продължаваше да ни изпраща на Запад големи обеми от моя още останал архив — така методично се доизчистваха всички скривалища на А. А. Угримов, останалото по наше нареждане се изгаряше. (Старите Алини списъци на архивите и шифровият код прекосяваха границата натам и насам.)
(Татишчев винаги с лекота приемаше и препращаше писма — а през всичките тия години поддържахме доста сериозна кореспонденция от Европа с Русия, с десетки хора. Но когато се завърна от Русия, той остави там сърцето си и вече не го удовлетворяваше някогашният му парижки живот. През 1975-а и 1976-а той два пъти ходи там като турист, всичко минало благополучно, но, изглежда, е допуснал непредпазливости. Когато пак заминал през лятото на 1977-а, ченгетата открито се лепнали за него, предупреждавали го: „Ще ти строшим краката.“ Той не се уплашил, едвам се отскубнал от тях на някакъв пазар, уверява, че го направил както трябва, след това отишъл у Царкинята, предал още нещо, но като се прибрал в хотела, незабавно бил изгонен от страната.
А след 8 години умря от рак, почти внезапно, още съвсем млад. От последните му дела за родината, сега вече затворена за него, беше радиопредаването, предназначено за Русия — „Голос Православия“. (Бел. от 1986 г.))
През пролетта на 1973-а, когато вече се стягах да напускам вилата на Ростропович и се разделях завинаги и с Белоруската гара, предложих на Стиг да преместим срещите си на Киевската гара, оттам тръгваха влаковете за Рождество, последното мое, вече само частично, убежище. Пътуването до Рождество беше продължително, с товар, не кой знае колко редовно по разписание, и през пролетта предложих на Стиг сутрешен час. Той смело се съгласи и два-три пъти се срещахме така — на ярката светлина на лятното утро, в гаровата блъсканица, после на уличка в покрайнините в зелена беседка в работническия квартал край спирка „Студентска“ — достъпни за фотографиране, оглеждане и лесно проследяване, — но и ние с него отдавна не бяхме се виждали на дневна светлина! (За пръв път и той ме фотографира — не по кореспондентски, за себе си.) Много благородно, умно и честно беше лицето му — дали по скандинавски.
През тази пролет беше му хрумнала идеята да замине да се запознае с моя адвокат. Одобрих я. (После той с голямо уважение се изказваше за солидността и ума на Хееб — и това задълбочи грешките ми.) А вместо себе си за през лятото, „ако се случи нещо“, ми предложи Франк Крепо от Асошиейтед прес. И се случи, и ми потрябва помощ в края на август, само че самият Стиг вече се беше върнал от отпуск и дойде на среща с мен — на пейката край „Студентска“, вечерта, в сипаничавия полумрак на фенера под дървото.
Беше 19 или 20 август, дойдох на срещата със Стиг с план за цяла серия удари от моята замислена контраатака. Мислех си, че това ще е последното и висшето, което ще ми позволят да направя, и предлагах на Стиг да излезе от тайната си роля, опасна и недопринасяща нищо към неговото име, предлагах му той лично и открито да взема от мен интервюта.) Все още не бях схванал, че за моите интервюта затънтеният скандинавски ъгъл беше най-лошият път.)
Струваше ми се: той охотно ще се залови, това ще го укрепи, ще му създаде слава. А той, в полумрака под вечерното дърво, помисли малко и се отказа.
Това ме учуди. Но вероятно е благоразумно — Стиг можеше да изкара в Москва още година и половина и дори две години и половина.
Благоразумно според шаблонните западни представи. Но съвсем не благоразумно, а безумно смело той рискуваше същия този пост и дори цялата си журналистическа кариера при всяка среща с мен. И когато идваше на среща с нещо забранено в джоба (веднъж дори бил спрян от дружинници, но не посмаели да го претърсят), и когато си отиваше с друго забранено. Воден от чувството си, той рискуваше нещо значително по-голямо, и то напълно безкористно, отколкото когато разсъдливо се самоограничаваше с привичните западни доводи.
Нашите прекрасни западни приятели! — каква мешавица от противоречия представляваха тяхното положение и решенията им.
Стиг дотам беше навлязъл в нашето конспиративно напрежение, че по повод на опасността да бъде разкрит веднъж каза: „Абе лично на мен ми е все едно. Просто си мисля, че ще мога да ви бъда по-полезен, ако не се пусне слух.“
А от интервюто се отказа. Защото то се намираше не в зоната на безмерна опасност, накъдето го водеха чувствата му (и прелестната му жена Ингрид — също), а в зоната на ежедневието, където е редно да разсъждаваш логично като всички и да не правиш глупости.
И тъй, за интервюто той изпрати Франк Крепо (много мил, честен и хубав човек) и по мое настояване кореспондента на „Монд“, твърде самоуверен и чужд. (Тогава още не ми бяха съвсем ясни нагаждачеството и двуликостта на тези вестници. Ние от Изтока ги мислим всичките за значително по-свободолюбиви, отколкото са. Под тавани не говорехме с кореспондентите нищо излишно, написах му бележка, че бих искал да отпечатам в „Монд“ серия от статии за съветския живот. Мислех, че ще се вкопчат, а „Монд“ дори с негодувание отказаха: за какво са им статии от мен, когато си имат свой кореспондент в Москва?…)
Понеже очаквахме напрегнат бой, двамата със Стиг се разбрахме за септември 1973-та да се срещаме през десет дена. Датите бяха набелязани предварително, но потрябва още по-голямо сгъстяване. Научих се за провала на „Архипелага“ — и се наложи мигновено да съобщя за това на Запад и да изпратя нареждане да започват набирането на книгата. За такива случаи също бяхме разработили вариант: да се обадя на Стиг рано сутринта, преди да е дошла съветската му секретарка. Моя глас и Алиния той познаваше тутакси и това винаги означаваше: довечера трябва да се срещнем (часът и мястото са известни). Но какво друго да кажа, нали телефонът му се подслушва? Стиг добре се сети: „погрешно“ обаждане: „Извинявайте, химическото чистене ли е?“, „Извинявайте, бюро «Поръчки» на гастронома ли е?… Как, не е ли бюро «Поръчки»? Извинявайте!“ Достатъчно, за да познае гласа. Но ако телефонът се повреди или дълго време е зает, или ако Стиг не си е вкъщи…?
На 4 септември всичко мина добре — и „погрешното“ обаждане от крайградската блъсканица на Ленинградската гара, и самата среща. Надвечер с тройна предпазливост дълго криволичих: от виличката си тръгнах по други улички. В метрото се прекачвах на бързо опразващи се спирки като „Красноселская“, там перонът остава съвсем чист и имаш пълна гаранция, че си се отскубнал.
Но когато Стиг наближаваше нашето закътано място край „Студентска“, ми се стори: мярна се фигура, провери, че сме се срещнали, и се скри зад блока. Казах на Стиг. Той се разсмя: „Да, това е Удгорд“ — норвежки журналист, единственият човек, на когото бил разказвал за срещите ни.
На Удгорд много му се искало да се срещаме, но етиката не му позволявала да минава път на приятеля си и дори не се приближи да се запознаем.
Вечерта на 4 септември май доста неща му дадох: и известието за „Архипелага“, и „Писмо до вождовете“, и много нареждания за Запада, и някаква моя лента. Спомням си: сякаш камък ми падна от сърцето, вечерта двамата с Аля празнувахме: всичко се рушеше, а ние — устоявахме. (И тя караше последните дни, доизнасяше Степан, в съответствие със сгъстяването на събитията, което съдбата обича, след четири дена и той се роди.)
През оная страшна последна есен обаче със Стиг се срещахме съвсем благополучно. В моето притеснено положение тези срещи бяха незаменим отдушник. Веднъж за предаване на допълнително писмо поради внезапно възникнала потребност се разбрахме, че за да не му се мяркам, нека Ингрид се разходи по Наришкинския булевард, а Аля ще върви насреща й с Ермошка. С тях бях и аз. Жените се наведоха над детето, тогава отдалеч не се виждат движенията на ръцете, Аля предаде писмото, Ингрид — шведска свещ за Коледа.
И те заминаха да прекарат коледните празници в Швеция, а тъкмо по това време се разрази „Архипелагът“, цялата буря — и с какво нетърпение очаквах завръщането на Стиг! Необходимостта от връзка, въпроси, изпращане на поправки възникваше, кажи-речи, през три дена. Наистина през тия бурни дни доста кореспонденти се отбиваха у нас — едни да се сдобият с новина или снимка, други — да ни помогнат (Джон Шоу, Френк Крепо).
За западния кореспондент животът в Москва по много причини е твърде висок, престижен, важен пост — и за кариерата, и с добрите условия (включващи безплатна бавачка за децата, съветското правителство не жали парите, то знае да си прави сметката: добре обслужваните журналисти ще се държат за мястото си, ще кореспондентстват нерязко). Но у хора със западно възпитание, когато влизаха в допир с нашето движение, съм забелязвал смайваща промяна: отдръпване от привичното броене на копейките и готовност да пожертват главата си.
