Пролича и суровият характер на И. Н. Прозвуча и жаждата й за гражданска прямота, от каквато било лишено цялото й поколение. После се запознах с дъщеря й, архитектка, и единственото, което ми липсваше при това посещение, бяха литературните разговори, и нито думичка за Шолохов, нито за донската тема.
Умът на И. Н. наистина се лееше в думите й, бликаше от остарелите възрезки черти на мургавото лице — ум строг, мъжки. Тя радушно ме посрещаше и ме канеше в този ленинградски кабинет да работя, докато я няма, и да ходя в Гурзуф при нея да работя (много обичаше Крим, беше написала и книга за него — „Таврида“); радушно, — а благоразположението се постигаше трудно. Беше корав, властен човек и това изместваше останалото.
Мина се година, тя ми изпрати великолепна снимка на заобиколената си от кипариси гурзуфска вила на един хълм. Тази снимка дълго ме примамваше: късче свободен гальовен край, както никога не успявам да живея — и там ме чакат, и там ще мога да започна моето Повествование, към което си проправях път години наред, още малко и ще го започна. Щом ще започвам — добре е да обновя и всички условия.
И през март 1969-а отидох при И. Н. да започвам „Червеното колело“. Това беше грешка: да започваш, и то нещо прекомерно трудно, тежко като канара, трябва именно на старо привично място, та да не се добавят никакви трудности освен самата работа, а аз, обратното, се надявах на ново настроение в новите условия. Да свикна там не можах, нищо не свърших, на третия ден си тръгнах. Освен това притеснително беше за такива свикнали с бърлогите си своенравни мечоци като нас с И. Н. да се озоват под един покрив: тя се опитваше да бъде домакиня, аз — пряко сили да приемам гостоприемството й, и двамата бързо се изморявахме. От работата ми нищо не излезе, от плажуването нищо — студено и трябва дълго да се ходи, от блаженото отшелничество нищо, и Крим не ми се разглеждаше нито минута, напирах да работя, да си свърша работата и да си замина. А цялото същинско събитие се случи в движение: срещнахме се между стаите на верандата и си поприказвахме прави няколко минути, но — за „Тихият Дон“. Не аз на нея — тя на мен ми каза за статията на Моложавенко и колко страховит бил предизвиканият от нея отговор на Москва. А аз казах — не първо на нея и не за пръв път — онова, което бях казвал в литературни компании, надявайки се да подсетя, да увлека някого: да го докаже юридически може би никой вече не ще може — късно е, влакът е изтърван, а още по-малко — да открие същинския автор. Но че не Шолохов е писал „Тихият Дон“, е в състояние да докаже всеки солиден литературовед, и то без да влага кой знае колко труд: само да сравни езика, стила, всички художествени похвати на „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. (Че и „Разораната“ може би не я е писал той? — чак дотам не можех да посегна!) Казах го — не призовавах, не настоявах (макар че ми се мярна надежда), казах го, както много пъти бях го казвал (и винаги безполезно: всички литературоведи искат да ядат хляб, а за подобен труд не само че няма да ти платят, а току-виж ти отрязали главата). Такъв трепкащ, без развитие беше разговорът ни, нито в началото, нито в края на тридневното ми гостуване.
Скоро след това (не се лаская, че вследствие, защото още в първите й думи вече се долавяше засегнатост от тази литературна тайна, а просто настроението й доузряло до това) Н. И. решила да прекрачи каторжническата си подчиненост на второстепенните задачки за пари (не толкова за нея, колкото за децата й, вече възрастни), — и скоро след това ми обади чрез Кю, че е решила да пристъпи към труда за „Тихият Дон“. Поиска първото издание на романа, то трудно се намираше, и едно-друго по историята на казачеството — самата тя изобщо не беше запозната с донската тема, тепърва трябваше да изчете много книги, материали по историята и на Дон, и на гражданската война, и донските диалекти, но самата тя нищо не можеше да поиска от библиотека — ще се разкрие! Още от първата крачка пак дотрябва проклетата конспирация. А една част от книгите изобщо идваха от чужбина, по нашите канали.
И работата започна. И кого трябваше да моля да снабдява сега Дамата (щом е конспирация, трябва да има псевдоним, защото нито в писма, нито по телефона, нито помежду си не биваше да споменаваме името й) с всички справки и книги, ако не пак Люша Чуковская? Защото Люша се нагърбваше с какво ли не и сега й добавях допълнително още един тежък товар.
За Люша казашката тема беше съвсем чужда, но и за тая чужда тема тя се нае да осигури цялата външна организация, толкова незаменима за Ирина Николаевна, колкото и за мен поради нашия килиен начин на живот. Струпа се така, че сега Люша изпълняваше и за Дамата — ту за Ленинград, ту за Крим, не е близко — цялата снабдителна и информационна работа. Наистина това се оказа смекчено от принадлежността на И. Н. към същия литературен московско-ленинградски кръг, където Люша била израснала, дори нещо повече: И. Н. добре помнела покойния й баща и самата нея като момиченце, това веднага създало между тях сърдечни отношения. Люша се зае с прилежност, с находчивост, с успех. Без нея книгата „Бързеят“ нямаше да се появи и такава, каквато излезе.
И ненадейно стана скришно чудо. Достатъчно беше да започне първото движение, достатъчно беше някой пръв да се реши да тръгне срещу Шолохов — и веднага се раздвижиха и други елементи за експлозивно съединяване. Помощта дойде чрез Милиевна с нейната вечно кадемлия ръка. Дъщерята на нейна приятелка от детинство, Наташа Кручинина (нарекохме я Натаня, много Наташи ни се насъбраха), ленинградска терапевтка, се оказала доверен човек на пациентката си Мария Акимовна Асеева. И тя й разкрила, че отдавна я преследва Шолоховата банда, която иска да задигне от нея една свидна тетрадчица: първите глави на „Тихият Дон“, написани още в началото на 1917 година в Петербург. Ама откъде?? кой?? Ами-Фьодор Дмитриевич Крюков, известен (?? — не на нас) донски писател. Той бил квартирант на баща й, минния инженер Асеев, в Петербург, там оставил ръкописите, архива си, когато заминал през пролетта на 1917-а за Дон — временно, за няколко седмици. Но никога вече не се върнал поради развоя на събитията. Сходството на тетрадката с появилия се през 20-те години „Тихият Дон“ открил баща й: „Но ако кажа — ще ме обесят.“ М. А. вече имала такова доверие на Натаня, че обещала да й предаде по наследство тази тетрадка, но не сега, а когато наближи да умира.
Беше краят на 1969 година. Новината порази нашия тесен кръг. Какво да правим? Безучастни ли да останем? невъзможно; да чакаме години? — безумно — и бездруго повече от четирийсет години висеше това злодейство, а може и да досплашат Асеева и да й грабнат тетрадката? И — така ли е? Да можех да се убедя с очите си! И — какъв ли е тоя архив? И от чие име да го поискаме? Ако кажат, че е за мен — това ще улесни ли, или ще затрудни?
Най-правилното щеше да е просто аз да отида. Но беше настъпил разгарът на работата над „Август“, люлее се на везна — ще мога ли да пиша история, или няма да мога? Невъзможно беше да се откъсна. А и можеха да поставят заради мен жената под наблюдение. (Бяха тъкмо месеците след изключването ми от СП и когато ми намекваха да напусна страната.)
Тогава трябваше да се сетя — да изпратя донски човек (и си имахме Дончанина! — но той беше едър, привличащ вниманието, бъбрив, непредпазлив, невъзможно беше да изпратим него. Люша предложи тя да замине. Това беше грешка. Но още не си представяхме и самата Акимовна. Люша се надяваше, че фирмата Чуковски ще предизвика и достатъчно доверие, и недостатъчно уплаха. Може би. (Както се разбра, моето фамилно име Акимовна, кажи-речи, не знаела през тая година, чак по-късно прочела туй-онуй.)
Люша се завърна и безуспешно, и безрадостно: жената била капризна, сложна, надали е възможно да се разбере с нея човек, макар че откритата част от Крюковия архив би била готова да даде за преглеждане, 50 години, кажи-речи, не е бил преглеждан, това й тежи. Решихме да изпратим втора експедиция: Дима Борисов. Май тъкмо от него би трябвало да започнем. Той, макар и не дончанин, веднага спечелил доверието на Акимовна, дори си попели заедно руски песни, и я склонил да ни даде архива. Но самото вземане не става за една минута, насъбрали се три големи раници, наложи се и трета експедиция — Дима заедно с Андрей Тюрин. Докараха — не като наша собственост, а за преглеждане — целия останал от Крюков архив. А тетрадчицата, рекла, — после… Ние и не настоявахме, и бездруго получавахме голямо богатство. Това беше главният и вероятно единственият архив на Крюков. След това авторът преживял три бурни години и загинал при отстъплението на белогвардейците.
Понеже имаше голям опит в поддържането на архива на дядо си, Люша предполагаше, че ще може да подреди и този архив. Но можа да се оправи само с най-външната класификация. Това беше съвсем инакъв архив, не привичната литературна общественост и не привичните теми в него: и имената, и местата, и обстоятелствата до едно са неясни, а на всичко отгоре и почеркът беше доста нечетлив.
И тогава в работата се включи Дончанина! Той все едно че цял живот бе чакал този архив, все едно че бе живял зп него. Нахвърли му се. Както винаги, без да знае почивни дни и недели и без да се жали — за една година свърши работа за трима, до най-големи подробности (а на всичко отгоре правеше и извадки за
