моето дело са пропити деловите й писма до нас. Отговарям й: „Четох Вашите писма и се учудвам колко не ни отчуждават нито времето, нито пространството: имам усещането, че непрекъснато мислим и чувстваме заедно и че Вашите решения са почти 100-процентово такива, както ако бяхме ги вземали заедно… Вашата духовна организация е толкова сходна с моята и Алината.“ По някакво възникнало дребно недоразумение тя се обадила по телефона на Лазареви, кодирайки нещо. Отговарям й: „Мисля, че Вие и ние се обичаме над всякакви възможни разногласия. През всичките тия години толкова ни сгрява и ни дава такава увереност и простота това, че Ви има. Винаги вярвам във Вас и затова съм спокоен…“ Разбира се, хора от различни светове не могат да се сближат чак толкова сляпо, понякога се отварят пукнатини. Някой ми съобщи, че Бета е „огорчена от августовското ми интервю с «Монд»… там има много неразбории“, и в „Мирът и насилието“. Но тъкмо по този повод вече бях чувал разпалени възражения и в Москва и имайки наум вече оформящото се „Изпод канарите“, в писмо до Бета пиша: „Мисля, че в най-скоро време на западната демократична и на съветската общественост им предстои да научат разтърсващи истини, когато от Русия за лъжливи идоли ще бъдат провъзгласени най-свещени многовековни божества… Горя от надежда, че вие ще бъдете измежду първите европейци, способни да приемат това съчувствено и с разбиране.“ След един месец от Бета, че е разстроена: „Боли ме душата, че неправилно са Ви разказали за мен. Не само одобрявам всичко, а и го смятам за велико дело, разногласията ни са само в дреболиите.“
А това бяха вече дните — непосредствено преди провала на „Архипелага“. И откъде ли идваше толкова ясното ми предчувствие? На 22 август 1973 година пиша на Бета: „Това ще е особено трудна есен. Може би вече не ни остава време да говорим. Вие може би сте забелязали многократното ускоряване и сгъстяване на събитията у нас. Това е някакво движение на звездите или, както казваме ние, Божия воля. Влизам в бой значително по-рано, отколкото си мислех, доста неща ме принуждават да го сторя, съмнения нямам. Нищо не може да се предскаже, но ясно е, че [готовността на «Архипелага»] ще ни потрябва по-рано, отколкото се предполагаше. При лош обрат на нещата ще Ви се наложи да вземате решения без нас двамата.“
За провала на „Архипелага“ след две седмици Бета чула от телеграфните агенции и ни пише: „Сега в нашето семейство темпото на живота стана: «Всичко за фронта, всичко за победата!» Дано издържа, без да развалям качеството“ (на превода).
А аз идвам на себе си: „Ами че това се отлагаше от толкова години, Боже мой! По-нататък вече не можеше, как сам не го разбрах по-рано?!“ Но в същото време — и облекчение: сега можем да държим вкъщи целия „Архипелаг“, няма какво да губим и колко ще ми облекчи това справките по текста! и ще мога да давам на идващите да четат. А от друга страна — страх ме е, че и апартаментът на Бета във Виена ще стане уязвим за атака, изпращам й предупреждения.
През тия есенни месеци на 1973-та (през октомври те и тримата ще се съберат в Цюрих на съвещание, ние не знаем) нелегалната ни връзка пулсира още по-пресекливо. Допълнително изпращам на Бета напътствие към „Архипелага“: „Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред живите надвиваше дълга пред покойните…“ А как сега да ускоря печатането? може би — ксерокопия от машинописа? Няма значение как ще изглежда изданието, важното е да излезе час по-скоро! И на Никита: нека „Архипелагът“ изглежда нескопосен — и бъде по-евтин, не е такава книга, че човек да пести пари, за да си я купи. (Изнурен от недоимъка на сиромашкото издателство, Никита го удря на молба: руското издание няма как да стане по-евтино. Съгласявам се.) Никита ми обещава да издаде първия том рекордно бързо, за три месеца. Пише: словослагателят на „Архипелага“ просълзен казал: когато умра — сложете тази книга в ковчега ми. Продължавам да го пришпорвам: а няма ли начин вторият том веднага да последва първия, след един месец няма ли да стане? Не, няма как да стане… ИМКА може да пусне втория том през май. — Не! не! в никой случай не по-късно от март! — Не, и такова темпо не се наемат да поддържат за втори път. Дали пък да не разкъсват и томовете (те не са съществени), да не отпечатват отделно част първа, втора, трета — като свезки, само да стане по-бързо? И вземете мерки за сигурност срещу пряко нападение на печатницата! КГБ пред нищо няма да се спре! — На Бета: след като се появи руският първи том, цялата ми надежда е на появяването на немския, ако се забавя — може би да се вадят отделни глави и да се печатат в списанията?… По-скоро, за да се научат всички! — и тогава ще престана да се тормозя. През тази есен с яд научаваме, че Карлайлови са ни подвели: американският превод не е готов и за пет години; чак сега, в края на октомври ще бъде предаден, и то суров, „над него трябва още да се работи“. Но напредва шведският превод на Ханс Бьоркегрен — той ще ми помогне! А къде са мерките за сигурност? от станалите вече три печатници тайната може да изхвръкне. По-скоро да се печата! час по- скоро ми трябват необратимост, разрив, та ГБ изобщо да не се опитва да ме изнуди за каквото и да било. И такава (безумна) контрасметка: ами ако ГБ изведнъж се втурне да отпечата преди мен заловения „Архипелаг“ (нали веднъж стана така с Алилуева), тогава ще докажем, че екземплярът е краден, непълен, стара редакция, — и изпращам на Бета списък на доказателствата. Или обратното: Съветите ще се опитат да забранят „Архипелага“ на Запад? По настояване на Хееб му изпращам по „втория начин“ и ново „Потвърждения на пълномощията“ — специално за случая с „Архипелага“: че е упълномощен за всички издания на тази книга — и при това е свободен от лични платежни задължения (той се опасяваше от подобен обрат на нещата). Сега „Завещанието“ престана да е нужно, сега започва период на пълно отпечатване на всичките ми книги, ограничено само от нашите технически възможности. Да, и още нещо, не бях се сетил: сега ленинската глава от „Август“ вече може да не я крием, дали не ще сколасаме да я вмъкнем в някое издание? И сега, когато отмениха радиозаглушаването в СССР, — щом се появи „Архипелагът“ — да го четат едновременно по всички станции! (Колко съм припрян! — нито „Гласът на Америка“, нито Би Би Си пръста си няма да помръднат, за да не си развалят дипломатическите отношения със СССР…) Филмът „Танковете“? — щом сключите договор, веднага ще пуснем дописка във вестника. (Ооо, до филма е още по-далеч…) Всичко да се взривява, всичко, час по-скоро! Правя си сметка да публикувам „В лъжа не се живее“ през февруари. (И точно уцелих!) Изпращаме в Цюрих лентата с „Октомври“ — докъдето е докаран, може би никога няма да го довърша. Вече изпращаме на части и статиите от „Изпод канарите“.
Но още по-спешно! — в средата на декември изпращам на Никита „Писмо до вождовете“ — то трябва да бъде отпечатано 25 дена след първия том на „Архипелага“! (Съвсем съм откачил, не разбирам какво върша, сека клона, на който седя: ами че ако Западът прочете това „Писмо“ — и „Архипелагът“ няма да му трябва.) И да се превежда по-бързо!
С „Писмо до вождовете“ неизвестната ми печатница на ИМКА се захванала веднага. А когато „Архипелагът“ гръмна на 28 декември — изведнъж ми просветна, че трябва да се спре отпечатването на „Писмо до вождовете“! Отчасти: А. А. Угримов ме предупреждава, че на Запада то ще подейства отблъскващо. Но това не е главната причина за мен, сега видях друга: „Писмото“ днес звучи не както през септември, когато го занесох в ЦК: днес могат да доловят в тона ми отстъпчивост. В тътена след експлозията на „Архипелага“ моментът за „Писмото“ е неподходящ, не. Не! (Главата ми е като камък, не си доспивам!)
В началото на януари пишем на Никита и Бета: „Писмото“ да се спре за неопределен срок, никакво разпространяване, нито дори на преводачите, да се спрат и всички преводи! Но това писмо закъсня и нищо нямаше да спрем — в ИМКА при Никита тиражът бил готов и френският превод чакал да бъде подписан за печат — спряхме ги с някакво условно телефонно обаждане. Спрели го! не изхвръкнал! (Сполука ли беше това?! или провал?! — всичко зависеше от странични случайности и не го преценявах в целия обем на сериозността му, главата и тялото ми ставаха полунечувствителни. Ако не бяхме спрели писмото по-скоро, щяха да ме тикнат в затвора, а не да ме екстернират — тогава никой на Запад не би ме защитил.)
Освен туй всички тия допълнителни главоболия падаха ли, падаха върху Бета! — през седмиците, когато била предала на издателството първия том на „Архипелага“ и започвала да превежда втория. Колко много търпение и пъргавина на ума е трябвало да проявява! В края на януари, последното й писмо, което вече не ме завари в СССР: „Към необикновения ми ентусиазъм се прибавя страшна умора и вечно болезнено чувство, че не сколасвам. Събуждам се от постоянните сега кошмари: забравила съм да свърша нещо важно! Понякога чак скачам… Много се радвам, че «Писмо до вождовете» беше отложено: това страшно би объркало тукашните хора и дори би навредило на разбирането на «Архипелага». За да разбере «Писмото», човек трябва да познава Русия…“
И изпитва справедлива гордост: „С «Архипелага» можахме да опазим тайната докрай.“ Но вече и тя е капнала: част от превода на втори и трети том ще дели с ортак, вече не се изисква досегашната тайна. Хвалят превода на Бета — Бьол, „Цайт“, „Шпигел“.
