кореспонденти, а домакините били предупреждавани горе-долу кога да ги очакват и за да не стане грешка, в кореспондентските им карти имало условен знак с молив.
Така се разпръсквал архивът ми (като локва, ударена с ботуш) по различни отдалечени места в Москва, а дори и в покрайнините, по Рубльовското шосе и в Медведково. (След няколко дена разбрали грешката си, взели да събират всичко пак у нас.)
За Медведково тръгнал да взема материали лично Удгорд. Щял да направи прекачване из пътя, с второ такси да стигне не до търсения блок, а до следващия и да освободи таксито. (Това трябвало да се направи, за да не оставя следи.) Но ето че натъпкал всички джобове на широкото си „репортерско“ яке, взел два тежки найлонови плика, излязъл: а къде в тоя пущинак ще хване такси, за да се прибере? Три часът през деня, светло е. Край него минават с такси военни, полковник (а може да са гебисти? познай, ако можеш), прилично облеченият Удгорд вдига ръка, качват го, но из пътя неизбежно трябва да се води някакъв разговор, и си личи, че е чужденец. (Не е ли щяло да стане по-просто с автобус?)
Колко риск, съвсем непривичен за чуждестранните кореспонденти в Москва! А освен туй всеки ден трябва да си вършат работата (като се крият от пробутаната им съветска секретарка), да предават съобщения за своите агенции, за своите вестници.
По много различен начин през тия дни се разделили кореспондентите. За всекиго това било избор на съвестта, изпитание, а слава — никаква, в службата не само никакъв успех, похвала, повишение, а заплаха — да съсипе всичко, всичките години от кариерата си, всичките години на усилия: все пак вестникът не го е изпратил да се занимава с конспирация. (А Френк Крепо след известните му интервюта с мен и разумно подозирайки опасност, Асошиейтед прес специално строго го предупредили: в отношенията си със Солженицин да не прекрачва границата на позволеното. А той час по час вземал ту книжа, ту лента — и ги криел с многозначителен израз на лицето: лицето му при това предавало и как неговите пръсти се напъхват някъде там, и как той си играе със своята съдба, впрочем — с готовност. Кореспондентът на „Фигаро“ Лаконтр, отнасяйки от Аля посред нощ моята „Декларация за в случай на арест“, напъхал документа в чорапа си, под ходилото и чак тогава се обул.) И в този случай на кореспондентите на европейските, по- наясно със ситуацията органи им било по-лесно. Да речем, Удгорд бил сигурен, че в случай на провал шефът му ще го разбере и ще оправдае действията му. (Но и „мъкнел“ несравнимо с другите, натъпквайки и външните, и вътрешните, и разположените на гърба му джобове на „репортерката“, и на излизане, едър, внимателно се оглеждал във високото огледало, не стърчи ли нещо отнякъде.) А при американците схващането за кариера е особено напрегнато: провалът няма да получи морално разбиране нито от началството, нито от колегите, а само присмех над неудачника. И обяснимо било защо някои отказвали. Но трима славни юнаци — американците Стив Броунинг, Роджър Ледингтън и Джим Пайперт, мъкнели непрекъснато. И тримата сигурни англичани: Джулиан Нанди, Боб Евънс и Ричард Уолас. А куфарите (бъдещите) са големи, а кореспондентските джобове — малки. И на някои им се налагало да ходят за експлозив и да го носят всеки ден! (Мисля си, че ГБ, доволно от екстернирането ми, спокойно е наблюдавало роенето на кореспондентите и не прибирало никого, защото не искало допълнителен скандал, а и не си представяло значението и обема на изнасяното.)
Нека тия много закъснели редове станат закъсняло отдаване на благодарност на онези кореспонденти. Без тия неколцина западни хора работата ми щеше да се забави с години.
А носели най-много у Стиг, той бил събрал у дома си цял склад. (Затуй по онова време рядко се мяркал у нас. Че се носи у Стиг — всеки знаел! Колкото повече чуждестранни кореспонденти знаели, толкова по- голяма била опасността от разгласа. Но — не разгласили! Нито тогава, нито после.
На 22 февруари станало известно, че съм заминал от Швейцария за Норвегия. И, то се знае, Стиг не можел да устиска да не замине затам, да не се срещне с мен за пръв път след екстернирането ми, да не сподели планове, въпроси, развоя на нещата.
Тогава Аля допуснала голяма грешка и насмалко не се провалила цялата отработена операция: изпратила ми по Стиг писмо. (Но нали всичко така ни се удаваше, при нашето изключително нахалство толкова дълго се удаваше, и тъкмо по Стиг! — самото това я подтиквало да продължи.) И все едно: главния разказ за развоя на нещата Стиг ще ми предаде устно. Трябвало да ми пише освен личното само: че няма да тръгне, докато не сколаса да спаси и скрие всичко (та да не я подканвам по телефона да потегля); и че преди заминаването си неизбежно ще трябва да направи публична декларация. Това пък най-просто било да предаде устно. Но — грешка, кой не ги прави, когато главата му се пръска, когато гърдите му са разкъсани?
През последните часове преди заминаването си Стиг се отбил у нас, а скоро след това потеглил за аерогарата. Малкото топче на писмото скрил по „изпитания“ начин — в подобен или в същия транзисторен радиоапарат, както беше изнесъл преди две години нобеловската ми лекция. А „митничарят“ без колебания взел че веднага отворил тъкмо радиото — и прибрал писмото. (Съвпадение ли било това? Или привично място за криене? Или Стиг някога някъде е прошепнал под таван?) Стиг се изчервил и притеснил — унизително! като хлапак! — да го хванат за такава дреболия след толкова многото извънредно трудни операции… (А вкъщи, а в московския му апартамент е струпан цял склад за изпращане! — ами ако сега го върнат там?…) Но гебистът му казал нещо подигравателно, прибрал писмото, но не му попречил да отпътува. И Стиг излетял със свито сърце.
Успял да прошепне на сънародник от авиокомпанията. И той отишъл при Ингрид да й разкаже. Ингрид се защурала — как да спаси положението? А на гости в това време й бил … дипломат. Престрашила се да го помоли да вземе временно опасния товар. Не много охотно, но откарал една част с колата си. (А съгледвачите нали виждали как товари багажника?!) Останалата част започнал да пренася неуморният Нилс — частично в апартамента си, частично в … посолство.
Колко излишни движения, колко много опасни прехвърляния, колко скокове из Москва! Както разсеченото тяло на някои животни в отделни свои парчета още шава, потрепва, премята се, още иска да живее — така се мятал, искал да живее моят архив!
(Новината за провала на Стиг долетя и до мен в Норвегия в къщичката на художника Вайдеман — с Джон Шоу от „Тайм“, неизвестно защо преди самия Стиг и в страшна форма: на аерогарата взели от Стиг ленти с мои ръкописи! Това ми се стори правдоподобно — у него имаше ленти — и тогава какъв удар, каква опасност за самия него! Но час по-късно пристигна и самият Стиг. Разбра се, че са му взели писмо, но не знаехме доколко сериозно е съдържанието му. А най-важното — стегна ми се сърцето заради него и изпитах чувство за вина пред него, вина, каквато досега не бе съществувала през всичките години на нашите ловки операции. Не се знаеше дори ще го пуснат ли сега да се прибере в Москва.)
Не. ГБ сякаш беше задрямало: удар не последва и Стиг го пуснаха да се завърне безпрепятствено. Не се ли бяха досетили за всички връзки? не са ли сметнали пренасянето на писмото за случайна еднократна услуга на един от многото тълпещи се у нас кореспонденти? Или просто са се опасявали да разширяват скандала около мен?
А ако се съпоставят редица случки от тази книга, ще излезе, че щом само станело дума за мен, — и колко пъти само са се побърквали, не са им достигали разум и смелост да извършат най-простото, най- прякото!
Върнал се Стиг — и прибрал обратно своята част от архива ми. Пак седял върху динамит. Но вече започнал да действа Нилс…
………………………………………………………………………………………………………………………
…И колкото и много съюзници да бяха въвлечени в тази операция, хем западни хора, хем несвикнали, на всичко отгоре специалисти по събирането на сензации — нито един никога не изплю камъчето!!!
Решихме с Аля по телефона: да излетят за Цюрих не с Аерофлот, а с швейцарската аеролиния — нейните самолети кацаха на малкото Шереметиево-2, където швейцарският чиновник беше обещал изобщо да не допусне никаква съветска проверка на багажа, веднага да го поеме. Но какво измислили гебистите?! — няколко часа преди кацането на швейцарския самолет наредили: тъкмо той, този път, веднъж да кацне на Шереметиево-1. И — заминали всичките ни куфари по големия конвейер — за гебистка проверка. Дълго ги държали. (Не знам какво са префотографирали, но магнетофонните ленти до една бяха изтрити.)
Знаех, че Аля е изпратила всичко скришом, че не носи със себе си нищо сериозно. Но неизвестно защо или тъкмо затова подтикван отвътре, или за да се изгавря: когато семейството ми долетя с 10 куфара, с чанти и кошници, аз пред всички кореспонденти се втурнах към багажа и грабнах двата тежки куфара с
