеждат от чужбина парични помощи. Два независими канала са голямо удобство: всеки запълва интервалите в другия.
Татишчев завърши мандата си, когато аз вече бях на Запад. Но заместилият го френски културен аташе в Москва, Ив Аман, французин, дълбоко вярващ и предан на руската култура до равнището на готовност за риск и жертви, много ни помогна.
(И дори се залови с по-мащабни и по-сложни действия: той беше главната брънка във веригата, осъществяваща цялата помощ на Руския обществен фонд от нас за СССР. Следващата беше Ева, после Алик Гинзбург (а след арестуването му зад Ева се нареди Боря Михайлов). Тъкмо на тях се крепеше цялата обширна и остро опасна работа.
За разлика от Татишчев Ив беше извънредно предпазлив и коректен — и френското Министерство на външните работи с готовност го остави да изкара втори мандат, вече след 1977-а. Толкова се зарадвахме! Наричахме го Феята, без да споменаваме името му под тавани дори пред западняци. През 1975-а той рискува да ни посети в Цюрих. Оказа се нежен, сдържан и мълчалив. (Бел. от 1978 г.))
След завръщането си в Париж Татишчев ни правеше дори още по-големи услуги, отколкото дотогава: чрез други лица от френското посолство беше запазил преки връзки с Ева и тя през цялата 1975 година
