Това не е вкоренено свойство на западните хора — да са сметкаджии на всяка крачка и колкото по- любезни са външно, толкова по-безмилостни да са по същината си — а това е влиянието на Полето, в което се озовава човек. А в Русия отдавна съществуваше (въпреки съветското потисничество) Поле на щедростта, на жертвеността, и то се предава на някои западни хора, просмуква се в тях — може би не до края на живота им, но докато са сред нас. И все пак, макар че имаха еднакво западно възпитание и живееха в еднакви условия, по много различен начин се изявяваха чуждестранните кореспонденти през ония дни.
Последния път тайната ни среща със Стиг стана на 14 януари 1974-та, в деня, когато „Правда“ поде голямата атака на пресата срещу мен. Между другите възможности се мяркаше и тази, че няма да ме арестуват, а ще ме изгонят на Запад. В този случай мислех, че ще остана в Норвегия. А ми се щеше да запазя Стиг за себе си, такъв добър приятел беше. И му казах: ако стане така, а той пострада заради връзките си с мен, да не се страхува от изгонването от СССР, от провала на кореспондентската си кариера — в Норвегия ще ми бъде секретар и обща връзка с околния свят.
Това беше узряло и в него, допадна му.
Под арката към вътрешния двор, където никой не ни виждаше, се прегърнахме за сбогом.
А следващата ни среща беше насрочена за 14 февруари. (Две денонощия след арестуването ми…)
Но и Стиг, и с него Нилс Морен Удгорд се отбивали при Аля през януарските дни, това тогава изглеждало естествено, а помощта и приятелството били остро необходими. Това било вече началото на онова роене на чуждестранните кореспонденти в нашето жилище, което се развихрило след арестуването ми и позволило на Аля да спаси цялата ми жива работа, всичко написано, недописано, откъслечно — и всичкото в един екземпляр, и вече няма време да се препише. (Според мен ГБ не си е представяло колко много съм имал приготвено — по „Колелото“, по Ленин, по болшевиките, по цялата революция, и до каква степен за мен то е невъзстановимо, ако загубя всичко това, — мисля си, че в такъв случай и още от самото начало, още от арестуването ми щяха да го грабнат.) Щом ме извели, Аля трябвало да махне всичко това от жилището ни, на първо време където и да е, после — на вьзможен старт за изпращане в чужбина, и това най-безопасно могат да го изнесат чужденците? Леел се непрекъснат, многолюден поток от кореспонденти, той създавал прикритие, но те нямали навика да носят каквото и да било из Москва — най-често идвали с празни ръце, а значи и не могат да излязат ненадейно с чанта, значи само да им се натикват пликове в джобовете? но без да „надебеляват“ прекомерно? Пред всички, с всички едновременно — Аля не казвала и не предавала нищо: присъствието на чужди хора й пречело да се споразумява със своите. А се уединявала с посветените в малката стая, там обяснявала с бележки (нали с глас не бива! и нещо повече: докато пишеш бележката — трябва да дърдориш някакви глупости), там именно се предавали пликовете.
И на Нилс Удгорд, съвсем отскорошен познат, но с такова благородство, едър, с правилни, спокойни черти, с такава увереност на движенията и измежду всички кореспонденти най-образован (учен историк, той се различаваше от останалите), първо на него в деня на екстернирането ми Аля открила задачата: „Има голям обемист архив и той трябва да бъде изнесен. Можете ли?“ (А той вече бил „с минало“, вече го хулела „Комсомольская правда“ — значи влязъл е в „черния списък“.) След като обмислил, на другия ден помолил Аля да му даде писмено пълномощно за евентуални преговори:
„Моля да смятате г. Нилс Удгорд за мой пълномощен представител при контакти с …. Моля за помощта Ви в изнасянето на архива на Солженицин.“
А по-нататък и действията му имали голям размах, защото той пристъпвал към проблема с мащаба на историк, а не на кореспондент.
За съжаление тази великолепна операция, която спаси моите главни ръкописи и ми осигури дългогодишното продължение на работата над „Червеното колело“, и днес още не може да се разказва.
…Това, което на Удгорд още не му било съвсем ясно, е как сега да побере всичко в двата му разрешени куфара. Вече разбирал, че архивът е по-голям. (Освен това му се струвало: ценен е всеки час и ден; че семейството ми може незабавно да бъде изхвърлено от Съюза.)
По щастливо съвпадение, когато се прибрал от концерт вкъщи, заварил там приятеля си Уилям Одом, 40-годишния помощник на американския военен аташе, преди това — преподавател по руска история в Уест пойнт, също доктор по историческите науки. Сега той бил донесъл на Нилс току-що излязлата от печат брошура на АПН против „Архипелага“ и мен.
Под тавани не бивало да говорят и като имал предвид още колко много артисва, Нилс написал на Уилямс:
„Голям проблем е архивът на Солженицин.“
Уилям Одон вече бил достатъчно потопен в историята на този век и на нашата страна. В Корейската война не взел участие само защото през същата година бил постъпил в академията Уест пойнт. След нея изучавал съветска история в Колумбийския университет, писал изследвания за Свердлов, за Осоавиахим, (Дружество за съдействие на отбраната, авиацията и химическото строителство (1927–1948). — Бел. пр.) послужил в американската мисия към съветските войски и 2 години във Виетнам и ето вече 2 години в Москва, и привършвал мандата си тук.
Съгласил се по принцип веднага: но ако никой не знае, включително и самият Солженицин. Предстояло му да опакова, да изпраща личния си багаж (като дипломатически) за Съединените щати — там щял да сложи архива. Това го освобождавало от необходимостта да пита когото и да било от чиновниците и може би да получи нечий отказ. Но все пак разказал за този си замисъл на своя началник и приятел, военния аташе контраадмирал Майо.
…Но не толкова благоприятно изглеждало всичко това в обсаденото ни жилище. Бъркотия имало и в книжата, бъркотия и в предположенията: какво да очакват? Че няма да има обиск у нас — станало ясно след едно-две денонощия. Но ще хващат ли излизащите? кого? от кой момент нататък?
Когато ме прибраха, не само по моето бюро беше разхвърляна конспиративна кореспонденция със Запада, а и на Алиното била оставена шифровката, съдържаща цялата система на скривалищата: у кого къде какво се пази! А сега Аля трябвало да се ориентира във всичко съхранявано (да се пресегне дотам, докъдето с години не можехме да се пресегнем), да изгради нова система и за всеки ръкопис да реши: кое — непременно да се изпрати в чужбина след мен; кое — желателно; кое трябва да остави да се пази в СССР до поискване, кое — да се пази, но никога няма да го поискаме; кое — да се унищожи.
Затова, макар че било по-просто от различните скривалища веднага да се прехвърлят нещата за изпращане, но така почти не се случило, а Аля поела риска да прекара всичко през застрашеното ни жилище, да го внесе и изнесе, а тук да го прегледа, понякога лист по лист, да го групира в нови пликове. (Тази работа можела да свърши единствено самата Аля, а вечерно време идвала и доста й помогнала Люша.)
Но преди това, докато очаквали обиск у нас, първият им подтик бил спешно да изнасят — при някого, в други жилища! Още първата вечер след арестуването ми Стиг по себе си (на срещите с мен беше свикнал да използва големите си джобове) изнесъл черновите на статиите от „Изпод канарите“ и писмата за изпращане на Запад. А после по нашите, съветските, Аля изпращала при приятели в различни жилища. Приятелите ни излизали на шумни тумби (от пазарската чанта на съседите ни Пастернакови над книжата се подавали връзки зелен лук, зелка) и после се изпращали докъдето трябвало. Дима Борисов, Андрей Тюрин и Александър Гинзбург — нова фигура в нашия кръг, но не и в руското нелегално движение, най-много и най-смислено от всички помагали през тия дни. Гинзбург изнасял и концентрирал ръкописите, които трябвало да останат в СССР.
След това Аля изпращала вече не само моите ръкописи и чернови, а и редки книги, важни вестници от 1917 година. (Съществуваше съветско митническо правило, че е забранено изнасянето на книги, издадени преди 1945 година — тоест като можещи да са в „неподходящ“ дух, а моите книги, за революцията, до една бяха „неподходящи“, дори още по-зле, едвам спасени от изгаряне.) И още неколцина души (Вилгелмина Германовна Славуцкая, Александър Сергеевич Бутурлин) трябвало да изнасят книгите — най-обемистото, макар и не дотам опасно. В. Славуцкая сама измислила как да прехвърли книгите и сама уредила всичко, вече свръх всякакви очаквания, великолепно.
Сметнали, че е опасно кореспондентите да изнасят направо от нас, а по-безопасно ще е да вземат ръкописите от нечии чужди жилища… Тези адреси се съобщавали на Стиг и Нилс — за чуждестранните
